Независимо дали харесвате неговото кино или не, независимо дали ви разсмива, или ви натъжава, независимо от всичко Уди Алън е велик
С над 50 филма за гърба си, един сериал и 8 издадени книги Уди Алън знае как да манипулира публиката. Умее го дори когато не получава признание за това. Той прави романтично кино за неромантици, смешно кино за такива, които не обичат комедии. Живее простичък живот, независимо че някои го мислят за суперзвезда.
„Винаги съм казвал, че хората ме възприемат като персонаж във филм. Чарли Чаплин например в истинския живот е един добре изглеждащ мъж, приличащ на бизнесмен, на интелектуалец, на композитор. На екрана с мустаците и шапката е много различен. А при мен не е така. Аз нося абсолютно същите дрехи, с които бих бил на екрана, разхождам се из Ню Йорк, ходя по ресторанти. Хората си мислят, че съм като персонажите в моите филми, но не съм. Моите герои са много по-силни и, надявам се, много по-забавни. Аз съм доста по-сериозен и не чак толкова интересен като човек. Ставам сутрин, тренирам, работя малко, после излизам на разходка, с приятели на вечеря. Не водя някакъв много вълнуващ живот. Доста средна класа тип съм. В повечето време работя, през повечето вечери седя пред телевизора и гледам някакъв мач. Футбол, бейзбол, баскетбол, сещате се, всичко – тенис, голф… Мога да гледам спорт за рязане на дърва, за хора, които косят трева, за всичко. Обичам спорта.“
Другото, което Уди Алън обича, е киното.
Мечта за Манхатън
Нюйоркчанин до мозъка на костите си, Уди Алън – с рожденото име Алън Стюарт Кьонигсберг, се появява на бял свят пред 84 години в Бронкс, Ню Йорк. Прекарва детството си в Бруклин, но напуска квартала, щом навършва 19.
„Когато растях, нагласите бяха различни. Живееш ли в Бруклин, живееш в дом за средната класа. От тези за бедни – тип апратамент-къща. Манхатън беше кварталът отвъд моста. И като си в Манхатън, си казваш: О, боже мой! Там всичко беше пентхаус и шампанско. Белите телефони, нощните клубове, театрите, концертите и операта. Представяш си всичко това и част от него беше истина. Израснах с този мит за Манхатън и нямах търпение да се махна от Бруклин. Така че го направих и се преместих в Манхатън. Обожавам го. Оттогава до днес. Не виждам причина да се местя обратно, прекалено съм стар. Но се връщам от време на време и разглеждам стария си квартал. Имам някакъв вид носталгия.“
Роден в еврейско семейство на емигранти от Русия и Австро-Унгария, Алън обича да прокарва нишката на произхода си във всичко, което прави. И макар родителите му да са бижутер и счетоводителка, той и сестра му Лети се насочват към развлекателния бизнес. И до днес Лети е продуцент на голяма част от неговите неща.
Уди започва кариерата си като комедиен сценарист през 50-те години, като пише скечове за телевизия. По-късно той ще каже, че „в Лос Анджелис хората не изхвърлят боклука си, защото го превръщат в телевизионни програми“. След скечовете идва ред на книги с къси хумористични разкази. А в началото на 60-те се посвещава на стендъп комедията. За разлика от повечето си колеги по онова време, които залагат на традиционни шеги, скечове и гегове, Уди има различен подход. Той прави монолози, в които развива образа на несигурен интелектуален нервак – образ, по-късно пренесен и на големия екран. Интелектуалците, които той описва и често играе във филмите си, са нерваци със склонност към самоунищожение, унижение и с лош личен и сексуален живот. Самият Уди Алън често обяснява, че това са образи и качества, които самият той не притежава в истинския си живот и затова му харесва да ги показва във филмовия.
Краят на 60-те години бележи нов етап в кариерата му – той се отказва от телевизията, за да прави киното, което иска и обича да гледа.
