Водещата сутрешния блок по bTV в един разговор за подводните камъни в професията журналист, за рисковете и удовлетворението, за новата форма на фина цензура, както и за нейния си начин да остане в правия път
Фотография / Диляна Флорентин
Грим / Гергана Пащрапанска
Коса / Лора Иванова
Стайлинг / Ина Иванова
Благодарим на Академия „Антон Петров” за възможността да снимаме едно от остриетата на bTV на боксов ринг в боксова зала. В нея Мария най-малко два пъти седмично тренира муай тай, след като е излязла от студиото на новините, и казва, че все повече се привързва към спорта, заобикалян досега като вид активност.
Няколко думи за стайлинга – изборът на модната ни редакторка Ина Иванова бе съобразен не само с модните тенденции, но и с изискването за празничност и блясък на корицата на D!VA. Както и с желанието ни да покажем Мария различна от тази, която зрителите виждат всяка делнична сутрин на екрана на БиТиВи, по-цялостна, модерна, реализирана млада жена, една истинска Дива в навечерието на следващата година от живота ѝ.
Рокля и горнище Zara
Колан Архив на стилиста
Бижута Monies от Plus Zero Concept Store
Казват, че човек е толкова голям, колкото са враговете му? Ти чувстваш ли се пораснала напоследък? Сигурно съм пораснала. За конкретните случаи, за които ме питаш, изпитвах по-скоро срам заради начина, по който различни хора се опитваха да ме посочат за свой враг. Вярвам, че зрителят винаги усеща опита за подмяна на разговора. Да се събира подкрепа с прояви на омраза, неизбежно рефлектира върху начина, по който се развива нашето общество. Вярвам, че адекватният отговор на подобно поведение е да не се отказвам да питам. И го правя.
Сигурно отдавна вече си се убедила, че „малка и крехка жена“ съвсем не пази от физическо посегателство. Приемаш ли това като един от рисковете на професията, смятана за една от най-стресовите? Радвам се, че на никого не му е минало през главата да упражни физическа агресия срещу мен, и се надявам, че на никого няма да му хрумне. А риск има във всяка работа. Това, което си мислех, е, че вероятно имам непоносимост към чувства като страх и притеснение и не правя сметка къде е границата на опасност. Не мога да живея по този начин. Затова в нито един момент не е стояло пред мен някакво колебание.
Как, нападната в живо предаване, както се случи неотдавна, успяваш да овладееш емоциите си? Най-хубавото на моите емоции е, че се развихрят в пълнота след ефир. А по време на ефир имам колегите си на своя страна – много е приятно, когато в напрегнати моменти целият екип – от продуцента до операторите в студиото, намират как да ми дадат знак вярна ли е или не посоката, в която съм тръгнала. Време да дишам имам и в моментите, когато моят колега Златимир има серия от въпроси – в тези минута-две също успявам да се успокоя и да подредя мислите си. Има адреналин в подобни ситуации, но те показват и какво още имам за учене в професията.
Да смятам ли, че в екип се чувстваш по-комфортно, отколкото сама, както в предаването „Защо, г-н министър?“? Когато си сам, следваш собствената си логика и реакции. Слушаш събеседника, знаеш, че разговорът ще продължи в посоката, в която го водиш. А когато сте трима на масата, е по-различно, защото е много трудно двама души да реагират в синхрон, да имат едно и също темпо и посока в интервюто. Партньорството в ефир е урок, който уча.
Продължаваш ли да четеш това, което хората пишат до телевизията? Има ли зрителски сигнал, привлякъл вниманието ти, и с какъв знак е той? Противно на твърденията, че никой вече не гледа телевизия, много хора пишат грамотни призиви за съдействие към нас. Освен имейли получавам и писма, написани на ръка, напечатани на машина, което показва, че хора на всякаква възраст все още търсят помощ, вярват в силата на журналистиката да намира решения. Дори по-късно имам разговор с един кмет, който твърди, че градът му ще загуби единствения си парк заради сделки, сключени от неговия предшественик.
