Ако трябва да цитираме дословно емблематичната песен от „Топ Гън“, която носи единствения „Оскар“ на филма през 1987-а и е изпята от Berlin, филм, който да спре дъха на зрителите е трудно постижим в наши дни. Особено след последните две години, когато нещата за киното не се развиваха особено успешно. Да се решиш да направиш продължение на нещо, което се е превърнало в поп културна класика също е начинание, което може да се увенчае с повече неуспехи, отколкото с позитиви. Особено 36 години по-късно. Paramount Studios обаче се решават и застават зад нова част на авиаторския екшън, начело с Том Круз, който се завръща в удобното милитъри яке на Пийт „Маверик“ Мичъл и Джери Брукхаймър като продуцент.
След забавяния, различни проблеми и пандемия, „Топ Гън: Маверик“ удря мощно кината, като въздушна вълна, за да ви отнесе шапките и да подготви всички ни за едно лятно кино приключение, което не сме вкусвали от доста години. В този смисъл е редно този филм, сниман изрядно и с прецизността на хирургична намеса във всеки детайл, да се гледа на най-големия възможен екран, който киното предлага.
От една страна „Топ Гън: Маверик“ решава да заложи на нещо познато – формула, която е работила през 1986-а, която изтупва от пепелта позабравените в последните години екшън мотиви и песни от края на 80-те и началото на 90-те и поставя в центъра добре познат образ в опаковка, която сякаш не е засегната от времето и промените. От друга страна рискува с продължение и с история, която много от нас помнят, но други удобно са забравили и може би не искат да си припомнят.
„Топ Гън: Маверик“ обаче слага в малкия си джоб всеки средностатистически екшън, който напоследък залага повече на каскади, отколкото на сюжет, който държи на ефектите и прилича на огромен видеоклип – разтеглен и натъпкан с клиширани реплики, в цели два часа. „Топ Гън: Маверик“ ни казва, че може да си позволи да направи поклон към старата класика и същевременно с това да предложи на публиката, която се държи така все едно е видяла всичко, което има за гледане, нещо ново.
80-те години бяха добри години за екшън жанра. Супергероите тогава носеха бели потници, скъсани дънки и авиаторски очила. Те бяха алфа мъжкари в душата си, но попаднали в неизгодна за тях ситуация, в която трябва да се оправят с каквото имат и както имат. Модерното кино днес сякаш е забравило за отритнатия полицай, специалния агент или бойния пилот, които могат да спасят света след като преминат през множество сюжетни обрати. На някои от нас тези филми им липсват. Други изобщо не се сещат за тях.
„Топ Гън: Маверик“ постига онова, което малко продължения успяват – надгражда класическия филм, чието второ отроче е и успява да запали в зрителя онази искра да иска още, и още… Дори може би да си припомни първия филм? Аз лично ви препоръчвам да го направите.
Още с откриващата си сцена, която повтаря дословно тази в оригинала – от музиката, през екипа на реални бойни пилоти, чак до шрифта на началните надписи, „Топ Гън: Маверик“ влиза с шут и води зрителя в едно динамично приключение за приятелството, порастването, любовта и решенията, които неизменно водят след себе си последствия – някои добри, някои лоши.
Пийт „Маверик“ Мичъл е призован отново в базата на Топ Гън – място за обучение на най-добрите сред най-добрите бойни пилоти във военноморските сили, този път заради опита си, чепатия си характер, неизменната си липса на чувство за спазване на правила и нестандартните си подходи към различни летателни практики. Той и група млади бойни пилоти трябва да се подготвят за мисия, която изглежда неизпълнима.
Подобно на формулата, на която залага първия „Топ Гън“ и тук бойните сцени със самолети – всички снимани в реална среда и с истински бойни пилоти – се преплитат успешно с повече дълбочина на взаимоотношенията между пилотите.
„Топ Гън“ поне за мен, винаги е бил филм за порастването и възмъжаването. Разбира се, ако човек го гледа в ранна възраст, онова което ще го остави със зяпнала уста ще са сцените със самолетите, но на втори план, там някъде отвъд безкрайната шир и каскадите, се крият онези простички формули за човека и важните неща, които винаги работят. Превръщането на младото момче – с всички му идеали и цялата му арогантност, толкова типични за ранното съзряване – в пораснал мъж с отговорности, е една от тези формули, които винаги работят. „Топ Гън“ залага на това още през 1986-а. Зрителят следи с притаен дъх порастването на Пийт Мичъл – от добър пилот в изключителен такъв. От момче, което се заяжда, когато егото му е наранено – в мъж, който плаче, когато умира най-добрият му приятел. В човек, който се сблъсква челно за първи път с отговорностите, с любовта, със смъртта… Трагедията не е основната арка на „Топ Гън“, но тегне като сянка в целия филм и е умело балансирана с бойните сцени, мисиите, пред които пилотите са изправени и израстването на група момчета в една незащитена среда.
Стъпвайки именно на това, „Топ Гън: Маверик“ взима тази формула и отново я преплита, повече от успешно, в нов сюжет от същото тесто. Маверик се изправя срещу стари грешки и отминали любови, докато умело успява да обучи група бойни пилоти за една самоубийствена мисия и да им помогне да пораснат. В „Топ Гън: Маверик“ има всичко, което има в първия филм, но някак пораснало. Възмъжало. Като всички нас предполагам. Като самия Маверик, като неговите бойни другари, като онези, които са си отишли и за тях стои само споменат и като онези, които тепърва ще дойдат и ще чуят историите им.
Том Круз е в по-добра форма от всякога. На прага да навърши 60 години Круз прави 90% от каскадите си сам, пилотира самолет, кара останалите актьори от екипа да пилотират самолет, бие се, скача и се съблича гол до кръста в една сцена с момчета на по 20 и 30 години. Том Круз е не просто екшън звезда, той е мега звезда и този филм е поредното доказателство за това. Както и пристигането му в Кан за премиерата на филма, както и връчването му на „Златна палма“, която той отдавна си е заслужил.
Неговият Пийт „Маверик“ Мичъл от 2022-а е поостарял, помъдрял, улегнал, но някък не е загубил онзи лек привкус за хулигански прояви, когато те са необходими. „Топ Гън: Маверик“ прави множество мета коментари и поклон към класиката на Тони Скот, начело на които стои появяването на Вал Килмър като Том „Айсмен“ Казински.
С уважение, с намигване, със сантимент, „Топ Гън: Маверик“ е онова завръщане към добрия екшън, което всички чакахме. Независимо дали сте гледали първия филм или не, този няма да ви остави безразлични. А когато ви побият тръпки на кулминационната бойна сцена, включваща няколко бойни изтребителя, ще си спомните защото хората толкова обичат киното, което и този път е по-голямо от живота.
