Капризни клиентки ли бяха Клаудия Кардинале и Лайза Минели? Лайза Минели беше много свободна, шармантна, остроумна и необикновена жена. Каквото и да подготвях за нея, тя го носеше с огромна радост и с голяма лекота. С нея всичко беше лесно. Клаудия Кардинале беше омайваща с пищната си красота. Винаги ме питаше коя дреха да облече от тези, които създавах за нея – при всяка ситуация и при всеки повод. Много държеше да обсъдим най-подходящите аксесоари, с които съчетаваше визията.
Каква е вашата тайна: как успявате да съхраните вечната елегантност в моделите си? Тайната е една-единствена: никога да не предавам твореца у себе си, никога да не се отказвам да мисля като артист. Не съм спирал да рисувам идеалната жена в цялата ѝ чувственост и изтънченост. Поради това тя остава непроменена въпреки еволюцията на времето.
Дизайнерът обаче е действен космополит, а докато пътува по света, изкушава жените на петте континента с италианския средиземноморски стил. При него това означава премерен лукс с постоянна стойност без срок на годност. Шик без напрежение, оригиналност, родена в диалога между ръчната изработка и високите технологии, по моста към бъдещето. „Жената не трябва да е конформист. Не бива да имитира гардероба на дъщеря си, опитвайки да забрави реалната си възраст. На 40 и 50 е абсурдно да се правиш на 20 не само с дрехите. Агресията не е за предпочитане. Животът се променя, ние се променяме, светът е ненаситен. Но моята мода съхранява най-доброто от миналото, неговата креативност без време и място. Продължавам да мисля, че идеалната жена е като скулптура на Канова със съвършени пропорции“, казва Роко Бароко пред италиански медии. Затова Клаудия Шифър, Наоми Камбъл, Карла Бруни и цяла плеяда истински жени дефилират за него без клишета и скандали.
Какво е модерно днес, накъде върви модата? Модата тук и сега преминава през труден период. Никак не ѝ е лесно, защото бърка елегантността с безпорядъка, диктуван от инфлуенсърите. Вместо да се поддават на този безпорядък, жените трябва да се вдъхновяват от авторите в модата и да я адаптират към себе си, към своето тяло. През деня – небрежно-артистични, вечерта – бляскави.
На последното си засега грандиозно представление в Театро Гранде в Помпей Роко Бароко доказа, че модата е история, която разказва за постоянна еволюция – чрез текстил, декорации, цветя, кристали, драперии, дантели, щампи, невероятни цветове. В средиземноморския барокизъм няма и бод бруталност. Въпреки че проектира униформата за жените в жандармерията, Роко Бароко избягва да коментира радикалния феминизъм. Отбелязва, че щраусовите пера, провокациите и маскарадният макиаж не правят услуга на гей парадите. Отрича екстремизма във всичките поводи, измерения и изяви.
Вие сте от малкото дизайнери, които не продадоха марката си – изгубихте ли пари заради това ваше решение? Не продадох марката си, защото от самото начало на кариерата ми тя е твърде успешна. Затова не загубих пари, а тъкмо обратното – продължих да ги печеля. Но това съвсем не означава, че в бъдеще няма да реша нещо друго.
След толкова години в индустрията какво разбрахте за модата? Когато бях млад, учех постоянно и научих много. След това станах магистър и започнах да преподавам.
Каква е вашата лична класация на модните столици, кой налага тенденциите? Както всички знаят, Милано, Париж и Ню Йорк водят. Но Италия все още има какво да каже.
До каква степен се интересувате от политика? Политиката, естествено, ме интересува, защото отразява нашата история, нашето време. Но толкова съм зает с бизнеса си, че не мога да я следя толкова активно, колкото би ми се искало. Мечтая да няма войни, оръжията да замлъкнат и да настъпи мир.
Кои са най-важните неща в живота ви? Любовта към изкуството, към семейството, към работата ми, към хората, които обичам най-много.
Тук е мястото за малко лирическо отклонение как започва връзката на Анелия Петкова от „Брайдъл фешън“ с именития италиански дизайнер. След аплаузите на дефилето му в Милано тя отива да му се представи. Корифеят е впечатлен, че целият ѝ стайлинг от глава до пети е белязан от бранда му за разлика от този на половината му почитателки и дистрибуторки сред публиката. Започват да се чуват и да си пишат – Анелия му разказва как българките приемат модата му, как се оглеждат в нея, къде носят облеклата му. Маестрото пък започва да я кани със семейството ѝ не само на ревютата, но и в дома си в Неапол и в бутиковия си хотел на пристанището в родния остров Иския. „Енергията му е изключителна, винаги е във форма. В Неапол с часове обикаляме музеи и галерии, а той не спира да обяснява картини и скулптури, да коментира течения и школи в изкуството. Изследва, изучава, цени изненадите. Уважава занаятчиите на Неапол, които умело съчетават ярките цветове на Средиземноморието, възхищава се на архитектурата от XVI и XVII век, класиката го изпълва с адреналин“, споделя Анелия Петкова. Най-темпераментният им южняшко-балкански дебат е за бъдещето на модата, но и двамата са съгласни, че мястото ѝ не е в музея.
