Вечната Деми Мур отново е в окото на холивудската буря с последната си роля във филма „Веществото“ (The Substance, 2024). От една страна, лентата е черна комедия за страховете на застаряващите жени в Холивуд. От друга – отявлен боди хорър, жанр, чийто основен лайтмотив са трансформациите на тялото
Лулу Гарсия-Наваро, в. „Ню Йорк Таймс“
Сюжетната линия разказва за 50-годишната холивудска звезда Елизабет Спаркъл, току-що уволнена от тв шоу, тъй като вече не се вписва в стереотипа за женска визия в шоубизнеса. На черния пазар тя попада на необикновен еликсир, с който създава по-млада и по-добра версия на себе си. Тънката подробност е, че старото и младото аз на Елизабет трябва да се редуват на всеки седем дни. А страничните ефекти са ужасни.
Беше впечатляващо да видя в този екранен образ именно Деми Мур, която е прекарала по-голямата част от живота си под натиска на обществения интерес и никога не е крила страданията си от дългогодишното поддържане на безупречна фигура. Деми ме заплени още преди десетилетия, когато я гледах в „Огънят на свети Елм“, със своя дрезгав глас и дръзка игра пред камерата. Последва период, в който сякаш всеки филм с участието ѝ беше истинско събитие – „Призрак“, „Доблестни мъже“, „Редник Джейн“, „Стриптийз“, „Неприлично предложение“. С времето тя се превърна в най-скъпо платената актриса в Холивуд и бе първата, надигнала глас за равноправие при заплащането на мъжете и жените в индустрията, много преди това да се превърне във въпрос от национално значение. Макар Деми Мур да бе знакова знаменитост още от тийнейджърските ми години, никога не съм имала усещането, че я познавам, преди да издаде през 2019 г. своите мемоари „Отвътре навън“. В тях споделя как достига дъното покрай развода си с Аштън Къчър и става жертва на алкохолна зависимост.
Трудностите за Мур започват още от детството заради нейната психичноболна и алкохолизирана майка. Фокусът в книгата обаче пада върху пика на холивудската ѝ кариера, когато актрисата полага зверски усилия да поддържа тялото си основно чрез физическо натоварване и жестоки хранителни режими.
Деми Мур в разтърсващия сетивата филм „Веществото“
Фотография / © IMDB
Днес, вече баба и прехвърлила 60-те, Деми Мур споделя, че е духовно израснала и се приема в собствената си кожа. С филма „Веществото“ се надява да преобърне представите какво всъщност означава остаряването в бизнес, който е бил и неин приятел, и неин съдник.
Във „Веществото“ играете застаряваща жена в Холивуд, която е във война със собственото си тяло. На екрана образът изглежда някак метареален… Защо приехте тази роля? Влязох с лекота в обувките на тази жена. Обяснявам си го с това, че просто не съм като нея. Героинята ми няма семейство. Посветила е целия живот на кариерата си. И когато това ѝ е отнето, какво ѝ остава? От една страна, усещах тази отдалеченост, но в същото време имах и дълбока връзка с нея. По-скоро с болката, която изтърпява, и с усещането, че е отритната. Захванах се със сериозно предизвикателство, което обаче предлагаше екзистенциални размисли около този лайтмотив.
И как го тълкувате? Тук не става дума какво понасяме, а какво самите ние си причиняваме. Говорим за душевното самонараняване. За липсата на себеприемане и себеобичане. И в контекста на тази история се отличава мъжкият светоглед за идеализираната жена, в която ние генерално като жени сме се вкопчили.
Филмът започва със сцена, в която разговаряте с вашия шеф. Съобщава ви се, че когато навършите 50 г., вече сте негодна за шоубизнеса и нямате място там. Чували ли сте тази реплика в реалния живот покрай работата ви в Холивуд? Струва ми се, че има по-малко гласност за тези неща. От онзи тип недоизказани преживявания. Сюжетът засяга и друг стереотип, който гласи, че женската привлекателност се изчерпва заедно с женската плодовитост. Отново схващане, в което обичайно жените сме вкопчени, но това съвсем не го прави меродавно.
Жените сме се вкопчили в стереотипа да привличаме мъжките погледи, но аз вече приключих с това.
Имате доста голи сцени във филма. Какво е усещането да сте разголена в 60-те си години, особено в контраст с 20-те? Играете заедно с Маргарет Куоли, която се явява вашата млада и божествена версия. Сега като гледате отстрани, усещате ли неудобство, или напротив? Ангажирайки се с ролята, бях наясно, че целта не е да изглеждам страхотно. Самият образ даваше повече свобода, тъй като не изискваше перфекционизъм. Е, все пак има някои кадри, на които съм възкликвала: „Ох, задникът ми изглежда ужасно!“, но в крайна сметка го приемам. Интересно е, че героинята ми Елизабет бива отхвърлена, въпреки че аз не изглеждам никак зле на екрана.
Изглеждате фантастично. Но е видно, че не сте в 20-те си години. За това говорим, да.
Тази възраст обаче е основна тема във филма. Виждат се кадри в близък план на тялото на Маргарет. Не знам с точност на колко години е… 20 и нещо (б.а. – 29).
Така изглежда! Явно сте направили сравнението. И какво си мислехте тогава? Пак опираме до онзи мъжки възглед за идеализираната жена. Според него жената бива отхвърлена, понеже вече дупето ѝ не е сочно, стегнато и вирнато… За сметка на онази жена с перфектните за мъжкото око задни части, която се издига на пиедестал. И като се замисля, отвъд онази първична реакция „О, не си харесвам задника“, почувствах се горда от силата на връзката между двата образа на Елизабет – вече изпатилия и този, който тепърва ще си пати. Младата Елизабет е новородена за света. Все още не знае що е животът. И тук се поставя въпросът бихте ли продали своите житейски уроци за един стегнат задник?
