Филип Лхамсурен: Наранен и въодушевен, влияя по-силно

Филип Лхамсурен

Пътешественикът писател или писателят изследовател десет години водеше лагери за деца и младежи, които искат да учат в трудни условия за дивата природа, за да ги откъсне от средата, задръстена с екрани и дисплеи, и да им предаде своята обич и загриженост за Земята

Преди пет години Филип Лхамсурен прекоси Амазонската джунгла, разчитайки само на собствените си сили – вървя пеша, греба с кану по реките, кара колело в някои участъци от маршрута от Тихия до Атлантическия океан, изминавайки близо 6000 км. Написа книгата „Прегръдката на Амазония“, направи документален филм със същото заглавие. Нетолкова за да разкаже за премеждията си, колкото да свидетелства от първо лице за драматичното изсичане на Дъждовната гора, основен фактор за промяната на климата не само в региона, но и в глобален мащаб.

Бях изненадана да науча, че през 2024-а Филип отново поема към Амазония, този път не за да изпитва лимитите на своята издръжливост и способност за оцеляване в екстремни условия, а за да регистрира на терен промените, които човешката дейност нанася върху природата в тази част от света. Без да принадлежи към нито една от съществуващите организации на еколози и природозащитници, Филип изповядва философията на Бил Девал, изразена в заглавието на книгата му „Да живеем така сякаш природата има значение“.

Филипе, за какво се готвиш през следващия етап на амазонската си експедиция? Освен че ще вървя сам през наистина девствена джунгла, където не е стъпвал човешки крак, по пътя до тези диви територии ще ми се наложи да стана свидетел и да регистрирам екологичната катастрофа, случваща се в момента из басейна на Амазония. Големите реки като Рио Негро, Амазонка и техните притоци са с рекордно ниски нива. Такава суша не е имало повече от 100 години. Милиони речни обитатели загиват. Местни общности бедстват. Имам приятели, които няма къде да живеят, нямат питейна вода. Аз заедно с тях се моля за дъжд. Нормалният валеж няма да помогне, трябва истински порой, потоп, за да се нормализират нещата.

Това не е ли нормална цикличност – суша, после потоп? Вече не е. Човекът се намесва зловещо – пожари се палят ежедневно, гори се унищожават интензивно през последните пет години в Бразилия и Перу. Тази година град Манауш е непрекъснато одимен, слънце със седмици не го огрява. Моят приятел там ми пише, че сутрин не може да си види колата. На юг от Рио Негро обезлесяват за нови пасища за говеда. А как се образуват валежните масиви – 50% от Атлантическия океан, 50% от изпаренията на дъждовната гора. Когато гориш, температурата се покачва, няма изпарения и дъждовните дървета се преобразуват в лесно запалима суха гора. Почвата след пожар не може да се възстанови, тъй като е много бедна на минерали, и вече нищо не прораства от сложните растителни видове. Ти видя във филма ми как на юг от река Амазонка карах през истинска пустиня. Амазонската пустиня. И книгата ми завършва с думите, че аз съм последният, пресякъл Амазония. Оттогава 20% от югоизточните дъждовни гори вече ги няма.

Следя какво докладват учените, но като стъпих там, още по-добре разбирам, че сме изправени пред глобална катастрофа. Огромна загуба.

Мисията ми, която стартира през 2024 г., се казва „Мълчаливите корени на Амазония“. Тази година по време на проучвателна експедиция с приятели из наистина девствени места успяхме дори и там да се натъкнем на туби от бензин и бутилки. Заболя ме и затова започнах да пиша и да подготвям по-бързо следващата си мисия. Решил съм в рамките на две години да осъществя от четири до шест изследователски експедиции. Като целта е да стигна до най-изолираните и отдалечени околни среди на Амазония – планините. Тези трудно достъпни места са последните диви територии на планетата и са дом на множество ендемични видове – както растения, така и животни. Да съм пряк свидетел на случващото се там, е огромна привилегия за мен. Ще мина и през места, на които съм бил, но вече са унищожени. Така от първо лице ще докладвам за признаците на изменението на климата. Какво друго бих могъл да направя!

