Когато Веселина Седларска издаде книга, ентусиазмът ни е голям, защото знаем, че ще прочетем онези истории, които ни пращат отвъд ежедневните грижи… Това важи и за новия й сборник разкази„Гладни сърца“
Веселина Седларска е космополитен човек. Родена в Стралджа, но учила от Пловдив, през София, чак до Америка, тя е човек на историите независимо дали се случват тук или на хиляди километри. Журналист по професия, а най-вероятно и по призвание, Веселина има една специфична чувствителност към човешките истории отвъд новините. Когато пише, тя хваща читателя за ръка и го повежда в свят, който може и да му се стори познат отначало, но после, подобно на един майстор илюзионист, му разкрива неподозирани места и случки.
С романа „Депресията ме обича“, излязъл през 2018-а, и “България за начинаещи” Веселина Седларска се настани удобно в света на съвременната българска литература и днес утвърждава мястото си в него с „Гладни сърца“.
Ето какво ни разказа тя за книгата и за себе си.
*Идеята за „Гладни сърца“ се роди в една болнична стая, в която съжителствах с възрастна жена, експерт по турските сериали. Предстоеше ѝ операция и нощуване в интензивното, така че ме помоли да гледам серия от филма, който следи, и да ѝ я разкажа. Не бях гледала никога турски сериал, записвах старателно сюжета, справих се със задачата. След което тя ми обясни каква е тайната на точно този сериал: той бил най-добрият, защото е по действителен случай. След това ме попита дали пиша разкази или само „дописки“. Разказите се измислят, казах ѝ, а ние, журналистите, сме професионално осакатени, не можем да измисляме, отразяваме това, което се е случило. И тогава тя сътвори творческа концепция: да се обадя на всички мои познати, да ги помоля да ми разкажат много смешна или много тъжна случка, която се е случила с тях или с някой друг, и да я превърна в разказ. И разказът няма начин да не стане много добър, защото ще съдържа тайната на най-добрия сериал – да е по действителен случай. Точно така и направих. Попитах много хора. Те разказаха – някои с пет думи, други пет часа. И аз преразказах.
Когато обяснявах на познатите ми каква история очаквам от тях, им казвах – нека да е нещо, което ви се иска да разкажете, когато сте в много приятна компания, да е необикновено смешно или необичайно тъжно. Историите са наистина такива и всички са ми любими, защото имаше предварително безжалостно пресяване. И тъй като вече не ставаше дума за журналистика, позволявах си всичко, което ми се виждаше в услуга на сюжета – някъде преувеличавах, другаде променях, но основното, заради което историята ме трогваше, оставаше. Детайлите се появяваха или изчезваха сами, смисълът оставаше. Част от историите в „Гладни сърца“ са чисто и само мои. Нямаше начин да няма и такива. Любима нямам. Човек не бива да се привързва толкова много към нещата, които е направил. Пък и историите вече не са мои, на читателите са. И това е журналистическа деформация – веднъж написан, текстът тръгва и вече има свой живот, който има малко общо с теб. Струва ми се, че разказите от „Гладни сърца“ заживяха добър живот.
*Странно е, че едно от най-дълголетните и верни клишета за писането е казано от математик и биолог – Жорж Бюфон. Кой не го е чувал: „Стилът – това е човекът.“ Това е стилът на моя живот – да тръгна от най-ниското стъпало и да се изкачвам бавно и без да прескачам стъпала. Вярвам, че това е пътеката на смисленото живеене. Това убеждение ми е предадено генетично, никога не съм го поставяла под съмнение. С отличната диплома от Факултета по журналистика започнах да правя заводска многотиражка. После работих в окръжен и областен вестник, бях кореспондентка на „Труд“ и „Стандарт“, после коментирах в радио „Свободна Европа“, дойде ред на политическите анализи в списание „Тема“ и сайта „Редута“. Не прескочих нито едно стъпало. През това време видях доста фигури, които бяха настанявани на най-високото стъпало с протекции, как се сриваха до долу, отново ги инсталираха някъде горе и те отново се сриваха.
