„Не върви човек само да се оплаква колко ни е лоша филмовата индустрия‟, казва сценаристът на „Триумф‟ и „Диви ягоди‟ и допълва, че има с какво да допринесе за нея
Фотография / Йохана Траянова, Боряна Симеонова, Теодор Стоянов
Дечо Таралежков се подписва под лентите „Слава“, „Бащата“, „Диви ягоди“, очакван през есента по кината, и „Триумф“, който вече вършее. Преди това той, Петър Вълчанов, Кристина Грозева и част от екипа на филма, сред които Юлиан Костов и Мария Бакалова, обикалят фестивали и печелят аплодисменти и награди.
Освен сценарист Дечо е и музикант, което е в кръвта му, тъй като е син на композитора Дечо Таралежков. Пее и свири, доскоро и в група Stop The Schizo. Но в момента основното му занимание е киното. Говорим за него и за работата по „Триумф“, но тъй като музиката ни съпътства, събеседникът ми ме съветва да кажа на читателите, че това интервю има саундтрак. Препоръчан от него – An Offering by Photay. Пускайте и приятно четене.
Зад кулисите на „Триумф”
Казвал си, че работата на сценариста е като клатушкане между екстаза и несигурността. Защо го усещаш така? Правилно съм казал – клатушкане между тези две неща е. Несигурността е на много нива: дали това, което пишеш, е добро, дали другите ще се свържат с него, или ще те оплюят, дали изобщо ще бъде финансирано и заснето, и ако да, кога. Дали ако е заснето, хората ще дойдат да го гледат, дали парламентът ще приеме държавния бюджет, че да можеш да го заснемеш и евентуално да си получиш и хонорара, няма ли да падне бомбата… Сигурността е илюзия, за която човеците много обичаме да се вкопчваме. Киното, изкуството като цяло, е от ония занимания, в които най-ясно блесва липсата на сигурност. В този смисъл правенето на кино много ефективно те учи да прегръщаш несигурността. А да го правиш е привилегия, даже лукс, само мога да се възхищавам на колегите, които го постигат, докато гледат и семейства. Но когато видиш как изпод пръстите ти на бялата страница едни хора оживяват и започват да се борят, да се радват и да страдат, да вършат прекрасни и ужасни неща, и то защото някак си съумял да зададеш параметрите, настъпва екстазът.
Как реши да станеш сценарист? Първоначалната идея беше да кандидатствам режисура, но ме разубедиха с аргумента, че школата по режисура в НАТФИЗ не става за разлика от тази по драматургия. И било ми се удавало да пиша, затова съм щял да бъда подходящ. Това малко ме изненада, защото бях писал единствено литературни анализи в училище, няколко стихотворения (по-скоро за опита) и текстове на песни на английски. Не бях виждал дори сценарий. Но кандидатствах и взеха, че ме приеха – така всъщност се запознахме и с теб. И колкото повече навлизах в материята, толкова по-ясно ми ставаше, че я усещам тая работа някак и тя е такава една, дето в особено добрите дни ми причинява какво? Точно така, екстаз! Как започнах да го работя – бавно и най-вече с късмет. Отне време, неуспешни опити, частично успешни опити и почти окончателно отказване, преди животът да ме срещне с хората, които да помогнат да станат нещата.
Кой е филмът, който ти се иска да беше написал? Обичам твърде много и различни жанрове и тоналности кино, няма как да посоча само едно заглавие. Затова ще избера две: There Will Be Blood („Ще се лее кръв“ на Пол Томас Андерсън) и The Big Lebowski („Големият Лебовски“ на Джоел и Итън Коен).
Обаче написа „Триумф“. У Пепи Вълчанов и Криси Грозева отдавна отлежаваше идеята да направят филм, вдъхновен от невероятните събития около свръхсекретната операция на Генщаба на Българската армия, разиграла се между 1990 и 1992 г. в село Царичина. Тъй като семейството на Криси има къща в една от вилните зони на селото, като малка тя е минавала покрай военния лагер, ненадейно изникнал на няма и 50 м от местния хоремаг. Военните с присъщата им безпардонност завардили входа на селото и спирали всички коли за проверка, тъй щото и тяхната кола била проверявана, когато се опитвали да си стигнат до вилата. Цялата митология, плъзнала из района в следващите две години, е оставила дълбок отпечатък в съзнанието ѝ. Вече в зряла творческа възраст Криси и Пепи си дали сметка, че безумието на този сюжет е прекрасна алегория за обществените процеси, довели до това, което България представлява днес. Състоянието на света към момента, в който филмът излезе, пък ни показва, че той резонира с много по-глобални процеси.