Имате ли отговор на него? Бих предпочела въобще да не ми се налага да правя този избор. Част от своеволията на този филм са, че имах възможността да се самоопределя каква съм вече на 62 години. И не се налагаше да играя по зададените досега правила. Спомням си доста назад в миналото, когато някак между другото се тръбеше, че след една определена възраст жената не бива да има дълга коса. Мисля, че подсъзнателно част от мен не се подведе по този стереотип и си каза: „Добре, кой измисли това правило?“ Само защото някой го е приел, не означава, че задължително така трябва да бъде.
Мразех и изтезавах себе си! Търпях униженията в шоубизнеса, защото само с идеално тяло се чувствах значима.
Издадохте своите мемоари преди 5 години. Сега как гледате на тях, на риска да разкриете толкова дълбоки и лични неща? Много размишлявах върху всичко споделено, защото съм преживяла много повече от това, което може да се побере в тази книга. И за мен личностният катарзис се случи в търсене на отговор на един жизненоважен въпрос: „Как стигнах дотук?“ Имам предвид там, откъдето идвам, живота, който съм изживяла…
Израснали сте в разрушена семейна среда. Така е – без образование, без посока в живота, без сигурност. Наложи се да се справям сама на 16… И като се сетя за местата, на които съм била, хората, които съм срещала, и възможностите, които съм получавала, ми идва да възкликна: „Как стигнах дотук? Уау!“ Само че има я и другата страна – започнах да пиша мемоарите в период, когато животът ми бе рухнал. Отново идва същото питане, но с друг смисъл: „Как, по дяволите, стигнах дотук!?“ Правейки паралел между двата въпроса, успях наистина да прогледна за хубавите неща зад всички преживени трудности. Това ми помогна да проявя дълбоко съчувствие към моята майка. Запитах се – ако аз не изпитвам съчувствие към майка ми, как да очаквам такова от собствените ми деца към мен? Към моите провали…
Имате много сложна връзка с майка си, която е била алкохолно зависима и… С биполярно разстройство.
Може ли да се каже, че тежкото детство ви е тласнало към този маниакален стремеж за контрол върху тялото? Било то с цената на хранително разстройство, на прекомерно физическо натоварване в съчетание с хапчета и алкохол… Когато правите вашия голям пробив в индустрията, вероятно често сте минавали през тези изпитания. Тогава се налагаше усещането за определени очаквания отсреща. Особено висока бе летвата през 80-те и 90-те години, когато имаше значително по-голям натиск за перфекционизъм. Ако погледнете тогавашните реклами, ще видите, че всичко е изчистено, съвършено. По онова време липсваше актуалната толерантност към женската фигура. Властваха други, много по-взискателни стандарти за красота. Както съм споделила в моята книга, за участие в някои филми ме натискаха да отслабна, при положение че все още не бях раждала. Тези изисквания действително бяха унизителни, но истинските щети си нанасях самата аз. С начина, по който се самоизтезавах – с налудничаво тежки упражнения, с измерването на всяка хапка храна. Всичко това заради внушението, че значимостта ми се определя от визията на тялото ми. Така давах повече власт на общественото мнение за моя сметка.
Във филма „Редник Джейн”
Кога осъзнахте, че тези неща имат огромно влияние върху вас? След края на снимките на „Редник Джейн“, когато претърпях сериозна трансформация. В процеса на снимане няколко пъти видоизменях тялото си единствено със сила и желязна дисциплина. И когато филмът приключи, бях толкова изтощена, че просто се предадох. Дотам, че започнах да искам естествената си фигура, защото сякаш вече не знаех каква е. Буквално имах непоносимост към фитнеса, спрях всякакъв контрол върху храненето. Усещах блаженството на това… както се казва, да сдадеш фронта.
Има ли принос за това и фактът, че въпреки всички самоиздевателства над тялото ви за ролята в „Редник Джейн“ тя не се прие добре? В добавка към всеобщото неодобрение от голите ви сцени в „Стриптийз“ преди това. Не ви ли дойде до гуша? Още преди тези неща да се случат, усещах, че съм абсолютно физически изхабена. След приключването на „Редник Джейн“ бях с обръсната глава и тежах 62 килограма – твърде много за мен. Малко след края на снимките ми се случиха беди и в личен план – майка ми умираше, връзката ми започна да се разпада. Натрупаха се болезнени събития. Сякаш всичко трябваше да ми се изсипе на главата наведнъж, за да сваля гарда и да се предам.
В онзи момент сте една от най-популярните жени в света. Публиката постоянно се рови в личния ви живот, в брака ви с Брус Уилис. Насажда се усещане, че сте прекалено добре платена, прекалено влиятелна – изобщо идвате прекалено много на хората… Струваше ми се, че с ролята в „Стриптийз“ съм предала жените, а с ролята в „Редник Джейн“ – мъжете. За мен по-интересният детайл е защо се случи точно в онзи момент. Защо, точно когато съм се превърнала в най-скъпо платената актриса, искаха да ме сринат? Все пак не го приемам лично. Мисля, че всяка жена на мое място, която първа е извоювала равенство в заплащането с мъжете, вероятно щеше да понесе същия удар. Но само защото аз се снимах във филм, който показва отблизо стриптийза и голотата на тялото, се оказах изключително посрамена.