Смяташ ли, че в медиите не се канят хора, които имат какво да кажат, затова тяхна платформа са подкастовете? Ти с кого би искала да говориш?
Кои са тези хора, които си видяла в подкаст, а не си видяла по телевизията? Кой казва, че не се канят хора, които имат какво да кажат? Ние каним всякакви хора. Но всеки поканен калкулира много фактори, преди да приеме или не да се появи на живо в телевизията. Например в телевизията има ограничено време, в което да разгърне тезите си. Подкастът дава възможност за спокойно разказване, даване на контекст, правене на връзки. Хората преценяват също и кой биха искали да седи срещу тях. Някои са ми казвали: Мария, имам нужда да говоря без много въпроси, други искат предварително въпросите, което няма как да стане. Има такива, които просто не желаят да се появяват в големи медии. А за това с кого бих искала да говоря – с хората, които не обичат да дават интервюта, но знаят отговорите за много от ключовите въпроси в обществото ни.
Случвало ли се е да се окажеш неподготвена за разговор с някого от събеседниците, които каните в сутрешния блок? Позволяваш ли си да реагираш спонтанно? Предварителната подготовка и планът за разговора вършат работа, докато разговорът започне. Оттам нататък всичко е спонтанно, нямаш опция през цялото време да се придържаш към въпросите, които си подредил предварително. Особено ако слушаш.
Бижута Reserved
Пола и панталон H&M Edition
Палто Isaac Sellam от Plus Zero Concept Store
Колан Coach
Вярно ли е, че в телевизията често идват букети за теб? Как тези, които си защитила, ти благодарят? Букетите само доказват, че живеем във времена, когато хората могат да бъдат и внимателни едни към други и обичат да правят жестове. Интересно е, че тези жестове по-често идват от хора, които са били затруднени с отговорите в нашите срещи, а не толкова от тези, които са се почувствали подкрепени от мен. Преди години например направих интервю с един депутат – кратко интервю, от което стана ясно, че той не е напълно подготвен за работата, която трябваше да върши в парламента. И до ден днешен той разказва, че ми е благодарен, защото след това интервю разбрал, че политиката не е за него. Сега има успешен бизнес с ресторанти за здравословно хранене. Той е спортист, приготвя храна за спортисти. Публичното дискредитиране, както го определи тогава, сега е убеден, че му е помогнало да открие най-добрия път за себе си. А доскоро за Коледа получавах замразена яребица от човек, когото съм поставяла в невъзможни ситуации – да защитава не свои, а чужди решения с невероятни аргументи. С ясното съзнание, че отговорите му не могат да оправдаят институцията, която представлява, но с доблестта никога да не прехвърля отговорност върху другиго. И след това –яребици за Коледа. Получавала съм и плетени чорапи за мен, за децата… Наистина имат въображение хората в начините, по които показват симпатия.
Коя от всичките ти журналистически изяви, за които си печелила не една и две награди, смяташ за свое най-голямо постижение до момента? Тези материали, които са оставили дори и малка следа и наистина са имали смисъл, си заслужават. Ти ми каза, че за теб най-видимият е за „Хелп Карма“. Беше труд на много хора. Данните, които показвахме, интервютата с основателите и собствениците на тази фондация показаха как използват благородни каузи, историите на деца и възрастни с тежки здравословни проблеми за друг тип облаги, различни от това да подкрепят хората в нужда.
Проследи ли как се разви разследването срещу „Хелп Карма“ вече от специализираните органи? „Работата по случая продължава“, това е отговорът на прокуратурата, когато питам. Знам какъв е моят пропуск – ако не всеки месец, то през месец трябва да се слага въпросът на масата и като разследването все още не е напреднало, трябва да се припомня какво се очаква. Такива репортажи сме правили едва три-четири пъти през последните години. Причината да не е по-често е в информационния поток. Всеки ден в дневния ред влизат нови истории. И рядко това, че по старите няма развитие, може да е тема.
