Предпочитам емоцията и радостта да са осъзнати, а не демонстрирана позитивност, казва една от водещите на „Търси се”, която записва преживяванията си и медитира на „Усеща се сила” на Любо Киров
Повече от 22 години на малкия екран, над 1000 телевизионни интервюта с любими български звезди е равносметката на Меги Димчева. Името ѝ трудно може да я свърже с нещо различно от професионализма в емоционалното предаване на bTV „Търси се“.
„Не давам много интервюта. И не проверявам какво пише за мен в интернет“, споделя Миглена дни след своя 50-и юбилей. Формално това е поводът за срещата ни, но покрай него изникват толкова много събития в живота на водещата, за които си заслужава да разкажем.
Меги, странно е, че за лице, което толкова време се изявява в светското пространство като теб, няма почти никаква информация за детството ти, освен че си завършила Априловската гимназия, рано си влязла в телевизията… Много исках да изляза от пределите на много малкия град, в който всички имат очаквания към теб, много строги правила, които, ако не спазваш, си санкциониран. Например не бях приета в комсомола, защото на записването се появих с дънки. Беше голям срам и шок за семейството ми – отличничка на випуска, отряден председател, а без пионерска връзка. Още тогава усетих, че живот в малка общност не е за мен и когато стана време за гимназия, избрах Априловската в Габрово, за да се измъкна. Точно беше възобновена и имаше профил журналистика.
Била си смело хлапе да заминеш на 14 в нов град. Днес това си звучи страшно. Не зная как ме пуснаха нашите – говорим за време, когато нямаше лични телефони, чувахме се веднъж в седмицата в пощата. Странно, но тогава бях много уверена и смела. Чак после започнаха съмненията в себе си. На 14 живеех на квартира, справях се сама. Винаги съм носила свободолюбив дух, водолейски.
Кога дойде в София? След една спирка от 10 години в Шумен (смее се). София ми беше също детска мечта, но така ме завъртя животът, че минаха повече години, докато заживея тук. Като гледам назад, радвам се за тези обстоятелства, защото в крайна сметка точно на тях дължа сегашната си работа.
Фотография / Алекс Кръстев
Къде намираш свободата? В мислите си. Тя не е на действия. Аз съм търпелив, деликатен и съобразителен човек, който знае кога да прави компромиси с несъщественото, за да има мир. Но в същото време търся свободата си и я откривам именно в работата си, в журналистиката. Още в Шумен, докато учех българска филология, започнах работа в общинската телевизия със студентско предаване. После бях водеща на новини, репортер, редактор. Минах в частна телевизия пак в Шумен, която имаше амбиции да се позиционира в София, но това не се случи и когато тръгна bTV, мечтаех да съм част от нея. Преди това обаче се наложи да пообиколя кабелните телевизии. На 26 ходех по кастинги и първата реакция на интервютата беше: „Ама вие сте със страшен акцент, как четете новини?“ Като ми даваха текст обаче, нямаше и помен от акцент. Не ме наемаха никъде, а вече месец със сестра ми се мотаехме в София без работа, без квартира. Спяхме по роднини… с един сак, малко пари… И тогава видях обявата за първата интернет телевизия. Веднага ме взеха с моя опит. Там се запознах и с моята екранна половинка Нели Хаджийска. Останахме около година, която беше вълшебна. Запознах се с всички известни личности, с които мечтаех да се запозная.
Кои бяха те? По това време гледах много телевизия – знаех всичко за всеки. Телевизионните водещи ми бяха интересни, а най-много ми харесваше Вяра Анкова – все пак аз също бях водеща на новини по това време. Ако днес ме питаш с кого бих искала са се срещна, това е Опра Уинфри. Родена е на моята дата 29 януари. Астрални близначки сме.
В кабеларките не се плаща много. Как оцелявахте? Много трудно. Заплатите ни бяха наистина ниски. Сваляли са ни от трамвая, че нямаме билети, ядяхме кренвирши с плодово кисело мляко… Но ходехме по светски партита и срещахме тези личности от културния живот, които ни вдъхновяваха.
Кога усети тежестта на славата? И сега не я усещам. Никога не съм я търсила. Популярността в професията – да, но не и да ме знаят всички. Такава тежест не ми е нужна. В първите месеци в bTV Денис Ризов (продуцентът на предаването) ни убеждаваше, че сега всички ще ни разпознават, ще ни заговарят по улиците. И в един пиано-бар, докато танцуваме с Нели, която беше с бяла риза, едно непознато момиче я побутва и тръгва да я заговаря. А тя бърза да отговори „да, аз съм“. Пък девойката ѝ казва: „Може ли едно мартини?“ (смее се). И до днес се шегуваме с такива моменти.