Как бяха снимките и в крайна сметка доволни ли сте от резултата? Аз съм от хората, които не бяха и чували за Царичина. Когато Пепи за първи път ме запозна със случката, докато представяхме „Слава“ на филмов фестивал във Франция, изпаднах в еуфория. Пепи и Криси незнайно защо се колебаеха между тази и още една идея за финала на тяхната „Вестникарска трилогия“ (в нея влизат още два филма, базирани на реални случки – „Урок“ и „Слава“ – бел. авт.), та аз казах: „Пепи, моля ти се, това е Филмът!“ Не че не си го знаеха, ама както отбелязахме по-горе, несигурността е неразделна част от процеса. Просто, сравнени с тази, повечето истории бледнеят. Почнахме подготовка на проекта, 2019 г. вече имахме подкрепа за производство от ИА НФЦ, ходихме с Пепи да го представяме на филмовия пазар M.I.A. в Рим, където предизвикахме фурор и спечелихме наградата на фонда Евроимаж за развитие на проект. Трябваше да снимаме през 2020 г., но заради пандемията се отложи за 2022 г. В това време сериозно ревизирахме историята и персонажите, защото писането е пренаписване. Беше любопитно съвпадение, че второто кодово име на операцията в Царичина е било „Слава“. Решихме да го използваме за име на героинята на Мария Бакалова. И ми хрумна и името на филма – казах си, щом първият е „Урок“, а вторият – „Слава“, този очевидно трябва да е „Триумф“.
Снимахме на една ливада над Буховския манастир, на 20 мин от нас с кола. Освен съсценарист бях и изпълнителен продуцент, което – освен активно сътрудничество в етап развитие и финансиране, включваше и редица организационни отговорности. Една от тях например беше да намеря и впоследствие да организирам млади доброволци за статисти (редници) и асистенти продукция. Рамката на ресурсите ни просто го налагаше. Големи благодарности на Мартина Апостолова и Правда Кирова, които ни свързаха с прекрасните студенти по актьорско майсторство и кино и телевизия от НБУ, превърнали се в незаменима част от екипа ни.
С режисьора Татяна Пандурска на снимките на „Диви ягоди”
Работил си по „Слава“ и „Бащата“ отново с Кристина Грозева и Петър Вълчанов, как станахте трио? С Пепи се познаваме от студентските години. Впоследствие ни беше събрал един проект за сериал, продуцентът беше привлякъл него за режисьор, а мен – за сценарист. С Криси се запознах по-късно. Те твърдят, че са ме търсили за телевизионния им филм „Аварийно кацане“ (БНТ, 2010 г.) и за дебюта им „Урок“, който получи суперпризнания по целия свят, но аз и в двата случая съм имал други ангажименти и съм им отказвал. През 2014 г., след период на безработица и примирение със съдбата, че явно тая работа с киното няма да я бъде, от немай къде бях започнал да работя в омразната ми рекламна индустрия. Тогава те отново ми се обадиха. Бяха отворили отново сценария си за проект, който трябва да снимат, и установили, че никак не им харесва. Искаха трети човек със страничен поглед и различно светоусещане. Ужасно съм благодарен, че предишните ми откази не са успели да ги откажат. Този път казах: „Идвам!“ Така се получи филмът „Слава“.
„Триумф” на снимачната площадка на „Диви ягоди”
Тази година ще излезе още един филм, на който си съсценарист – „Диви ягоди“. Продуцент и режисьор на филма е Татяна Пандурска, която ме потърси през 2018 или 2019 г. да ми предложи да се включа в проекта ѝ за екранизация на сборника документални разкази „Забравените от небето“ от Екатерина Томова. В тази книга са събрани личните истории и изповеди на родопски столетници от миналия век. Татяна искаше да вплете елементи от тези разкази в съвременна история за млада жена, която търси корените си. Беше чула за мен, чела някакво мое интервю, явно има полза от интервютата, и тъй като навремето са се познавали с баща ми и даже са работили за кратко заедно, беше ѝ се сторило, че аз ще да съм нейният човек. И понеже това ми беше първо смислено предложение за работа извън колаборацията с Пепи и Криси, се включих.
Уединението ни в сърцето на Родопите, макар и да премина през своите инфарктни мигове, в крайна сметка допринесе за едно изключително сърдечно свързване между хората от екипа, което преля и на екрана. Получи се топъл, весел и затрогващ филм с голямо сърце, който се надявам зрителите да видят по кината през октомври-ноември. Повече информация на Facebook и Instagram.