Между иронията и любовта
„Хората смятат, че съм интелектуалец, понеже нося очила и филмите ми не изкарват пари“, ще каже след години Алън. Може би е прав донякъде за миналото си творчество, но дали ако наистина не „продаваше” добре, днес щеше да е така влиятелен в Холивуд!
Първите опити в киното са в любимата му комедия и дори в клоунадата. Първият му филм „Вземи парите и бягай“ излиза през 1969-а и е почти скечова комедия за живота на един банков обирджия. На по-късен етап Алън започва да създава по-драматични истории, повлиян от европейското арт кино през 70-те.
„Никога не съм искал да пиша комедии. Винаги съм искал да бъда сериозен автор. Като Юджийн О`Нийл, Артър Милър, Тенеси Уилямс или Чехов. Но талантът ми просто е в друга посока. От време на време се опитвам да направя нещо сериозно, но от около 50 филма 40, ако не и повече, са комедии.“
Киното на Уди Алън се къпе в пищност, блясък и ирония. В него са влюбеният Уди, мъжът на средна възраст, депресиите, съмненията и злоупотребите, най-великите европейски места, Ню Йорк, Ню Йорк и пак Ню Йорк, романтиката в едно друго време и, разбира се, златната епоха на Холивуд.
Филмът, който го прави звезда, се появява през 1977-а – това е „Ани Хол“,
спечелил първия му „Оскар“ в категория режисура. Историята разказва за нервака Алви Сингър, който не може да намери подходящата жена. Неговите връзки се провалят, а той води зрителя на любопитно пътуване и изследване на любовния и сексуалния му живот. Един ден Алви среща Ани и се влюбва. Тяхната история е като увеселително влакче, което се лашка нагоре и надолу, а цинизмът и романтиката са в странен синхрон. Смята се, че „Ани Хол“ представя Алън в най-добрата му форма – между иронията и любовта. Там, където той винаги намира баланса.
Дъжд от награди
След „Ани Хол“ Уди Алън се превръща в един от най-продуктивните модерни режисьори, които киното познава. С над 130 филмови награди и 4 „Оскара” той се радва на голяма подкрепа. Всяка година прави по един филм. А за фон на действието в тях служи любимият му Ню Йорк. Откриващият монолог на персонажа Айзък от шедьовъра „Манхатън“ от 1979 година, изигран от самия Алън, капсулира в себе си онова, което филмите му разказват цял живот – любовта, неспособността, мегаполиса. Последното е голямата му любов и до днес, a за наше щастие той се завръща към нея с последния си филм „Един дъждовен ден в Ню Йорк”.
С настъпването на новото хилядолетие Уди някак забравя за кратко за любимия си град и се отправя на филмово пътешествие в Европа. Първа е студената Англия, където поставя действието в «Мач Пойнт» и «Сензация», а по-късно дава старт и на трилогията за своите любими неанглоговорещи градове – Барселона, Рим и Париж. Филмите съответно са «Вики Кристина Барселона», «На Рим с любов» и «В полунощ в Париж». Последният прави лек и плавен преход от любимите места на режисьора в Европа към новата му мания – 60-те години и великите неща, случили се тогава. Следват „Магия в полунощ“ и Cafe Society. После Алън прави една дребна и доста различна афера с телевизията. За феновете му тя е по-скоро шестчасов филм, маскиран като модерен сериал за Amazon.
След скандал за сексуален тормоз над една от дъщерите на Миа Фароу – най-дългогодишата му жена преди Сун И, от Amazon прекратяват сделката с Алън. Така „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ – завръщане към любимия екстериор на режисьора, се забавя. Филмът така и не излезе в много държави, но в България избраха да го излъчат. И то за добро. Алън се завръща към невротичния романтизъм в любимия си град и макар основният персонаж вече да не се играе от него, а от Тимъти Шаламе, той напомня повече на периоди от младия Уди.
