София Кузева – съдбата я обича и на немски, и на български

Фотография / Йордан Симеонов

Европейската мечта на актрисата започва от „Вчера“, днес подготвя завръщането си в голямата игра   

Тя е от актрисите, които сътворяват собствена запазена марка в българското кино – Дана от „Вчера“ на Иван Андонов. Историята на Владо Даверов в избрания за един от петте най-велики родни филми на столетието е толкова емблематична за соца, че известният писател тук и сега прехвърля мост между нея и 20-те години на XXI век. „Най-доброто – изненадите предстоят“, обещава София Кузева пред D!VA.

Тя дели времето и живота си между Германия и България, говори за „бъдещите творчески планове“ с немска сдържаност и прецизност. Не е от тези, които приемат каквото им предложат само за да се видят на екрана или на сцената, така че е прелюбопитно за какво загатва.

Още от началото на кариерата си София Кузева влиза в роли, важни за развитие на действието  – няма случайни дефилета, няма миманс при американски продуценти, след който да разказва как е разменила две изречения с екшън героите на Холивуд. В сериала „Къде е Маги“, където е с партньорите си от „Вчера“ Христо Шопов и Георги Стайков, е майката на отвлеченото и убито момиче. В „Откраднат живот“, който върви всяка делнична вечер по Диема фемили, героинята ѝ преобръща няколко съдби в 11-ия сезон „Критична точка“. Но при София няма нищо случайно, въпреки че тя отлично знае: случайността е другото име на Бога.                

На 18 няма колебания. Баща ѝ – Петър Кузев от Хасковския театър, не се опитва да я разколебае, но смята, че актьорството не е професия за жена. Преди кандидатстването във ВИТИЗ смело се изправя пред голямата Мария Стефанова с подготвените стихотворения, басни и монолози. Получава одобрението й и двете работят до първия кръг. София е убедена, че на „Раковски“ има място за нея. Класирана е заради собствените си дарби. Изящната й красота, далеч от визуалните щампи на 80-те, също не е без значение.

На първите проби в Киноцентъра през лятото на 1985-а – току-що се е записала във ВИТИЗ, репликите й подава Панчо Чернев от Младежкия театър. „Бях го гледала в различни представления, беше от най-младите звезди на трупата, от най-чаровните.

Но брадат, космат, обрасъл

Не ми е минало през ума, че може да имаме нещо общо в бъдеще. След това не се срещахме дълго време. Е, гледах го на сцената, но нищо повече, всеки си имаше своя живот.“

Тя е в първи курс, когато Иван Андонов праща „дясната си ръка“ Лили Станишева да избира момчета и момичета за ученическата драма за приятелството, любовта и предателството „Вчера“. София е сред първите между подходящите – в компанията на Христо Шопов, Петър Попйорданов, Георги Стайков. Успехът е главоломен, близо две години преди 10 ноември от екрана звучат дръзки истини за тоталитарното ни общество. Цензорите дефинират филма като „кичозен“, но той получава наградата на публиката на фестивала във Варна, отличието на Съюза на филмовите дейци за сценарий, гранпри в Сан Ремо, а Иван Андонов е обявен за режисьор номер едно на фестивала в Москва, където на мода е перестройката, подпечатана от Горбачов.   

София е абсолвентка, когато Георгий Юнгвалд-Хилкевич, режисьорът на култовия съветски сериал „Тримата мускетари“, я избира първо по снимка за филма си „Изкуството да живееш в Одеса“ по разказите на Исаак Бабел. Юнгвалд-Хилкевич я посреща на летището в Москва и сякаш между другото й подхвърля: „Утре си при Славочка за проба на костюмите.“

Във филма „Изкуството да живееш в Одеса“, където дели камерите с някои от най-ярките звезди на руското кино, въпреки че все още е студентка във ВИТИЗ

„На другия ден влязох

В ателието на великия дизайнер Вячеслав Зайцев

Огромният шивашки тезгях беше обсипан с изящните и красиви коприни, които бяха сред най-търсените експортни стоки в някогашния СССР. Зайцев беше нарисувал как трябва да изглеждам във всеки тоалет – да съм от красива по-красива. Беше невероятно подготвен за мен, а аз дори не знаех, че ще го срещна. Каза ми: „Довечера има премиера в цирка на Юрий Никулин, отиваме заедно. Ще блестиш.“

София Кузева, една от малкото българки, носили фамозните модели на Слава Зайцев – ако въобще има други освен нея, партнира в „Изкуството да живееш в Одеса“ на Алексей Петренко, Олег Табаков, Михаил Боярский… Никой не се учудва, че българска студентка е пред камерите с корифеите. На премиерата в Москва Кузева е във феерична рисувана рокля със знака на СБХ. Минава по червения килим с Георги Стайков и Мариана Станишева, които по това време също са в Москва. Те са й като брат и сестра, дели с тях шампанското и хайвера.