С актрисата Ванина Кондова на снимачната площадка на „Диви ягоди”
Накъде отива българското кино и има ли светлина в тунела? Основна мотивация за избора на тази професия ми беше, че не върви човек само да се оплаква колко ни е лошо киното и какъв е криндж. Струваше ми се, че имам с какво да допринеса за някакво подобряване на тая ситуация, поне що се отнася до вкус и съдържание. Може да звучи самонадеяно, но това е едничката ми дълбока интуитивна увереност на фона на цялата несигурност на процеса. За 15 години в тази сфера мога да кажа, че немалко български автори преследват същата цел, всеки със своя си инструментариум и субективни представи за качество. В бранша ни бушуват разделение, дрязги и ненавист, за които сигурно и децата са чували. Вярвам, че ако повече колеги просто се отпуснат и обърнат внимание на факта, че нашата работа е абсолютно несериозна и съответно трябва да се върши бодро, жизнерадостно и без напъни, очаква ни сериозен подем. В крайна сметка нито управляваме въздушното движение, нито спасяваме живот на операционната маса. Няма причина да не се поотпуснем малко.
С Камен Коларов, с когото имат продуцентска компания „Дистопия филмс”
Кои са хората, местата, историите, които те вдъхновяват? Пропускаш преживяванията – те също може да бъдат могъщ източник на вдъхновение. Миналата година например за първи път изкарах 10-дневен медитационен курс по Випассана – 10 дни мълчание, 10+ часа седене на ден, пълна изолация от външния свят, пълна абстиненция от всичко, никаква форма на общуване с когото и да било, дори с човека, с когото делите стая. В такава ситуация океанът на съзнанието ти започва да ври. Едновременно с това неизбежно наблюдаваш и околните участници, започваш да си фантазираш кой какъв е, кръщаваш ги даже по свой си начин, и сюжетите сами започват да се разиграват. Много познавателно преживяване, но и много благодатна ситуация за драматургия, за хем любяща, хем болезнена комедия на характерите. Това е един от проектите, по които работим с режисьора Камен Коларов, с когото движим продуцентска компания Дистопия филмс. Впрочем винаги ми е било трудно да използвам думата „работа“. Понятието „работа“ се свързва с нещо натоварващо и изнурително, докато разказването на история е много по-близо до играта. Общо взето, най-големият вдъхновител е животът. Ако вниманието ти е достатъчно отворено и възприемчиво, откриваш невероятни истории абсолютно навсякъде. И най-много ме вдъхновяват хората, които запазват това детско, любопитно и игрово начало до дълбока старост. Дейвид Линч – нищо че не успя да доживее дълбока старост, ми е голямо вдъхновение в естетически смисъл, както и в етичен. Преживях смъртта му, два дни скърбих със сълзи, сополи и всичко, както си му е редът, сякаш ме е напуснал най-близък роднина. Друг един Дейвид – Боуи, беше също такава вдъхновяваща фигура. Олицетворението на творец, който сам претворява себе си отново и отново.
Освен сценарист си и музикант – имаш група Stop the Schizo. Имах. От 2023 г. вече не съм в групата. В последно време киното иззе твърде голяма част от вниманието и творческата ми енергия. Освен това имах една заигравка с идеята за преместване в Берлин, продиктувана от любов или по-скоро от мечтата за любов, която се оказа мимолетна, та скоропостижно се прибрах в уюта на дома. Любопитно е, че за първи път в живота ми нагонът ми към музика изглежда угаснал. А имам не едно и две нереализирани парчета, които много си харесвам и бих се радвал някой ден да довърша. Не изключвам да се случи, музиката е част от мен, нося я в ДНК-то си – баща ми, на когото съм кръстен, беше композитор и аранжор. Негов е например аранжиментът на „Една българска роза“, който чак след като него го нямаше, осъзнах колко е гъзарски. От баща ми съм научил нещо, което спокойно се пренася и към киното: „Музиката бива два вида – добра и лоша.“
Какво ти носи музиката и какво – писането? Когато пишеш, ти си историята. Когато свириш, ти си музиката. И историите, и музиката черпиш от едни несъзнавани съдържания, които са се трупали с хилядолетия. И двете – когато се получават добре, ти носят настръхване. Ще си позволя да цитирам покойния татко на моя добър приятел Марио Томчев: „Всичко, което си, е наследство. Твоя е само кожата ти, когато настръхва.“ Ако животът трябва да има смисъл, то той е точно този момент на настръхване.
