28 декември 2004 година е обикновен мразовит нюйоркски ден, един от многото. Но не за всички. Една жена е загубила финалната битка с рака, изсмукал и последната капка от бунтарството и жаждата ѝ за живот. Друга жена със замъглен от болка поглед вади фотоапарата и снима смалената белокоса фигура в болничното легло. Така както я е снимала през 15-те хубави, лоши, пълни с любов години, които двете са имали. И както ще я снима още веднъж, миг преди земята да я погълне.
Това е любовна история, за която няма да прочетете в таблоидите. В нея няма нищо шумно, пошло, демонстративно и скандално, освен факта, че е между две жени, всяка от тях блестяща в своята област. Едната надарена с остър ум и още по-остро перо, а другата – с изострена чувствителност, позволяваща ѝ да улавя с обектива си най-фините състояния на душата. Сюзан Зонтаг – писател, журналист, критик, режисьор, преподавател и политически активист, жена с изключителни познания и широк кръг от интереси, призната за един от най-добрите анализатори на съвременния западен свят. Ани Лейбовиц – забележителен фотограф, която умее да представя известните личности по неочакван и различен начин, автор на цял куп иконични потрети и снимки.
Тази история започва в края на 80-те, когато… но ще стигнем и дотам.
Сюзан
Сюзан Розенблат (фамилията Зонтаг получава от втория си баща) се ражда на 16 януари 1933 г. в Ню Йорк. Предците ѝ са евреи имигранти от Полша и Литва, пристигнали в Голямата ябълка през XIX в. Ненаситният ѝ ум се проявява още в детска възраст, когато книгите са най-верният ѝ спътник. Вълнува се от всякакви теми, свързани с културата, цивилизацията и обществото. Учи в най-престижните университети в света – Бъркли в Калифорния, където постъпва едва 15-годишна, Чикагския, Харвард, Оксфорд и Сорбоната.
17-годишна, Сюзан се запознава с писателя Филип Рийф, преподавател по социология в Чикагския университет, и след десетдневно ухажване се омъжва за него. Бракът им продължава 8 години, а негов плод е синът им Дейвид.
През следващите години Зонтаг се превръща в едно от знаковите лица на американската литература, политика и феминизъм, един от най-ярките и противоречиви мислители на ХХ в. Най-известните ѝ произведения са „Срещу интерпретацията“, „За фотографията“, „Болестта като метафора“, „СПИН и неговите метафори“, „Да гледаш болката на другите“, „В Америка“. За романа си „В Америка“ Сюзан Зонтаг получава националната литературна награда на САЩ. Радикалният ѝ либерализъм и критиките срещу американската външна политика ѝ създават немалко врагове, но тя не пише празни приказки. Високото ѝ академично образование е подкрепено от непосредствени наблюдения – Сюзан пътува много, особено из места, раздирани от военни конфликти.
Висока, мургава, с буйна черна коса с бял кичур, изключително ерудирана, заразително жизнена и енергична, Сюзан няма как да остане незабелязана и привлича хората като магнит – и мъже, и жени (повече жени). Любовниците ѝ са така многобройни, както и книгите ѝ. Тя осъзнава и описва в дневника си своята бисексуалност много рано, още в училище. Въпреки това никога не я демонстрира и не говори за нея, дори в зряла възраст, когато обществената стигма върху еднополовите връзки вече е паднала. Нещо повече – до края на живота си твърди, че връзката ѝ с Ани Лейбовиц е само приятелска.
Ани
Анна-Лу Лейбовиц се ражда на 2 октомври 1949 г. в Уотърбъри, щата Кънектикът. Подобно на Сюзан и нейните предци са имигранти – руски по майчина линия и румънски по бащина. Заради силния си акцент и трудностите в разбирането на учителите малката Ани не се справя добре в училище. Майка ѝ обаче, балерина и преподавател по съвременен танц, я запознава с един нов свят – този на изкуството, танца и езика на тялото. Финият усет към поза и жест се превръща в нейна запазена марка години по-късно и може да се открие във всеки от легендарните ѝ портрети.
Бащата на Ани е с по-прозаична професия – военен. Заради служебните му ангажименти семейството често сменя местожителството си, а момичето опознава света в цялото му многообразие и започва да го възприема като поредица от често сменящи се кадри.
На осемнайсет години Ани се записва да учи изобразително изкуство в Института по изкуства в Сан Франциско. През една от ваканциите решава да посети Филипините, където баща ѝ е разпределен в момента, а след това и Япония. Купува първия си фотоапарат и с него успява да заснеме изгрева от планината Фуджи. Когато се прибира вкъщи, се записва на уроци по фотография, осъзнала, че това е истинското ѝ призвание.
Същинската фотографска кариера на Лейбовиц започва, когато издателят на списание Rolling Stone харесва нейна снимка, направена на антивоенна демонстрация. Цели 10 години работи в престижното издание и става известна с портретите си на личности от киното и музикалната индустрия. Може би най-известен е този на голия Джон Ленън, прегърнал Йоко Йоно, който се превръща в икона на цяло едно поколение. Не само заради интересната концепция (според първоначалния замисъл и двамата трябва да са голи, но в последния момент Оно отказва да се съблече), а и защото часове след фотосесията Джон е застрелян от свой фен.
Изглежда че Ани Лейбовиц има особени отношения със смъртта, защото Ленън не е единственият, чиито последни мигове успява да заснеме. Планира да снима Рой Орбисън, но той умира. Сключва договор за фотосесия с принцеса Даяна малко преди фаталната катастрофа в парижкия тунел. Запечатва на лента последните дни на баща си. И най-вече снима години наред бавния танц със смъртта на своята любима.
