Като изпълнителен директор на голяма културна институция е убедена, че изкуството може да бъде стратегически бизнес
Тя е от жените, които не се оплакват от мъжкия свят – колкото ѝ е по-„корпоративно“, толкова е по-интересно. Дипломите ѝ не звучат никак романтично: от Техникума по електроника в родния Пловдив и от УНСС. Но Андрияна Петкова – финансист и маркетолог, се справя перфектно с протокола и правилата в големия бизнес, в който не всички са настроени феминистки. Както може да се предполага, нито ще е бързо, нито безметежно постигането на поставените цели за развитието на НДК. Животът обаче я е научил, че с постоянство и добър екип всичко се постига. Но не брои за „изключителен принос към цялостното творчество“ умението си да лавира между институции, хора, лобита и музи. „Не е лесно – и тук, и в Европа, и по света, но трендът „жена на управленски пост“ става все по-стабилен“, коментира тя пред D!VA.
Страстта към изкуствата е другото ѝ „аз“. Когато красотата е около теб, не е трудно да се поддадеш на нейното очарование, да се окажеш подвластен на вибрациите ѝ, казва Андрияна. Сред важните неща в битието ѝ, които обединяват бизнеса и музите, е списанието „Интериорен салон“. От 1998 година тя започва да го издава всеки месец – то е за личности и събития, издигащи бита на различно ниво. Има специални страници за художници. Андрияна организира и техни изложби у нас и по света, обявява наградата „Славяна“. Церемонията по връчването на статуетката, изваяна от големия скулптор Емил Попов, се случва в Галерията за чуждестранно изкуство. Привкусът е друг, различен от шумните и псевдоелитарни масовки. Пътуващите експозиции са под егидата на президента и с подкрепата на Външното министерство, но са абсолютно частни акции. Андрияна и екипът ѝ показват творения на български автори в Европа, САЩ, Южна Америка.
„В онези времена всички хленчеха, че е невъзможно. В целия свят изкуството е мощна индустрия. Но не и в България. Там, където има ентъртеймънт, има и пари. Друга тема е дали в тази индустрия създават най-вече стойностни произведения или много от тях са прекомерно комерсиализирани – не споря. Но съм убедена, имам десетки доказателства, че когато една дейност се менажира добре, процъфтява. Някои анализатори лансират тезата, че в онези години артистите ни са били капсуловани. Не е така – от 2003-та до 2008-а бяха много силни. Времето, в което България стана модерна най-малкото в Европа. Американски компании започнаха да инвестират тук. Знае се, че когато икономиката е във възход, се отразява и на културата.“
Андрияна разказва интересна случка от хрониките на гастролите в Европа. Преди едно биенале във Венеция тя и екипът ѝ откриват там изложба на 30 водещи наши автори – Светлин Русев, Стоян Цанев, Милко Божков, Ивайло Мирчев, Николай Янакиев… След закриването местят експозицията в близкия Конеляно – градската галерия се намира в прекрасна ренесансова сграда, чиито стени и тавани са изрисувани с фрески, изобразяващи пътя на Христос преди Голгота. Атмосферата е изумителна, но се оказва, че куратор няма. „Посрещнаха ме няколко учтиви мъже, които извадиха картините от сандъците, но нищо повече. Те не знаеха английски, аз не знам повече от десетина думи на италиански. Нямаше как да се разберем. Беше 10 сутринта, шест часа по-късно трябваше да открием изложбата.“ Андрияна веднага звъни на Светлин Русев. „Обясних на маестрото, че не ми остава нищо друго, освен сама да подредя картините, но трябва да ме насочва, да ме направлява.“ Така започва непредвиденото ѝ кураторство.
