Ако някой съвременен скулптор със славата на Фредерик Огюст Бартолди беше проектирал Статуята на свободата през XX век, негов модел със сигурност щеше да бъде Бардо с факла в ръка
Брижит Бардо, която си отиде след усложнения от рак на 91, вероятно е гневна някъде в рая на изключителните жени. Не я погребаха при козата Сидони, магарето Бонхом, понито Пупе и другите ѝ любимци – прасета, овце, гъски, кокошки, патици, магарета, открили вечния покой край параклиса във вилата „Ла Гариг“. Имота актрисата купува през 1979-а в Сен Тропе, където се установява години по-рано в имението „Ла Мадриг“. Тленните останки на някогашния секссимвол бяха положени при родителите ѝ, на които говори на „вие“ до сетния им дъх в края на 70-те – в рибарското гробище на хълма в Сен Тропе, от който се вижда морето.
Курортното градче, където тя живя половин век и му осигури международна популярност, я изпрати в може би единствения мразовит ден за годината по тези благословени земи. Имаше зяпачи, граждани на Ривиерата с кучета в ръце и почитател, високо вдигнал плакат с надпис: „Брижит, животните ви благодарят!“ Опелото в местната църква под звуците на „Аве, Мария“ в изпълнение на Мария Калас бе предавано на големи екрани. Светът се прости някак набързо с една от най-забележителните личности на Франция, често заклеймявана като „голяма скандалджийка“ – традиционния етикет, поставян от висшето парижко католическо общество на бунтарите от буржоазията или от плебса. Аристократите, автентични или ерзац, открай време са върло възмутени от факта, че представител на твърде богато консервативно семейство като Брижит безапелационно
революционизира идеите, емоциите, тялото, ума и действията си
Но е самата истина, че умеещите да разпалват умни скандали артисти се броят на пръсти. Жерар Депардийо, който през 2011 г. се изпика върху пътеката в самолета, с който трябваше да отлети от Париж за Дъблин, изглежда като стихиен „пубер“ до Бардо. Защото тя винаги е била аргументирано гневна на социалното лицемерие, на равнодушието, водещо до жестокост, на бездарието. Не спира да формулира бодливите истини и затова не я обичат нито отдясно, нито отляво.
Фотогряфия / Sunset Boulevard/Corbis via Getty Images
Авторските книги, в които разказва за живота си, „винаги заобиколен от мръсници“, са висококаратова публицистика, в която тя не щади дори себе си. А голямата промяна започва през 1974 г., когато решава да превърти своя модус вивенди. „И завинаги скъсах с палавото безгрижие. Но това не ми пречи днес да запретна ръкави и да бръкна с голи ръце в клоаката на вонящия ни свят. Защото все някой трябва да отпуши обществения клозет, да прати по дяволите апатията и стадното мълчание, в което сме затънали от години.”
В безкрайните сражения езикът ѝ е толкова своеволен, колкото и тялото. Във „Вик в тишината“ на висок глас и без задръжки предупреждава, че нахлулите чужди религии и взаимно изключващи се култури заплашват ценностите на Франция, на Европа, на християнството, на демокрацията. Прави го много преди атентатите в Париж, много преди не по-малко скандалният Мишел Уелбек да тиражира „Подчинение“ – ужасяващия роман за хипотетичното бъдеще, в което новата Ислямска партия на Франция печели властта, шериатът влиза в сила, а интелектуалците са принудени да приемат исляма. Мазните опортюнисти в медиите безцеремонно я обвиняват в социална патология. Уличават я, че е поела агресията от животните, които защитава, обгрижва и спасява от гибел. Тя обаче иска да бъде върнато смъртното наказание, за чиято отмяна се е борила със зъби и нокти. За нея грандиозната пропаганда на хомосексуалните е сред причините за тоталния срив в духовния живот във Франция. Нарича ги „пошли карикатури, будещи единствено погнуса и присмех с долнопробния си ексхибиционизъм“. Казва, че природата на хората с предпочитания към своя пол вече е лишена от изисканост и повечето от тях са деградирали до посредствени педали и настъпателни травестити. Но уточнява, че най-близките ѝ приятели, до един хомосексуалисти, пазят достойнството си. И пише до френско гей списание: „Освен съпруга ми, който може би един ден също ще премине на другата страна, всички около мен са хомосексуалисти. Години наред те са моята подкрепа, моите приятели, моите осиновени деца, моите довереници.“ За разлика от другите, които „мърдат задните си части, вдигат малките си пръсти във въздуха и с кастратските си гласове се оплакват от това, на което тези ужасни хетеросексуални са ги подлагали“.
Както всички знаят, от 70-те насам Бардо се вълнува най-вече от съдбата на щастливи и нещастни животни, тя
отдавна няма вяра в човеците
Задъхва се от ужас и мъка, когато говори за отвратителните гадости, които човеците причиняват на съществата от фауната. Разказва невероятни случки. Когато спасените от нея 80 вълци, които трябва да бъдат избити в Унгария, пристигат във Франция, отива да се „запознае“ с тях. Обясняват ѝ, че е крайно опасно, но ако толкова настоява да ги приближи, да го направи пълзешком. И тя се придвижва на колене и лакти в мартенската киша на 1991 г. Няколко сибирски вълчици я душат, а една от тях я дръпва за прибраната коса, но Бардо успява да даде знак с ръка на вдигналите пушките си охранители – никаква стрелба, каквото и да става. Предизвиква невероятно задръстване на магистралата, когато спира автомобила си, за да помогне на десетки жаби да пресекат асфалтовия път. Често разговаря с дивите прасета в гората на хълма срещу имението си.
