Веднага го приемат в НАТФИЗ. „И досега нямам обяснение защо, но още от първия поглед, който си разменихме с проф. Атанас Атанасов, разбрах, че ще ме вземе в класа си. Въпреки че се усещах на дъното – всеки познаваше режисьор, актриса, актьор, сценограф… Бях от малкото, които нямаха нищо общо през някой друг с професията. Бял лист. С нетърпение очаквах да разбера как се случват нещата, но истинските. Защото, няма какво да се лъжем, и сега много от кандидат-артистите са мотивирани най-вече от суетата, от блясъка, от възможността да се покажат, да са в центъра на вниманието, да дават интервюта. Но всичко това е далеч от същността на актьорското майсторство. Продължавам да я търся. Харесва ми, струва си.“
В академията играе Шекспир, Брехт, Стратиев. „Постепенно започнах да се отърсвам. Ако успееш да се освободиш от собствените си страхове, от мислите и чувствата си и се потопиш в образа, изживяването е гениално. А когато
чрез ролята споделяш и нещо за себе си
– е истинска терапия, както ни учеше Атанас Атанасов.“ Пак професорът му подава спасително въже в края на първи курс.
„През втория семестър моите бойни другари от Бургас, които вече се занимаваха с бизнес, ми предложиха да им стана съдружник. Съгласих се, но Атанас Атанасов разбра, че нещо при мен не е както трябва – опитвах се да изпълнявам коректно ангажиментите си в бизнеса, но това ми пречеше в академията. Преди ваканцията професорът дръпна кратка, но съдържателна реч, която в резюме звучеше така: „Пиша ти тройка, но до есента трябва да избереш.“ През септември избрах. Слава Богу, с момчетата си останахме приятели, те и досега ме подкрепят и се възхищават от решителността, с която тогава поех по собствения си път.“
В деня, в който взима дипломата от НАТФИЗ, пред академията го чака шефът на Пловдивския театър Кръстю Кръстев. Петър вече е започнал репетиции в Младежкия, но приема офертата и на Драмата под тепетата.
В Младежкия дебютира като Гастон в „Кухнята“, но първата му главна роля е в „Някои го предпочитат горещо“. Там е и първата му дивотия. „С Ния Кръстева играехме любовна двойка, качени на втория етаж на декора. След края на диалога трябваше да слезем максимално бързо, за да го преместят, но нещо се увлякохме, въобще не изчислих какво може да стане. И сценичният кръг се завъртя, непреместеното навреме стълбище проби другата част от декора пред очите на ужасената публика. Видях резултата от собствената си глупост и успях само да промълвя „В този хотел не спират с ремонтите“.
Петър някак по рождение знае, че
пътуването възстановява хармонията
между човека и Вселената. Винаги отваря цялото си сърце, независимо от посоката, срещите, обстоятелствата. „В Ливърпул изпуснах влака за Манчестър и помолих сервитьорката от бара, в който се върнах, да ме посъветва къде да пренощувам. Момичето ме изпрати при приятели, а на следващата сутрин ме покани на кафе или чай в дома си. Оказа се, че живее точно срещу къщата от детството на Джон Ленън, а съседите ѝ започнаха да ми разказват истории, свързани със семейството му. Беше невероятна изненада.“
В Монголия с местен мъж и българка бизнес дама тръгват да прибират избягали якове. „Докато яздехме, тя започна да коментира какъв страхотен финансов успех би имал той, ако създаде школа за езда в Европа. Обясни му колко много пари ще спечели и буквално му разви цяла бизнес стратегия. Човекът я слушаше впечатлен. И после я запита абсолютно непосредствено: „Но защо да го правя? Тук имам всичко, каквото ми трябва.“
В номадските му странствания никак не липсва и адреналин. „Преди години реших да се разходя по опасните улици на Буенос Айрес. Нарочно тръгнах без нищо – нито пари, нито телефон, нито часовник, само една аналогова карта. И както си вървях, попаднах на местенце близо до прочутия квартал Ла Бока, което в никакъв случай не препоръчват на туристите. В една от пресечките се натъкнах на десетина млади аржентинци, видимо корави юнаци с автомати и пистолети в ръце. Те ме гледат, аз ги гледам – единственото, което можех да направя, беше да им кимна едно „Ола“. Много бавно преминах покрай тях. Дишах равномерно. Бях с къси гащета и без тениска, с мръсни кецове, с мустак и изгорял от слънцето. Лицата им изразяваха почуда: „Тоя чужденец какво прави по нашите земи?“ Разминахме се в някакво безумие.“
В кафене в Лисабон запалва лулата си, седнал на терасата, но сервитьорът го моли да я загаси, предполагайки, че ще пречи на хората от съседните маси. След малко същият сервитьор идва с нова молба – Петър да дими на воля, защото на другите много им харесва ароматът на лулата му.
„В метрото в Лондон забелязах, че мъж до мен гледа в ТикТок голове на „Реал Мадрид“. И понеже винаги съм от „Реал Мадрид“, написах на моя телефон Vamos Madrid и го обърнах към него. Човекът се усмихна. Харесват ми подобни минислучки с непознати, изпълнени с някакъв смисъл. А докато пътувам по света, се убеждавам, че въпреки всичк имаме достатъчно причини да сме доволни от живота си в България.“
Не е тайна, че в най-светлата част от битието на Петър Дочев е и Ирмена Чичикова, с която са заедно от няколко години. Едва ли някой очаква, че две активно тиражирани личности, чиято популярност расте правопропорционално – при нея в международното кино, при него – в bTV, ще се разлеят в изповедални откровения за съкровени отношения.
