Рядко съм искала да се върна някъде, където съм била преди. Грузия обаче е от местата, към които изпитвам отдавнашно влечение. И то не като към част от бившите съветски закавказки републики, а отделена от всичко, което може да ме разсейва и да притъпи усещането за уникалността на тази страна. Просто Грузия – малка и притисната от могъщи и неособено дружелюбни съседи като Русия, Азербайджан и Турция. Виж, с Армения също не бих я комбинирала, макар да имат обща история и традиции, свързани с християнството. Важното е, че са разрешили спора кой първи го е приел през 332 г. – “арменците сутринта, ние вечерта” е дипломатичното изявление на грузинците, за които вярата е сред най-важните неща. Заедно с поезията, музиката и виното. А, и гостите! За тях гостът е от Бога, поради което от първото си гостуване в Грузия спомени почти нямам.
Сега обаче тръгвам, “подкована” от романа на Лео Вардиашвили “Край голямата гора”, за да се потопя в постсоциалистическа Грузия без риск да се възторгна или да се разочаровам при сравненията с предишната.
Започвам от Тбилиси, разпознавайки на летището сграда отпреди 45 години, в която при кацането тогава ни сервираха закуска с пенливо вино. На сутринта пред погледа ми от прозореца на хотела блести ниският бряг на река Мтквари, от който старият град се катери по хълмовете, окъпан от нощния дъжд. Скоро той ще започне отново и ще ни съпровожда с малки паузи през всичките дни в Грузия. В навечерието на Великден ще обърне на сняг и ще попречи да стигнем до подножието на връх Казбег (5033 м) по прочутия и възпяван от поети военно-грузински път през Кавказ. Стигаме само до ски курорта Гудаури на малко повече от 2000 м надморска височина, колкото да установим, че сезонът е приключил, а повечето от хотелите са обявени за продан. Страхотна работа ми върши традиционната за Кавказ папаха, която съм си купила от малко пазарче край крепостта Ананури. Само дето, заснежена, рошавата шапка така се размирисва на овца в автобуса, че шофьорът ни Давид се хвърля да я суши със сешоар.
Стратегическото разположение на Тифлис (старото име на Тбилиси) на най-прекия път от Азия до Европа – по Пътя на коприната, е причина градът да бъде
разрушаван поне 30 пъти от владетели психопати
на Османската, Византийската и Руската империя. И строен безброй пъти отново, днес предлага една шизофренична архитектура с открояващи се конусовидни куполи на стари черкви и модерни безумия – синята стъклена сграда на полицията, някакви змиеподобни стъклени кухини с неясно предназначение, които би трябвало да изобразяват съдове за вино, импозантната сграда, построена от бившия Саакашвили като нещо подобно на Белия дом, която сега е обявена за продан. С националното знаме най-отгоре.
По Стъкления мост пресичаме Мтквари, чието ниво се вдига ден подир ден пред очите ни. Слушаме разказа на водачката ни Нино за хилядите мъченици за вярата, отказали да плюят върху иконите и затова изклани безмилостно от османските турци точно тук, на мястото. Завиваме към старата част на града, към квартал Сололаки, “блажено непланиран”. Уличките са тесни и сякаш всички сгради са опасно наклонени. Някои са полуразрушени, затова е толкова странно, че по дървените балкони и кръстосаните въжета над малките дворчета виси пране. Чува се и музика. И навсякъде, дори и до най-порутения курник, в най-зачуканото селце по цяла Грузия стигат ръждивите тръбички, по които тече газта. Снимам, но си мисля, че най-добре бих илюстрирала гледката с картина на наивиста Отар Имерилишвили.
Когато сградите се поизправят барабар с балконите тип Жулиета, това означава, че сме попаднали във Вейк, заможната част на Мтацминда, както се нарича тази част от Тбилиси в подножието на хълма с телевизионната кула, кацнала като богомолка на върха. От другия хълм, където е крепостта Нарикала и до който се стига с кабинков лифт, над града и неговите обитатели бди статуята на
Майка Грузия – с меч в едната ръка и с чаша вино в другата
През 1997 г. старата и корозирала статуя била сменена с нова, едно към едно. И Нино разказва как неин познат, живеещ в подножието на Нарикала, в осем сутринта в деня на смяната, надигайки се след тежък запой, видял две еднакви Майки Грузии и решил, че е време да откаже пиенето.
Но както казва героят Нодар на Лео Вардиашвили от “Край голямата гора”: “Виното не е в кръвта ни. То е нашата кръв.”
Не зная дали е вярно, но грузинците разполагат с над 500 местни сортове грозде, от които произвеждат уникални вина. И когато, бягайки високо в планините от който там бил наред да съсипе Грузия, изоставяли всичко, но вземали резници от лозите си, опазвали ги живи на всяка цена, за да има откъде да започнат, ако някога се върнат у дома. (Освен в Южна Осетия, откъдето, като ги прогонили, осетинците посипали земята със сол и я оставили под контрола на Русия през 2007 г.)
Започваме с дегустациите в Кахетия, област на юг от Тбилиси, все пак тук са 70% от лозята на Грузия. Първо се “причестяваме” в манастира Бодбе, посветен на света Нино, момата, разпространила християнството в Грузия. На нея, дошла по тези места от родната Кападокия, защото чула, че именно тук е донесен от Йерусалим хитонът на Христос, грузинците дължат
кръста от две лозови пръчки
– колко символично! Според легендата Нино ги намерила върху гърдите си, събуждайки се от сън, в който ѝ се явила Богородица. Свързала резниците накръст с кичур от косите си и поела пътя си на апостол.
Няма как на път към “кулинарното приключение” да пропуснем Града на любовта, както наричат Сигнахи, защото е близо до родното място на художника Нико Пиросмани – село Мирзаани, само на 15 км от границата с Азербайджан. Сега Сигнахи се кичи с тъжната любовна история на примитивиста, увековечена в песента на Алла Пугачова “Милион алени рози” по текст на Роберт Рождественски. А тя накратко е следната: останал сирак на 8 години, Нико слугува на богато семейство в Тифлис за паница боб. Откривайки дарбата си на художник, на 18 тръгва да пътува и рисува, и рисува, и рисува; твърди се, че е нарисувал над 2000 картини, само 300 от които са запазени. На 47 прави няколко портрета на френската артистка Маргарита дьо Севр, която гастролира в Тифлис. Нико се влюбва безпаметно в нея, 30 години по-младата, капризна и леконравна кокетка. И както само един истински грузин може да засвидeтелства любовта си – продава всичко свое, похарчва спестяванията си за хиляди рози, с чиито листенца засипва площада пред хотела на Маргарита. Артистката ахва, потъвайки до кръста в цветя, но само разсеяно целува приносителя им и си заминава. А бедният Нико се пропива от мъка и 9 години по-късно умира в мизерия. Картините му обаче, още приживе откупувани на безценица от колекционери в Грузия и Русия, са високо ценени и излагани в престижни музеи и галерии. И един ден
пред портрета на Маргарита в Лувъра
била забелязана да плаче една красива достолепна дама – самата тя, отхвърлилата любовта на талантливия самоук художник.
