„Искам да бъда живо произведение на изкуството“, казва ексцентричната муза на бел епок и живее точно по този начин
През април 1917 г. Пикасо е поканен на вечеря в дома на маркиза Луиза Казати. Художникът е дотолкова впечатлен от видяното, че не го забравя до края на живота си. Лакеите, облечени в ливреи от XVIII в., които хвърлят медни стружки в камината, за да оцветяват пламъците в зелено. Огромната боа удушвач, която лениво се вие на златисти спирали върху килим от кожа на бяла мечка. И най-вече стряскащия външен вид на самата Луиза, облечена в строга, избродирана с перли рокля, с твърда елизабетинска яка и деколте до пъпа.
Пикасо не е единственият, останал запленен от екзотичната, почти езотерична харизма на маркизата. Тя е надарена с редкия талант да шокира и да привлича вниманието към себе си, като при това го прави напълно естествено. Изключително висока и слаба е, с малко остро лице, осветено от мрачния пламък на чифт огромни изумрудени очи, които сякаш приковават събеседника. За да подсили ефекта, Луиза ги очертава с въглен, залепва си петсантиметрови изкуствени мигли и ленти от черно кадифе на клепачите, разширява зениците си с беладона. Носът ѝ е орлов, скулите изсечени, устата напомня яростна рана. От пудрата лицето е призрачно бледо, а косата прилича на корона от пламъци. Тази тревожна маска, както отбелязва Жан Кокто, създава у мъжете илюзията за жена, която умишлено съсипва голямата си красота – красота, каквато в действителност Луиза не притежава. Съвременниците ѝ не могат да решат дали тя е вампир, райска птица, андрогин, богиня, загадка или обикновена луда.
Невинни години
Луиза Адел Роза Мария Аман е родена в Милано на 23 януари 1881 г. Баща ѝ е богат търговец на памук, награден от крал Умберто I с графска титла за принос към развитието на текстилната промишленост. Детството на Луиза и по-голямата ѝ сестра Франческа е безоблачно, а най-добрите учители и гувернантки се грижат за тяхното обучение. Идилията продължава до 1894 г., когато умира майката, а две години след нея – и бащата на момичетата. Сестрите остават сираци и наследници на огромно състояние.
През 1900 г. Луиза се запознава с маркиз Камило Казати Стампа ди Сончино, произхождащ от стар милански аристократичен род. Маркизът е запленен от зеленооката девойка с необичайна външност и скоро ѝ предлага брак. Година по-късно се ражда дъщеря им Кристина.
Още в първите месеци от семейния живот маркизата осъзнава, че е направила грешка и че бракът не е за нея. Чувства се като птица в златна клетка, от която копнее да избяга. Почти веднага след сватбата двамата заживяват в отделни къщи и това продължава до 1914 г., когато официално се разделят. Законово обаче остават женени до смъртта на Камило през 1946 г. (според друга версия се развеждат през 1924 г. и с това Луиза става първата разведена католичка в историята).
Любов и други демони
Една от причините за разпада на семейство Казати е връзката на Луиза с поета Габриеле Д‘Анунцио. Известният сърцеразбивач и маркизата се запознават по време на лов. Тя е там със съпруга си, но искрата пламва мигновено и на следващата среща двамата стават любовници. Поетът е луд по Луиза и я нарича Кора – другото име на гръцката богиня Персефона. Според легендата Персефона е похитена от Хадес, бога на подземното царство, и оттогава прекарва половин година под земята. Това е времето, в което майка ѝ Деметра, богиня на плодородието, скърби за нея, а природата заспива зимен сън. Д‘Анунцио се увлича от митологията, Казати пък обича метаморфозите, така че това име ѝ приляга като ръкавица.
За 18 години по-възрастния Габриеле Луиза е любима, приятелка, муза и проект. Именно той открива първи страстта ѝ към ексцентричното поведение и театралните ефекти и я насърчава да я развива. Постепенно от спретната млада жена Казати се превръща в ходещ пърформанс и икона на декаданса.
Увлечението по окултизма и тъмните науки е друга тяхна обща страст. По онова време спиритическите сеанси са на мода сред висшите кръгове и на светските събития редовно се канят гледачки и се викат духове. Луиза не прави изключение – тя носи навсякъде със себе си кристално кълбо, в дворците ѝ живеят гадатели и астролози, дори кръщава дъщеря си на принцеса Кристина Тривулцио ди Белджойозо, известна със заниманията си с черна магия.
Луиза и Габриеле запазват близки отношения през целия си живот. Страстната им връзка преминава в топло приятелство, взаимно възхищение и усещане за сродна душа. Макар верността да не е силна страна и на двамата, за нея той си остава голямата ѝ любов.
Произведение на изкуството
След като Д‘Анунцио я въвежда в средите на европейската бохема, маркиза Казати разцъфва като упойващо и опасно цвете. Тя обича да пътува и открива нова страст, подплатена от наследеното ѝ богатство – купува дворци и ги изпълва с красиви и екстравагантни предмети. Прекарва времето си между Милано, Рим, Париж и Лондон, но най-добре се чувства сред упадъчната красота на Венеция, където купува и реставрира полуразрушено палацо на Канале Гранде. Освен разкошни мебели, старинни огледала и произведения на изкуството в него има цяла менажерия с екзотични животни – папагали, пауни, горили, гепарди, които разхожда на каишка, боа, която носи навсякъде със себе си в кадифена чанта, както и врани албиноси, които боядисва в различни цветове за тематичните си соарета.