Търсиш ли контакт с местни движения в защита на Дъждовната гора, предполагам, че и в Никарагуа, и в Бразилия не им е безразлична съдбата ѝ? С такива организации можем да направим само някаква обмяна на информация. На терен. Разучавам ги. Някои от тях биха могли да ми попречат да осъществя плановете си. В парка, който възнамерявам да пресека, по принцип нямаш право да влизаш. Само с разрешение и придружен от служител на FUNAI може. Ако го направиш обаче, няма да те съдят. През всички места, където съм минавал, никой никога не съм видял да притежава разрешение. Лодките на нелегалните златотърсачи влизат и излизат необезпокоявани. Единствено някоя американска филмова продукция с 20 хиляди долара в джоба плаща, за да снима няколко крокодила и някои други диви животни. За себе си знам, че няма да разруша нищо. Ще отрежа няколко клона, ще убия няколко риби, ще оставя едни фекалии.Какво замърсяване е това? По този начин нагледно показвам не подвиг или рекорд, а че можеш да живееш сред природата, от природата и за природата, без да накърняваш целостта ѝ, да влизаш в девствената гора бос, без дизелов двигател, без оръжие, без котлон на бензин или газ… След като се върна, ще съм афектиран, наранен, но и въодушевен, защото мен дивата природа ме калибрира. Ще работя с млади хора, преди да съм изпаднал в градското униние. Като си, както казах вече, наранен и въодушевен, влияеш по-качествено, имаш точен фокус. Силата идва с фокуса и с мъдростта на опита. Така че наистина нямам време, нямаме време. Колкото хора мога да променя, все е от полза.

Да обобщя – може да живеем сред природата, без да ѝ вредим, да минем дори и през най-недостъпните ѝ кътчета, без да използваме помощни средства… Затова и моето решение да пътувам, използвайки единствено собствени сили – с кану и пеш, е не заради самото постижение. Това е потвърждение на личната ми загриженост за околната среда, което винаги ме е карало да се откажа от използването на моторни превозни средства за своите начинания. Плаването без двигател минимизира въглеродния ми отпечатък и въздействието върху околната среда, особено в тези крехки екосистеми в първичните гори, в които навлизам. Е, ще се възползвам от някои блага на цивилизацията и техническия прогрес – сателитен телефон, соларен панел, медикаменти и хамак.

Искам с личен пример да покажа наистина как се прави натурално пътешествие, не като това безумно пътуване насам-натам, само за да кажеш, че си бил някъде, или да си направиш селфи на всяка цена. Тази свръхконсумация е убийствена.

Мислил ли си в някакъв момент да не се върнеш, да останеш там, при Дъждовната гора? То аз оставам там по някакъв начин. Честно казано, след ковид си мислех да остана. Но това би могло да стане не изведнъж, а постепенно. Да направя там някаква база, изходна точка за разни сурови дела. Ала тук имам връзка, хора, към които нося някаква отговорност. Там нямам никого. Всяка година в джунглата ми идват гости и им представям дивата природа. Работя нещо като гид, сървайвър. Но това не е устойчиво, а временно решение, за да си спася кожата. А и често се замислям дали там скоро няма да стане негодно за живеене, гледайки с каква скорост върви унищожаването.