София всяка година снима по филм, което пък затвърждава максимализма й. Случвало се е да спре дубъла с категоричните думи: „Не, не, това го изхвърлете, въобще не го гледайте, не става.“ Професорът й във ВИТИЗ Енчо Халачев здраво готви момчетата и момичетата от класа си за професията, изгражда у тях рефлекс на издръжливост. Но няма как да вземе една от любимите си студентки в Народния – тя няма нито софийско жителство, нито е член на БКП. Халачев обаче измисля щатни бройки към Учебния театър – по две за отличниците във всеки випуск. Когато в Театър „София“ обявяват конкурс, Коста Цонев, Христо Шопов и Мария Стефанова я издирват под дърво и камък. София печели, за да се впусне в следващите приключения: „Ангели-чудовища“, „Маркиз дьо Сад“, „Любовни истории“, „Италианката“…  

А после идва драмата „Очите плачат различно“, в която Христо Шопов е шофьор на тежкотоварен камион, а тя и Панчо Чернев са реставратори. На екрана са любовен триъгълник, но не и в живота. А въпреки че и двамата са близки приятели с Христо Шопов, дори той не разбира, когато се впускат в романс.

„Панчо имаше оригинален стил във флирта – първо много говорехме, постоянно анализирахме. След премиерата на „Очите плачат различно“ през 1991-ва все по-често бяхме заедно. Година по-късно той се яви на конкурс за място в българските културни институти в Европа – като възпитаник на Хумболтовия университет беше с отличен немски. Спечели място за сътрудник в Берлин, по това време вече бях в Театър „София“. „Е, какво да правим? Ти – натам, аз – насам“, запитах тогава. „Спокойно, ще ми дойдеш на гости, ще поживееш при мен, ще видим“, отговори той. Все още бяхме само гаджета, но разстоянието от 2000 километра не ни плашеше.“

При следващата му командировка в София двамата се качват на влака за Хасково, за да иска той ръката й от Кузеви. „Те го познаваха много добре, виждаха искрите в очите му и това им беше достатъчно.  Консулът в Берлин ни бракосъчета, но се венчахме в „Света Параскева“ в София – беше точно след ремонта, църквата блестеше.“

София е категорична, че ще последва любимия в Германия, та дори това да й струва временно спиране на кариерата. Иван Кондов, тогава шеф на Театър „София“, я насърчава: „Отиди, моето момиче, ако не друго, поне език ще научиш.“

Берлин обаче се превръща в мръсна приказка за Панчо и София, когато през 1994 г. в България отново започва тих „лов на вещици“ сред потомците на антикомунистически фамилии. Бройката на Чернев в културния институт е съкратена, въпреки че мандатът му е за три години. „Спогледахме се с два самолетни билета в ръце и решихме да се пробваме, въпреки че веднага прекратиха правото ни на престой в Германия. Настанихме се в малка квартира, въобще не ни беше лесно, абе  направо се започна ходене по мъките. Да работиш и един ден в Европа през 90-те, не беше занимание за всеки. При това казвах само „Добър ден“ и „Довиждане“ на немски, най-вече се усмихвах. Бързо реших, че няма как да бъда постоянно зависима от Панчо и глътнах езика на спешни обороти.“

И тогава съдбата им изпраща Фридхелм Пток – режисьор в един от големите театри на Западен Берлин. Той поставя „Рицарят на чудото“, международна продукция по красива сантиментална история на Лопе де Вега. „Шампанско с влюбвания и разлюбвания. Покани Панчо за главната роля. Аз играх лудо влюбена в него, но преоблечена като момче – иначе нямаше как да се добера до избраника си. На финала хвърлях мъжките дрехи и изгрявах в цялата си момичешка прелест. Колегите бяха от Швейцария, Франция, Канада, Литва, всеки говореше на своя език. Репетирахме в стар френски замък, там беше и премиерата, после – фестивали и турнета в Германия, Франция, Литва.“

Няколко години по-късно, когато вече нямат проблеми със статута си в Германия, Панчо и София решават да имат дете. Криста, която ще стане модел и актриса, но с диплома по психология, се ражда през 1999-а във Франкфурт на Майн. Панчо Чернев работи с отдела за подкрепа на международни културни продукции във външното министерство на Германия – той организира първия гастрол на трупата на Нешка Робева в Европа, представя Теодосий Спасов в Германия.

