Тони Димитрова: За мен песента е писъмце и ласка

Тони Димитрова
Фотография / Ина Янева

Още на 10 януари 2024 г., навръх рождения си ден, Тони Димитрова започна концертната си Нова година. Като типичен Козирог нейната скромност е пословична. Спонтанна, непримирима за истината, честна, естествена, изпълнена с женска сила и безкомпромисност, Тони е обичана до степен на обожание от голяма част от народа. С две думи – певицата на народа. Какво по-красиво от това

„Господ е събирач“, казва тя, когато в края на декември 2023-та говорим с нея – тя от Морската градина на Бургас до Стария бункер с двете кучета (нейното и на дъщеря ѝ), а аз чувам чуруликането на много птички, заглушаващо шума на вълните. Тони ми е обещала да изпее моя песен. Не я притеснявам. Когато е готова – ще даде знак. А новата дата за следващия ѝ концерт е 8 юни и билетите са на привършване.

Като зодия Козирог не ти харесват комплиментите, но откъде е този висок самокритерий? Аз съм много самокритична. Интервютата си ги чета. Понякога се ядосвам. Предпочитам да пиша отговорите, защото знам, че тогава няма как да не подредя мисълта си, която иначе е хаотична. И когато ме дават по телевизията, нито се гледам, нито казвам на моите приятели и близки, а те после ми се сърдят. Може би е грешка, но никога не съм била с чувството, че съм нещо голямо. Аз съм просто нормален човек и това ме прави доста самокритична. Даже понякога усещам, че прекалявам. Може би е заложено от родителите ми, които казваха: давай по-скромно. А може би имам чувство за мярка, което понякога не е чак толкова справедливо.

Толкова много от песните ти хората пеят заедно с теб, Тони, на какво се дължи тази магия? Явно съм случила на хора от самото начало, които ми направиха прекрасни песни с чудни думички. Е, имаше и несполучливи, когато бях прекалено свита и не можех да отказвам, за да не обидя авторите, но те са няколко песни, които и не пея.

А днес можеш ли веднага да разпознаеш дали една песен ще ти „лепне“? За мен песен без мелодия не е песен. Това е нещо като нищо. Още от дете харесвах мелодичните песни, не задължително модерните, и това си остана до ден днешен. И много често нова песен, ако ме „хване“ от първото слушане, тя е моята. Ако не ме „хване“, давам шанс втори, трети път да я чуя, но нямам какво да кажа с тази песен. Направихме прекрасни песни, дуети – не само с братя Аргирови, но и с Дани Милев, с Мери (Мария Мутафчиева), с Веско Маринов, с Орлин Горанов. Това са все песни, под които се подписвам, те са моите. Вероятно на някого не се харесват, но мелодичните песни са това, което аз съм. Сега има много талантливи деца, но песните им едва ли ще се запомнят с тези наредени думички върху някакъв ритъм без мелодия. Те самите, когато пораснат, едва ли ще ги помнят.

Какви текстове в песните обичат хората и какви ти? Според мен песента е едно писъмце за душата, в което тя разказва малка история. Думите трябва да казват нещо. Не може да ги наредиш просто така, защото трябва да съвпаднат с ритмиката. Нещо трябва да се случва. Думичките, когато нищо не казват, песента не се случва. Правя добре разликата между хубав поетичен текст и евтинджос. Аз ги наричам мъртвородени подобни песни.

Съществува ли вечната любов според теб? Може би някъде там, в бляновете, съществува, в приказките, при някои хора. Например при майка ми и баща ми през последните години не беше любов, но те не можеха един без друг, а това е повече от вечната любов.

А при теб имало ли е такава любов? Имало е, разбира се. Пеперудите в стомаха са били много, но както се случва в живота, както и Здрава Каменова го е казала, „просто сготвихме пеперудите“. Това е положението.

Разкажи ни за твоя любим Бургас. Влюбването ми в него беше на втора среща. Първата не я помня, защото съм се родила в Бургас, но съм била на няколко дни, когато сме отишли да живеем в Звездец и след това в Сливен. Дефакто до седми-осми клас живяхме в Сливен и не исках да чуя за Бургас. Когато решиха татко да го местят в друго поделение, имаше два варианта – в София или Бургас. Той избра Бургас, защото тук живееха сестра му и братята му. Дойдохме, но аз си исках Сливен. Не го исках тоя Бургас. Започнах в гимназията и години наред не го научих тоя град, не слизах до центъра. Ходех до гимназията и после обратно до комплекс „Изгрев“, където живеехме. Това си беше моето въстание срещу Бургас. Вече бях чувала, че е особен град, поетичен, с особена атмосфера, а аз тогава си казвах: каква пък е тая атмосфера, нищо не виждам. В Морската да дойда – не!