За нея падението на французите започва още от училище – „сцена на агресии, гнездо на разврат, свърталище на наркодилъри, убежище за банди от подрастващи терористи и тълпи от потребители на презервативи“. Резултатът – кръвожадна пасмина от слабоумници, която се манипулира лесно и се управлява евтино, потопена до шия в помията на зле разбраната демокрация. За Бардо телевизионните реалитита са нравствено порно, дрога, от която денонощно се затъпява. В тях всеки простак може да бъде обявен за знаменитост. Според актрисата френската нация се изражда, деформирана от „плюскане“ и алкохолизъм. Нарича туристите в Сен Тропе „храносмилащи чудовища“. Ненавижда консуматорите от бо монда на Европа, които по суперскъпарските ресторанти на Лазурния бряг преяждат с дивеч и морски дарове, наметнати с естествените си кожи дори посред лято. Не се колебае да грабне все още мятащите се риби на пазара в Сен Тропе и да тича с всички сили към пристанището, за да ги хвърли обратно във водата. После ги плаща на продавачите. В съседна кръчма поръчва на сервитьора да извади от аквариума последния оцелял рак, за да го върне сред вълните. В уебсайта на своята фондация окачествява ловците като „пияници“ и носители на „гени на жестоко варварство, наследени от нашите примитивни предци“. Често цитира Толстой: „Докато съществуват кланици, ще има и бойни полета.“ Другите ѝ любими автори са Маргьорит Юрсенар, Стефан Цвайг, Милан Кундера. За нея съвременното изкуство е просташко, пошло и претенциозно. Срамува се от профанизирането на театъра, дефинира литературата като национален онанизъм. „По нищо не личи, че Франция произвежда мъже“, казва още тя във „Вик в тишината“. Не може да преглътне безхаберието към градската среда и лудите пари, харчени за строеж на джамии. За актрисата, която е категорична, че всеки ден „се къпем в словесна сперма“, времето ни е на „опустошение и упадък“. Тъжната ѝ равносметка за постоянното „търкаляне в мръсотията“ е базирана и върху брутално черно чувство за хумор. Особено когато споделя, че няма как да не станеш вегетарианец, гледайки голата плът по плажовете на Сен Тропе.
Но думите ѝ не са бръщолевения на скучаеща и ексцентрична застаряваща звезда. Крайно десните ѝ възгледи дразнят имитиращите социализъм. Два пъти я глобяват за публични обиди и пет пъти за подбуждане към расова омраза заради критиките към мюсюлманите във Франция. „Никога не съм искала съзнателно да нараня някого. Не е в моя характер. Мисля, че сред мюсюлманите има и много добри хора, и хулигани, както е навсякъде.“ Влиза в съда и заради жителите на отвъдморския департамент Реюнион, които нарича „диваци“ заради кошмарни злоупотреби с животни като „обезглавяване на кози и козли“ на фестивали. Тя свързва тези традиции с „канибализъм от минали векове“. В „Отворено писмо до изгубената ми Франция“ пише: „Моята страна, моята родина, моята земя отново е нападната от свръхнаселеност от чужденци, особено мюсюлмани.“ В писмо до Франсоа Саркози, тогава министър на вътрешните работи, признава, че ѝ е „писнало да бъде под палеца на това население, което ни унищожава, унищожава страната ни и налага своите навици“. И обобщава: „Колко жалко за националната ни история и за християнските ни традиции!“ Когато ѝ завеждат поредно дело, прокурорката заявява, че е уморена да обвинява Бардо в „расови“ престъпления. За актрисата новите квартали на Франция с имигранти са „стърчащи инкубатори за развъждане на дехуманизирани човеци“.
Бардо е саркастична и към движението MeToo. Според нея актриси, твърдящи, че са жертви на сексуален тормоз, са „лицемерни, нелепи, безинтересни“, коментира тя пред „Пари мач“. „Много от тях флиртуват с продуценти, за да получат роля. След това разказват, че са били тормозени. Вместо да им е от полза, това само им вреди.“ Затова тълкува
феминистките организации като „прекомерни или идеологически“
„Феминизмът не е моята стихия. Харесвам мъже. Тези, които имат талант и са сложили ръце върху дупето на момиче, са изпратени в бездънната яма. Можем поне да ги оставим да продължат да живеят. Защото те вече не могат да живеят“, остра е тя в интервю, излъчено по френската телевизионна мрежа BFMTV, което дава през май 2025 г. в дома си в Сен Тропе в продължение на 47 минути – за първи път от 11 години.
Но въпреки железния си характер и въпреки че каквото и да става, Бардо е мъжът в семейството, до края си е по детски невинна и наивна. Вярва, че в крайна сметка добрият може да излезе победител. Типично за човек, който не ползва мобилен телефон и компютър. „Така и не пораснах. По душа останах непосредственото момиченце от първите си филми. Много повече ценя искреността в живота, реалните победи и поражения, отколкото титлата „актриса“, каквато всъщност никога не съм била“, изповядва се тя.