Остават си обаче недостъпните райони, където живеят местните племена, които не се държат като господари на Земята, за тях тя е жива, тя ги търпи и те я уважават. Т.нар. неконтактни племена са все още с бит от каменната ера. Въпросът е, че в предните редици между тях и цивилизацията има племена, които вече са в контакт с белите и са в различен стадий на деградация. Те вече използват машини и ги търсят, защото виждат ползите от тях. Те са някакъв вид буфер към онези зад тях в планинските територии. В Амазония има три места с концентрация на такива племена. Едното е на юг от мястото, където аз отивам – на границата с Бразилия и Перу, долината Жавари. Там е по-равнинно, там е връзката на Амазония с Андите. Второто е пò на север, към планините на Венецуела и Бразилия, а третото е хълмист район – на границата на изток със Суринам, Френска Гвинея и Гвинея, близо до тези земи преминах при третата ми експедиция „Прегръдката на Амазония“. Повечето от племената, които населяват планинските райони, всъщност са избягали от големите плавателни реки преди три века, при колонизацията. И до днес остават недостъпни, защото там не може да се стигне с моторни лодки. Организации като FUNAI и Survival International за защита правата на индианските общности се грижат тези племена да останат изолирани от света. Индианските резервати са с установени граници още от края на 60-те, но само на хартия, самите индианци не знаят къде са точно тези граници. Хората, които ги представляват, в повечето случаи са корумпирани. Те усвояват субсидиите, давани от правителството. Купуват си скъпи джипове, както навсякъде се случва. А тези, които са в резерватите, ги интересува единствено да гепят някоя бензинова резачка и попадайки на такъв като мен, евентуално им се въртят мисли да го убият. Напатили са се от златотърсачи и наркотрафиканти.

Откъде ги знаеш тези неща? На терен съм ги научил. Всъщност златотърсачите експлоатират точно тези планински територии, неопетнените, и избиват местните. Сблъсъкът е както през XVI век, като в книгите, които сме чели. Едните защитават земите си, а другите ги унищожават, извличайки изкопаеми ресурси. Няма капка милост. Индианците също са жестоки, там глави се режат буквално. От тази джунгла нищо не излиза без някаква форма на насилие. Не мога просто да отида при коренното население, смятайки, че нося добродетел, защото всяка среща с цивилизования човек ги опорочава по някакъв начин. Затова и не търся срещите си с тях преднамерено.

Филипе, ти си споделял, че любовта към майка ти, която си загубил много рано, се е трансформирала в любов към природата. Но дали това, че детството ти не е било щастливо, не е причина да състрадаваш на природата, унижавана, мачкана, съсипвана от хората? Не, недей да правиш такава връзка. Просто имам афинитет към природата, който до голяма степен е възпитан от майка ми. За мен природата е важна както за животните, в нея се чувствам истински и добре. Нямам нужда от някаква философска обосновка на отношението си към нея. Никой не ме е разбирал толкова добре, колкото гората, когато съм при нея. Когато съм в града, каквото и да правя, нещо ми липсва. И чувствайки се ощетен, неспокоен, задръстен, отивам в природата. Мама беше такава. Брат ми не, за него беше важно изкуството, алкохолът също.

Виждаш ли приложение на изкуствения интелект в твоите експедиции? Използвам го, но не мога да прекалявам с него. Действа ми зле на инстинктите, натоварва ме, изнервя ме. Бързо го изключвам. Вярвам повече на инстинктите си. На мен не ми трябва някаква апликация да ми каже нещо, което мога да науча по естествен начин. През повечето време съм с изключен телефон. Връстниците ми са сложили слушалките, изолирали са се от реалността, рефлексите им са забавени, изглеждат ми възрастни и уморени. Мозъците им затлъстяват, защото постоянно ползват всичко наготово, сдъвкано или наполовина смляно. Забелязвам, докато разговарят с мен, как всички мигат и проявяват нервни тикове.