Андрияна дълго обикаля света, но споделя, че не е родена за емигрант. Осъзнава го още през първите години, в които пътува до различни континенти – по работа, а не по круизи и заради капризи. „Емигрантството е съдба, която не е по силите и емоциите на всеки – въпреки тънката нишка, която винаги те връща в родината: родители, братя, сестри, деца, приятели. Светът е малко кълбо, което е в ръцете ни. От нас зависи в каква посока ще го завъртим и в коя точка от планетата ще се озовем. Да съпреживяваш Вселената, е важно и за България, за динамиката в развитието ѝ. Срещите с интересни хора дават различни хоризонти. Имах незабравими разговори с българи, напуснали страната преди 1944-та, и с избягали след комунистическия преврат. И едните, и другите милееха за България повече от съвременната емиграция. Носеха друг дух, други представи за родина и патриотизъм, за възпитание и култура. С огромна изненада разбрах, че в арт средите на Каракас познават българската художествена школа благодарение на Ина Байнова, която преподаваше графика там. Тя беше много близка приятелка с Христо Явашев. Само веднъж го видях в Ню Йорк – сърдечен и прибран човек. Харесвам мащабността в мисленето му, обичам стила му, фината му хипнотизираща еклектика, която променяйки външната среда, би могла да промени и съзнанието. Станах приятелка и с Анани и Диди Явашеви, брата и снахата на Кристо. Все личности, които са обогатили философията ми за живота, защото техният е протекъл по изключително различен начин от нашия. Поддържаха се, въпреки че преди години комуникациите не бяха като днешните. И винаги говореха с топло чувство и респект за България.“
За Андрияна изкуството е зараза, от която не можеш да се излекуваш независимо накъде те води животът и какви са завоите и изненадите по пътя. „Всички жанрове на изкуството търсят смисъла. Разбира се, музиката е висшата октава на Бога, докосваща душата по дълбок и невидим начин на нива, за които няма обяснение. В битието ми бизнесът и артът са в равновесие и хармония, но артът е спасението, всичко останало потапя във всекидневното. Но пак казвам – изкуството е бизнес, който може да бъде стратегически. Сега като изпълнителен директор на НДК постоянно получавам доказателства, че това е правилният модел. Толкова много промоутъри продават изкуство в НДК – явно публиката има нужда, търси го.“
Наскоро с екипа възродиха Театър „Азарян“ – първата премиера в него е „Семейство Едисън от 2-ро авеню“ с Кръстю Лафазанов и Емануела Шкодрева. Овациите за съвместната продукция с плевенската трупа са сериозни. За съжаление, НДК все още няма финансов капацитет да продуцира свои проекти, затова пък в „Азарян“ и „Люмиер“ гастролират само хитове.
В радостта от живота Андрияна включва не само зрелищата, а и тихото удоволствие от градинарството, увенчано от любимите ѝ бегонии и бели петунии. „Времето не стига. Понякога под моя маникюр може да се открие и малко пръст. Обичам да докосвам земята без ръкавици. Носи ми спокойствие. Нямам време за шопинг терапии. Влизам, купувам и излизам.“
Не крие, че сравнително късно се е научила да бъде спокойна, когато говори пред много хора и пред телевизионни камери. Здраво работи над този тип поведение, след като губи ума и дума в римска катедрала. „Целия ден редихме изложбата, с която гостувахме за 24 май. Президентът пристигна вечерта, за да я открие. Изведнъж се оказа, че министърът на културата го няма и аз трябваше да говоря след президента. Бях адски изморена и притеснена, едвам бях успяла да се преоблека. Панирах се, не бях подготвена психологически. Тогава президентът много елегантно ме извади от ситуацията, беше достоен джентълменски жест. Започнах да възпитавам у себе си навика да приемам излизането пред многобройна публика и в ефир като приятелски разговор, така укротявам пулса си.“ Пулсът ѝ обаче остава равномерен при дебата за агресията на изкуствения интелект. „Обичам всичко новаторско, а и няма как да спрем глобалните процеси. Ще преживеем период на хибридност. Холограмите са образите, които ще променят индустрията. Всички творци са притеснени от ИИ, но интересното предстои, ще се появят авангардни жанрове. Изкуството пророкува много неща, незнайно поради какви причини подценяваме сигналите му.“
Андрияна се чуди и защо не се усмихваме. Може би заради мръсотията, хаоса, разбитите тротоари, липсата на подреденост и на цветя, заради грозните графити, които НДК ще чисти по своята фасада в тандем с кметството. Но каквото и да се случва, тя не изпада в излишен драматизъм. За нея това е камертонът в изкуството да бъдеш, а не да имаш.