Семейна снимка с малката Криста, днес модел и актриса

А когато София осъзнава, че е настъпил часът да се върне в играта, приема предложението на много известен унгарски фотограф да й направи бърза, но ефектна фотосесия. Вечерта той я пита дали е ок да изпрати снимките й в актьорска агенция и тя се съгласява без кой знае какви очаквания. На сутринта й звънят за среща. 

„Вече свободно говорех немски, макар и с естествения източноевропейски акцент. Обясних на дамата от агенцията, че не ме интересуват типичните източноевропейски персонажи –

Лесни жени от България и Русия

полска чистачка или сръбска гледачка на деца и старци. Нямах претенции за централни образи, а за смислени, със значение за сюжета. Последва дълго мълчание. Един ден Хелга ми звънна: „Появи се странно предложение, ако те интересува, ела да ти разкажа, но искат кастинг.“ Така започна моята австрийска сага.“

Оказва се, че Бернхард Камел, индустриалец от Виена, който до този момент формално няма нищо общо с изкуството, подготвя филмов дебют. Авторско кино, вдъхновено от стила на Тарковски.   

„Кацнах във Виена и поех по пътя към някакво село в алпийските дебри. Постоянно пишех есемеси на Панчо на кой влак се качвам, какъв е номерът на таксито. Не че някой щеше да ме отвлече. Бернхард Камел ме посрещна в страхотното си имение, наистина малко странен, но много сладък човек, на когото дължа две мои любими роли.“

Първата от тях е в „Дъщерята“. Камел не само купува и наема ултрамодерни техники, но и кани известни актьори от Европа. „Много искаше майката на моята героиня да е българка. Обадих се на Меглена Караламбова, дори не бяхме близки. Обясних й, че става дума за експеримент и не мога да й гарантирам резултата, но Камел е много задълбочен, прецизен и самоконтролиращ се човек, който гони мечтата си. Той написа сценария и за втория ни общ филм – „Нощ в края на лятото“.  Панчо му стана изпълнителен продуцент. Допълниха се като бизнесмени с немска дисциплина – всичко им беше разчетено до минута и до стотинка. Затова и върнаха обратно две руски кинозвезди, които поискаха петзвездни хотели в Алпите и други глезотии.“ Вече към края на снимките Камел казва на Черневи, че е дописал „нещо“ в сценария.

Моята героиня изведнъж се сдоби с дъщеря. Бернхард дори не беше помислил за Криста. Но тя беше първото предложение – в онзи момент на 11, тайничко си мечтаеше за кино, въпреки че не беше идвала на снимки с нас. Направихме допълнителните сцени при невероятен алпийски студ.“

„Нощ в края на лятото“ отива на фестивал в руския град Оренбург, на границата между Европа и Азия. Много от постсъветските кинаджии, гледали филма, възкликват: „О, ето наша Софочка.“ Организаторите на форума веднага я канят в международното жури, а обикновени зрители й признават, че я помнят от „Вчера“, въпреки че годината е 2012-а. В Оренбург най-вече си бъбри с Гойко Митич, но не на немски, станал втори език и за него, а на сръбски.

Сега София има още едно щастие – да е

Баба на Ефимия

„Това е името на моята прабаба. Когато Криста и майка ми веднъж разглеждали стари снимки, мама й разказала за хората назад в родословното ни дърво. Криста си записала в телефончето „Ефимия“, макар че тогава е била само на 14. Когато стана ясно, че се задава момиченце, тя ни информира, че с нейния Адам, унгарец, са избрали име. Дори не ги запитахме какво е – тяхна работа е как ще кръстят собственото си дете. „Е, няма ли да ме питате?“, веднага реагира Криста. И тържествено обяви: „Ефимия. Адам много го хареса!“ С Панчо подскочихме.“

Криста работи с голяма агенция за фото- и видеомодели в Париж, в Ел Ей я искат като актриса. „Каквото сабя покаже. Изкуство се прави без напрежение, с лекота“, категорична е София Кузева. Самата тя винаги е била благодарна на Господ за досегашните си срещи с някои от легендарните артисти и режисьори на България и Русия. Едва ли някога би могла да забрави, че самата Невена Коканова я избира да изиграе нейната дъщеря във филма „Вампир“ на Павел Павлов.     

Spread the love
More from Албена Атанасова
Алисън льо Борж – ако Ален Делон беше жена
Незаконородената внучка е единствената от момичетата във фамилията, която поразително прилича на...
Read More
0 replies on “София Кузева – съдбата я обича и на немски, и на български”