Васил Крумов, когото приятели и колеги музиканти наричат Васето, е страхотен китарист и много обичани от публиката изпълнители го канят да свири с тях. Окото на D!VA попадна на него не само защото е брилянтен инструменталист, но и атрактивен, почти двуметров мъж – нещо рядко за българската сцена. Откриваме го на една тераса в Арбанаси, огрян от слънцето и усмихнат, щастлив, че си почива със своето семейство. В последния ден преди да започне турнето.
Ето какво ни разказа за себе си Васето.
Започнах да свиря дванайсетгодишен. Изведнъж. Започнах да слушам всякакви албуми. Намалих баскетбола и се отдадох на музиката. Много близък приятел ми подари китара. Дотогава ползвах чужди. Сам разучавах акорди. После наш семеен приятел – Емил Струнджев, педагог и музикант с школа „Стринджендо“, стана първият ми учител. Той ми постави правилно пръстите върху китарата.
Малко след това направихме тийнейджърска група. „Аявис“. „Явис“ значи скръб, нещастие, но ние сложихме едно „а“ отпред, защото точно чрез музиката хората да бъдат докосвани и да се променят към по-добро. Още от създаването й свирехме и с Жоро Стрезов, който ни беше пианист. Рок, поп рок. Но основно авторски неща, защото си казвахме, че не сме толкова добри, не можем да свирим като еди-кой си и си измисляхме наши си песни. По-късно започнахме да правим кавъри и да се развиваме. Идеята беше, че сме като U2, които също не са свирили много добре в началото, но не са се отказали и са пишели свои песни. С „Аявис“ свирихме около 5 години, след това се прекръстихме на Good music societe – „Общество за добра музика”, защото около нас винаги имаше общество от млади хора, които се занимават с изкуство – поети, драматурзи, художници. Репетициите ни се превръщаха в концерти. Бяхме много искрени и вярвахме в това, което правим. Беше много истинско.
След това създадохме фестивал във Видин – The Bridge. Искахме да направим нещо за младите хора извън София. Кметът на града ни помогна и ни дадоха театъра, крепостта Баба Вида, целия град. Миналата година празнувахме десетгодишнина на фестивала.
В осми клас ме приеха в „Ломоносов“, Професионална гимназия по прецизна техника и оптика. Исках да се занимавам с кино и операторско майсторство, защото баща ми работи в една продуцентска къща и съм бил с него на снимачни площадки. Но в десети клас си казах: Не! Моето нещо е музиката и искам да се занимавам само с музика. И тогава започнах много по-сериозно да се подготвям за Музикалната академия.
Приеха ме специалност „Поп и джаз китара“. Свирех и класическа китара и бях подготвен, но винаги съм харесвал блус, джаз, рок. Влязох с нагласа да поема повече от музиката и да свиря всякакви стилове, с най-различни изпълнители. В новата сграда на академията охраната идваше в 22 часа да ни гони, а ние джемехме и свирехме джаз стандарти, искахме да експериментираме.
Непосредствено след завършването с едни от най-добрите ми приятели решихме да направим компания. Още когато започнахме да свирим, сме работили като сценични работници, слагали сме инструменти на сцената при турнето на „Металика”, на Мадона или „Айрън Мейдън” като локален екип. Казах си, че ако имам и такъв бизнес, ще е по-добре, а не само с музика да се прехранвам. Първият концерт, който направихме, беше на Бон Джоуви. 150 човека работеха за нас. Компанията се казваше DVE Events, а името идва от „Ако някой ти каже да извървиш с него една миля, ти извърви две“. После правехме Spirit of Burgas. И си представях, че ще свиря и ще съм мениджър. Но не се получи.
Да си мениджър, изисква много време. Тогава отново реших, че искам да се занимавам изцяло и само с музика. И се оттеглих. Отивах сам в репетиционната, пусках си усилвателя и свирех сам, записвах музика.
Напоследък работя с Михаела Филева. Почти на всеки неин концерт сме заедно. С Графа, с Поли Генова, от време на време с Орлин Павлов, с Миро, с Ла Ти Да. Много вълнуващо беше участието ми в един майсторски клас на Милчо Левиев. Историите и нещата, които той ни показа и разказа, бяха много полезни и все още ми държат влага.
Обожавам да съм на сцената. Опитът помага за овладяване на адреналина. Има моменти, когато обаче изпадаш в особено състояние. Спомням си, когато подготвяхме концерта на Графа на Арена Армеец. Репетирахме два месеца всеки ден. Всичко беше направено и измислено и точно когато се качвахме, виждаме 15 000 души, които светят! На първото парче все едно съм във водата и някой ме натиска надолу и ме дави. Три песни не можех да дишам и се давех от адреналин. Но от четвъртата си казах: ех, колко е яко… и някак си тръгна целият концерт.
Докато си на концерт, ти поемаш енергия и адреналин. По-трудното е след това. Когато се върнеш от турнето към ежедневните битови неща, е много трудно. Кийт Ричардс казва, че е много трудно да не взимаш наркотици, когато си вкъщи, защото си пътувал 4-5 месеца всеки ден и си свирил пред милиони хора … Но за мен не е това нещото, което да ме държи.
От седем години съм женен. Имам дъщеричка на 3 и изпитвам всеки ден силно радостта от това да наблюдаваш детето си как расте. Как научава нови неща, как те пита… Жена ми е юрист, но пее много добре и свири на саксофон, голяма подкрепа ми е. Липсваме си, но по време на пандемията бяхме заедно. Хубаво е да липсваш на другия, а турнетата това правят!
Извън турнетата спортувам. Играя още баскетбол. Ходя на лостове – фитнес. Карам сноуборд. Обичам много планините и да съм сред природата. Лятото покорявам върхове. Карам уейв борд – във вода. Екстремни неща всякакви.
Работя върху мой албум, който може би ще бъде инструментален. И в него ще се съчетават различни стилове. Основан е върху блус, рок. Това ще ми е първият солов проект. Китарен албум с гост музиканти. Аз съм групар и отборен играч. Обичам да съм част от банда.