Много ли са младите ти последователи? Ти правиш лагери за деца, готови да страдат сред природата по собствените ти думи. Не са много, но има млади хора, които искат повече. Аз ги селектирам. Масата искат родителите им да дадат пари и те да се забавляват за една седмица. За мен това е анимация, да правя такива лагери не ми е интересно. Стандартните детски програми са такива, този вид лагери са успешни и винаги са пълни. Аз имам по-различен подход – провокирам децата, създавам им критични ситуации, в които трябва да взимат самостоятелно решения – това ги учи на отговорност, на устойчивост, на търпение. На техните години не съм мечтал да отида на пионерски лагери, а на скаутски. Мечтаех да отида на кораба на Жак Ив Кусто. Майка ми написа писмо до него да ме вземе. Е, не стана, но оттогава остана желанието да участвам в такава програма, научноизследователска. До момента направих четири такива програми-експедиции в Родопите. Сега, като видях, че има деца с подобни идеи, съм готов да им помогна да ги осъществят. Знаеш ли, че по време на такива експедиции те си проличават най-вече по това, че искат да помогнат и да се научат дори и на най-простички неща – като да си приготвят сами храната например. Случва се често да декларират, че не четат книги, но след общуването ни по време на лагерите ми пишат, че са прочели даже две. Защото аз съм ги запалил, посял съм у тях някаква мисъл или мечта. Много е важно да ги откъснеш от средата, задръстена с екрани и дисплеи. Нищо не ги караш да правят насила, просто ги гъделичкаш там, където трябва, и те откликват. Може би един ден ще станат мениджъри, артисти, топучени, но защо да не знаят и две, и двеста? Ако нещо придава смисъл на живота ми, то е, че предавам на младите нещо добро и полезно. Знание за Земята, усещане и разбиране за природата. И се чувствам завършен като техен учител. Тези деца ги чувствам като свои.

Свързан ли си с някаква природозащитна организация, или продължаваш да си вълк единак в мисията си? Не съм се свързвал за този проект с нито една подобна организация. А по принцип имам приятели и познати, работещи за Greenpeace, за WWF, следя хора и НПО в чужбина. Организации като тях имат строга и регламентирана политика, участвам само като доброволец, не го усещам да ставам нечий член или служител. Смятам, че чрез всяко мое пътешествие вдъхновявам хората да предприемат действия, свързани с грижа към опазването на природата, както и да преследват своите мечти. Всяка моя книга и филм представят преплетените теми за личното ми приключение и околната среда. Това е начинът, по който правя нещата.

Наскоро прочетох, че еколозите са сред най-следените хора, тъй като непрекъснато объркват нечии планове за усвояване на нови територии, за индустриализация и пр. Следени от кого?

От разузнавания и контраразузнавания, от конгломерати и от мафията. Те са най-големите врагове на прогреса и най-опасните рецидивисти. Вече и в художествената литература са герои на т.нар. екологични трилъри от рода на „Адам преди грехопадението“ на Жан-Кристоф Рюфен или „Дървесна история“ на Ричард Пауърс. Значи са се превърнали в терористи.

Да, има крайни крила на официално регистрираните и на неформалните природозащитни организации, които може да бъдат определяни като терористични. Като Sea Shepеrd…

Това не е ли корабът, който атакува японските китоловни кораби в открито море? Да, преди години кандидатствах за член на екипажа, но не ме приеха. Като попроучих въпроса, установих, че това е борба на хора срещу хора, борба на бизнес срещу кауза. А планетата не я интересува дали я спасяват или не. Борбата си е за нас. За нашия живот. Зелените например имат много крайно мислене за обикновените хора и политики. Което пак ни разделя. Каузата я разбирам, присърце ми е, но разделянето и противопоставянето – не.

Как би коментирал принципа, изповядван от крайните природозащитници, привържениците на дълбоката екология с адепт Арне Нес, според който да защитиш природата означава да знаеш кой трябва да умре? Виж сега, това не произвежда ефект за природата. Като убиеш, ответната реакция ще нарасне. Това е война. С убийство няма да победиш нищо и никого. С времето е доказано, че не е това начинът. Смятам обаче, че не разполагаме с много време. Днешният свят много по-бързо яде, пикае, ака и реже. През последните 10 години рязко се промениха консумацията и мисленето. Приемам, че както върви, всичко ще се развали напълно, преди да започне отначало. Въпросът е докато съм жив, нещо да правя, да вървя в някаква по-земна посока.

Spread the love
More from Ваня Шекерова
Във форма, лежейки по гръб
Мисията е напълно възможна с новия апарат StarFormer за магнитна стимулация на...
Read More
0 replies on “Филип Лхамсурен: Наранен и въодушевен, влияя по-силно”