Защо ми каза, че си критична към собствените си постижения? Не живея с това, което е било вчера. Имам нужда да усещам смисъл в работата си всеки ден. А не успявам винаги да изпълня по най-добрия начин собствените си очаквания. Това, за което най-много ми се смеят колегите, е, че помня и страдам за незададените си въпроси.
Ти ми подаде заглавието на това интервю! Това е заглавието на моя живот. Наистина е моята най-голяма мъка – какво е можело да бъде, а не се е случило. И то по моя, а не по вина на събеседника.
Е, понякога и събеседникът може да не те остави да си зададеш въпросите, не ли? Ако постави нова, по-интересна тема за разговор, да. Но друга причина да не си зададеш въпросите няма. Да приоритизираш кое да, кое не в един разговор, е твоя отговорност. Както и кое и по какъв начин е полезно за зрителите.
Как погали самочувствието ти това, че Иван Гарелов те определи като явление в журналистиката и дали тази оценка вдигна акциите ти? Хора като него винаги са били благоразположени към мен и са се опитвали да ме подкрепят. Освен тези думи от него и съпругата му съм чувала и критични оценки, зад които стоеше много внимателно гледане на мои материали и журналистическо присъствие. И всъщност това много повече ми е помогнало – добронамереното, но критично отношение. Светла му памет, Коритаров също подхождаше така към мен.
Твърдиш, че не си амбициозна, както се говори в гилдията. Но какво му е лошото на това да си амбициозен всъщност? Всъщност да, амбициозна съм, но обичам, когато нещата се получават с лекота. И обичам да не съм сама – приятно ми е да има с кого да измисляме как да направим едно или друго, с кого да се радваме като стане, да се ядосваме, а после да се смеем, ако се провалим.
Зная, че журналистиката ти е била мечта отрано и си се готвила сериозно за нея. Какво би посъветвала студентите в тази специалност? Рядко се срещам със студенти, защото, да си призная, много се притеснявам да говоря пред хора.
Но ти го правиш всеки ден, и то пред огромна аудитория! Аз говоря със събеседника. Да погледна в камерата и да кажа цяло изречение, може да е изненадващо, но за мен е предизвикателство. Всяка сутрин най-трудните секунди са, когато трябва да кажа: „Добро утро, тук е Иван.“ Обърна ли се към Иван, вече е по-лесно. А на студентите бих казала, като чуят баланс, много да внимават. Каквото и да им обясняват, баланс е да дадеш възможност на всички засегнати по една тема да отговорят. А не, ако на единия събеседник зададеш три трудни въпроса, и към неговия опонент да бъдат три трудните въпроси. Баланс трябва да има, но по журналистическите стандарти – на всички да бъдат задавани всички важни въпроси, колкото и да са им неприятни.
Банално е да те питам за твоите жертви пред олтара на професията, но все пак го правя, знаейки своите – няма фиксирано работно време, няма събота и неделя, „168 часа“ излизаше в понеделник. Късни прибирания, пътуванията дразнеха мъжа ми, така че се налагаше да му припомням как, ако е искал жена му да си е вкъщи в 5.30, да си е взел счетоводителка. И какво, издържа ли?
Издържа и досега сме заедно, но децата пораснаха с отсъстваща майка. Е, това е моята болка, когато вечер например не мога да довърша главата от „Хари Потър“ и трябва да остане за утре вечер, защото сега съм изморена или имам да чета и да пиша. Много ми е мъчно, когато се налага да го казвам на момчетата ми. Всеки обаче плаща цената за това как иска да живее и да се чувства полезен. Другите ми жертви са непрочетените книги, неизгледаните сериали, свободата да тръгна по начина, по който сърцето ми го иска, до всякакви близки и далечни точки на света.