И кога ти се отвориха очите и душата за него? Живеех, работех вече и може би 15 години по-късно разбрах, че много обичам този град. И не използвам думи, защото то не може да се опише с думи, трябва да ти е вътре в душата. Чувала съм какви ли не глупости. Бургас бил „парола“, бил „кауза“. Бургас за мен преди всичко е обич. И няма как да сложа гарнитура нищо неказващи думи към Бургас, който иска само обич.

Баща ти военен, майка ти учителка, с музика никой ли не се е занимавал у вас? Не. Но брат ми свиреше любителски на китара и винаги е имал отношение към музиката, аз дължа този си афинитет към мелодичната музика точно на него. Слушаше тавата „Обратната страна на луната“ на Пинк Флойд, която му беше най-любимата музика, и аз съм я слушала с часове, с онези първите слушалки преди години. Тази музика е нещо, което е извън нас, изключителна.

Коя е песента емблема за теб? Естествено, че „Ах, морето“ и „За тебе хората говорят“. Много често на участия се правя, че няма да ги изпея, опитвам се да ги прескоча и хората казват: Ама не изпяхте „Ах, морето“! И накрая ги изпявам и двете. Това е синдромът на първата песен, на първия албум. Стефан Диомов ми беше казал: „Тонитке, много ти е успешен този албум, ще видим какво ще стане с втория, защото обикновено е по-слаб.“ То така се и случи. И после той каза: „И синдромът на първата песен!“ И действително, няма отърваване от тия песни. Но и аз не искам да има отърваване!

На колко години стана „Ах, морето“? Създадена е през 1996 година. Тази година ще навърши 28. Когато Бг Радио правиха класация за най-любимата лятна песен, от 100 предложени моята песен водеше класацията и аз хлъцнах, като ми казаха.

Какво може да те ядоса, Тони? Ядосват ме мошенгията (мошеничества – често употребявана от нея жаргонна дума), жестокостта, безразличието. Предателството ме вади извън обувките.

Какво правиш срещу това или само си се ядосваш? Ами не мълча! За мен е вярно, че не мълча, трябва да се огласява, особено когато има някаква простотия. И този безличен израз: „Аз съм над нещата“! Не, ти не си над нещата, ти просто си страхлив да заемеш позиция. Не мога да мълча за неща, които са очевадно несправедливи и нечестни.

Но в България имаме и друга приказка: „Керванът си върви, кучетата си лаят“, и всичко е до 3 дни. Точно така. Чудя се защо сме такива – без мнение, без… Само изискваме: трябва да се направи нещо, трябва еди-какво си, само изисквания. Ми направете го веднага, на място. Мразя я тази дума „трябва“ или „дайте да дадем“ – много е долно. Даваме всичките, а не „дайте да дадем“. И да разчитаме някой друг да го направи вместо нас, а ние да се покрием.

Правиш ли компромиси и с какво? Истината е, че съм правила. И в общи линии това се е повтаряло. Имам няколко ярки случая. Един приятел казва: „Едно нещо, ако се случи веднъж, е случайност, втори път е съвпадение, а третия е тенденция.“ Компромис трети път не правя.

Толкова ли много си огорчена? Късам и хвърлям, и въобще не ме интересува. Излъже ли ме някой, изчезва от моя живот. Може и да съм сурова, но той ще ме излъже и втори път.

Умееш ли да прощаваш? Разбира се, но ако прошката е компромис, пак казвам – повтаря се. Но ако ми се извинят, съм много лесна. Скарваме се с някого и ако ми се извини – всичко забравям. Но след втория път не прощавам.

Spread the love
More from Вида Пиронкова
Васил Найденов: Огън от любов
Песните му са емоционални шедьоври. Присъствието му на сцената е пожар, пълзящ...
Read More
0 replies on “Тони Димитрова: За мен песента е писъмце и ласка”