Публицистиката е в междата между журналистиката и литературата. След доста години в публицистиката някак неусетно се стигна и до разкази, жанр от литературата. Но както виждате, единият ми крак е все пак закотвен в журналистиката – разказите са по действителен случай. Много ми е неудобно, когато чуя някои с една-две книжки, които описват лутаниците на собствената им душа (и аз имам такава книга), да се самонаричат писатели. Аз не съм писателка. Може би разказвачка.
Най-голямото ми професионално предизвикателство е, че всеки ден трябва да знаеш повече от вчерашния. Журналистиката е безмилостна към хората, които я практикуват – тя ги обрисува пред читателите, слушателите, зрителите, без да омекотява гафовете, недоимъците. Всичко лъсва като на сцена. Късметът на моето поколение беше високата самовзискателност, тя ни спасяваше. Препоръчвам това спасително средство на всеки млад журналист.
*Ежедневните битки не ги преодолявам. Раняват ме, пленяват ме, убиват ме. Събирам сили и поемам наново. Природата ми е войнишка. Нали знаете какъв е девизът на кореспондентите: Умри, но свръзка дай! Бях, мисля, добър кореспондент.
*Думите са моята религия. Вярвам, че когато Бог ни е създал по свой образ и подобие, е искал да ни каже, че и ние можем да създаваме светлина, небе, земя, вода, живот и всичко останало, точно по начина, по който го е правил Той – като е назовавал с дума това, което иска да опредмети в света. Това е подобието ни с него. Затова с думите трябва много да се внимава. Те създават. Със същата сила и рушат.
Майка ми беше господарка на думите – така ги редеше, че всяка лъжа от нейната уста звучеше като истина. Баща ми с три думи казваше това, което други казват с три хиляди. Дано да съм взела нещо от тях. И сега продължавам да изучавам думите. Купчината речници са винаги на разстояние една ръка на бюрото ми. Завършила съм английската гимназия в Пловдив и това пословично свирепо място за изучаване на чужд език ме е дисциплинирало да се отнасям към речта като към нещо, което трябва да се постоянно изучава и неизменно уважава. Пък и дългите години, в които обучавам съпруга си на български (той е от Будапеща) спомогнаха да науча неща за българския език, които щяха да останат неразкрити, ако не беше неговото любопитство и свежото му усещане за детайли, с които ние сме свикнали от съвсем малки и не ни правят впечатление.
*Носталгия нямам. Какво бих върнала – усещането, че всичко предстои. Смисъла на перспективата бих върнала, но това не може да се връща, може само да се опазва.
По-скоро картини ме връщат в детството, гледки, аромати, песни. Опаковка от ванилия на прах (майка ми прави кекс). „Еничари ходят, мамо“ (дядо ми пее цяла нощ любимите песни на брат си, защото брат му е починал през деня). Пощаджия (аз съм на три години, щом ме събудят следобед, сядам до портата и чакам да мине човекът с голямата чанта, който знае всичко, защото то е написано на вестниците в неговата чанта). Кристална чаша (баба ми, която беше свела всичките си претенции към живота до това да пие вода от красива чиста чаша, никога не поиска нищо друго, но чашата трябваше да е най-чистата и най-бистрата.) Дете, което не може да казва „Р“ (три години по-малката ми сестра ще тръгва на училище, а аз съм се провалила в задачата да я науча да казва „Р“). Вкус на пилешка супа от истинско пиле, циганска баница с първите лучени стръкчета, безброй са нещата, които ми връщат детството.
*Слаба съм в планирането, силата ми е в импулсите. Иска ми се да напиша не какво видях и правих в този живот, а какво разбрах и проумях – но дали това ще е едно есе или книга, не знам и не ми е важно. Основното ми занятие сега е четенето. Не че преди не е било пак то. Без писането мога, без четенето – не. Ако се наложи да избирам какво да правя в оставащото ми време, ще предпочета четенето.