„Търси се“ е освен среща с известна личност и себеоткриване – не само за гостите ви, но и за вас, водещите. Къде се губим по пътя си? Мисля, че става постепенно и губенето, и намирането. Преди години не харесвах да оставам сама, изпадах в меланхолия, която е част от характера ми. Имах моменти, в които не се чувствах комфортно в тялото си. В началото тръгнах по лекари, но не откриваха нищо. Насочих се към духовното – вярвам, че има някой, който ни закриля, познава ни най-добре. И това парадоксално можем да сме си самите ние. Опитах с терапевти, но отново тъпчех на място. Тогава започнах да се срещам с хора, заобичали себе си, хора, тръгнали по пътя на връзката с тях самите. Избирах да съм сред по-весели хор, за да повдигам духа си. През последните години откривам, че предпочитам емоцията да е осъзната, радостта да е осъзната, а не демонстративна позитивност. Тя ме дразни. За себе си имам вече нужда за себеизява, защото в момента живея с усещането, че има още какво да дам на хората.
Какво научи по пътя на тези изпитания? В началото се гневях за всички трудности, които ми се изпращат. Колкото повече се гневях, толкова повече несполуки идваха. Докато един ден моят учител по йога – Ирена Русева, ми каза: „Меги, приеми нещата такива, каквито са. Ти правиш всичко по силите си. Има неща, които не можеш да поправиш или да промениш.“
Водила си поредица от битки – да срещнеш човек, с когото да създадеш семейство, за дете, за здравето му, за здравето на близките си. Беше ли сърдита, че не ти се случва каквото искаш? Как няма да съм сърдита, когато месец след месец бях по няколко дни на системи, упойки, в болница! Сърдех се на себе си, че се поддавам на слабостта, че треперя над всичко в процеса. И когато се отпуснах, детето се получи. После отново дойде изпитание – само на 40 дни синът ми беше с опасност за живота. После родителите ми…
Научи ли се да отпускаш контрола с йога? И да се справям със стреса. Имаше период, в който тялото ми вибрираше от напрежението така, сякаш съм включена в електрическата инсталация. Научих се да споделям. И това предразположи и събеседниците ми в работата. Споделянето помага.
От толкова много въпроси, които си задавала като журналист, кои никога няма да ти омръзнат? Въпросите за емоциите, не за конкретни събития, които хората разказват в подробности, а за чувствата, които отключват в тях. Мисля, че това е един щрих, който често се губи. Въпросите какво те измъква, когато стане трудно… Покрай своите изживявания опитах какво ли не, което е помагало на другите да се справят. Обърнах се към йога, гимнастики, започнах да излизам сама и да се наслаждавам на това. Мъжът ми ми подари слушалки, с които всяка сутрин правя дълъг преход. Бях забравила какво удоволствие е да слушаш музика. Първите няколко пъти ми се плачеше от емоциите, които ме връхлитаха. После се научих да ги записвам. Постепенно тези текстове и песни станаха част от моите ежедневни медитации вместо записите на мантри на санскрит.
И това е твоят нов личен проект – медитации над текстове на красиви песни, водени от теб. Как откри въздействието им? Експериментирах с едно парче на Любо Киров – „Усеща се сила“: застанах в медитативна поза, пуснах музиката и се опитах да почувствам текста. Имах предчувствие, че това ще ми помогне много по-силно да се усетя от всяка друга практика. И беше магическо преживяване, пречистване, свързване. Вярвам, че всички срещи с талантливи хора са ме водили към точно този момент.
Съвпадение ли е, че Нели също наскоро пусна своя подкаст на тема духовно развитие? Бяхме изненадани от начина, по който независимо една от друга се насочихме в тази посока. Спомням си как си говорехме и аз споделих какво пиша, тя – какво подготвя. Но и представа си нямахме, че ще сме готови по едно и също време. Може би е някакъв кармичен път, по който всеки върви. Аз вярвам в карма, астрология, в преражданията. Правила съм си регресии и с тях съм обяснила много от нещата, които са ме занимавали през годините.
Никой не се ражда като бял лист, всеки има написана история отпреди и в този живот я донаписва така, че да научи уроците, които са му необходими.
Имаш икона на света Петка, която винаги носиш със себе си. Да, тази светица ми носи късмет. Чувствам, че синът ми е измолен в храма „Света Петка“ до ЦУМ. Терминът ми беше на 14 октомври, празника на светицата, но е роден по-рано планово. Ако я видиш тази икона – цялата изгризана от сина ми, който си играеше с нея като бебе. Имам усещането, че с това сякаш я зареди с още повече енергия.
Меги на юбилея си със съпруга си Ивайло
Стряска ли те броят на годините ти? Вярвам, че всяко десетилетие ми е белязано с нещо уникално – моите 20 с журналистката, моите 30 – със съпруга ми, на 40 се появи синът ми, нямам търпение да видя какво ме чака сега. Може би да създам нещо свое.