Бесте Сабри: „Пред камерата разумът е повече от чувствата“

Според носителката на званието „Репортер на годината” за 2021-ва информацията и репортажите без емоция не стигат до хората

Бесте Сабри, която заедно с Митьо Маринов води „Тази събота и неделя“ по bTV, може и да наподобява крехка порцеланова грация, но носи корав репортерски характер. Хубавото момиче от Шумен работи на максимални обороти – в нюзрума сериозно твърдят, че умее да се труди по половин денонощие, без да гледа часовника или да обядва. Работохолизма Бесте наследява от дядо си, който в продължение на 40 години е начален учител. А понеже и майка ѝ, и вуйна ѝ преподават, като тийнейджър се замисля дали да не продължи традицията. Фамилният съвет пък препоръчва право или медицина за по-стабилно. Бесте обаче избира журналистиката – прекалено любопитна е към света, фен е на динамиката и действието, а името ѝ в превод означава „сътворявам“.

Няма проблем с езиците – първа е по олимпиадите по литература, знае турски, овладява английски и немски в гимназията „Никола Вапцаров“. И понеже си пада по четенето, винаги е за шестица. Записва журналистика в Шотландия, после завършва и магистратура със специалност „Международни отношения“ в Абърдийнския университет. Първо е на стаж в Нова телевизия, след това се присъединява към екипа на bTV Новините. През 2021-ва става „Репортер на годината“ – висока оценка, защото е от колегите. Обожава кучетата – след като усмихнатата и позитивна Кари, йоркширски териер, която 14 години ѝ е като сестра, се преселва в рая на домашните любимци, сега Бесте съжителства с минипудела Кора.

Бесте, колко смелост Ви трябваше, за да приемете ролята на водеща в толкова емблематично предаване? Когато съм изправена пред предизвикателство или трудност, просто се хвърлям напред независимо дали е репортаж или студио. Сериозно изкушение е да разработиш в предаване теми, които иначе трябва да концентрираш в минута и половина. Помислих няколко дни, претеглих „за“ и „против“ като всеки разумен човек и се съгласих. Въпреки че, естествено, имах притеснения – все пак съм в телевизията по-малко от три години, липсва ми опит. Но с Митьо успяхме да се синхронизираме, да се усетим. Ние сме колеги от Новините, той дойде след мен, бяхме си близки, излизали сме заедно. Но не ни е идвало наум, че може да станем ефирна двойка. Човек трудно се вижда отстрани и трудно преценява за себе си.

Имахте ли сценична треска преди премиерата? О, да, да, винаги се притеснявам в разумни количества. Няма момент, в който да съм напълно спокойна – на репортаж или жива връзка. Информацията трябва да мине през теб като емоция, за да стигне до хората. Без капка емоция не се получава, но не е нужно да трепериш така, че да ти пречи на работата. 90 процента разум, останалите 10 са за вълнението.

Как стигнахте до журналистиката? Майка ми е завършила педагогика, преподава биология и химия, дядо ми 40 години е начален учител, вуйна ми е в същата фамилна професия. И аз исках да поема по техните стъпки, представях си, че мога да се справя. После осъзнах, че се изискват огромна отговорност и търпение. Още в 8-и клас почти всички съученици решиха, че ще учат в чужбина – за нас беше логично, след като по 8 часа на ден залягахме над английския. Когато трябваше да подавам документи, стана ясно, че Шотландия опрощава таксата за университета на гражданите от Европейския съюз. Студентският кредит ме отказа от Англия.

Колебаехте ли се между две специалности? Не. Само журналистика. Още през първите две години залагахме на практиката – репортажи, работа в екип, печат. Беше важно да съм сигурна, че ги умея. През третата и четвъртата година наблягахме на теорията и общата култура.

Имахте ли време за купони? Извън университета водех скромен и затворен живот. Повечето хора, учили в чужбина, ще ме разберат. Не че ми липсваше социална среда. А и бях на квартира с моя съученичка – Мелин. В гимназията с нея не бяхме близки, но в Абърдийн ни събра самотата. Дори не се бяхме наговаряли. В последния момент разбрахме, че сме приети в един и същи университет в една и съща специалност. И започнахме да се опознаваме – в училище тя беше по-затворена, аз – по-екстровертна. В Абърдийн всяка от нас пое най-доброто от другата. Сега Мелин работи в сферата на банкерството, занимава се с комуникации. А купоните в Абърдийн никак не бяха много. Сънародниците организираха партита с най-новите парчета, които бяха на мода в България – сбирки, танци, нищо по-различно. Извън университета не беше много забавно.

Как се чувствахте сред шотландците? Те са отворени, приемат другите, които не са като тях. Може би по това си приличаме донякъде. За всеки, който има възможност, е полезно да излезе дори за кратко от страната, в която е роден – прави го по-широко скроен, усъвършенства психиката и поведението.

Не се ли изкушихте да останете? След като завърших журналистика и магистратура „Международни отношения“, кандидатствах в Би Би Си. Стигнах до втория кръг и ковид 19 настъпи. Би Би Си затвори стажантската програма, всичко приключи. Докато се случваше пандемията, нямаше защо да стоя в Абърдийн и да чакам някакво чудо. В регионалните им вестници нямаше как да се конкурирам с местните, с техните познанства и възможности. Макар че докато още учех, бях за седмица на стаж в „Ивнинг експрес“ и пуснаха моя статия, подписана с името ми – за Джоан Роулинг и началото на Хари Потър. Така че се прибрах в Шумен за радост на майка ми. Тя беше ужасно притеснена какво ще правя в Абърдийн, докато всичко е затворено заради пандемията. Тя ми е най-близкият човек, не исках да я натоварвам излишно и се качих на самолета. След карантината от 14 дни реших, че няма защо да си стоя вкъщи. Кандидатствах в БНР Шумен. Отидох на интервю, харесаха ме и ме назначиха. Водех новини, ходех по репортажи. Повечето от тях бяха свързани с пандемията – в болницата във Велики Преслав вече нямаше никакви места и понеже темата беше гореща, завъртя се и в София. Беше трудно, но ме тласна в здравните и социалните проблеми – пет месеца в Радио Шумен.

Какъв беше първият ви материал като стажант в bTV? За картички, нарисувани от деца за лекари в ковид отделение.

Отразяването на земетресението в Турция стана знаково за кариерата ви. Как се справихте? С хъс и мотивация да е професионално. Адреналинът помагаше. Първо бях шокирана от мащаба на бедствието. Започнах да треперя пред купчината бетон и всякакви отломки – части от детски стаи с разпилени учебници, меченца и всичко онова, което може да си представите, че съществува в нормалния човешки дом. Шокираха ме и отношенията между хората. Бяха изключително обединени и съпричастни. Напълно непознати се прегръщаха, докато чакаха роднините им да излязат от развалините, ако имаха щастието това да се случи. Трагедията ги събра, заедно намериха сили да я превъзмогнат. Но не по-малко шокиращо беше, че някои от сградите се сринаха и заради човешка грешка, заради прескачането на нормите, законите, съвестта и отговорността. Много от ужаса е могло да се предотврати.

Как е възможно да се строи така, че да заплашва животи?! Беше като на война, невиждана и нечувана катастрофа – лекарствата и храните бяха направо на паважа по улиците. Даваха на всеки, който имаше нужда. И на нас с оператора Огнян Кръстев ни сипваха от супата, носеха ни хляб. Станахме едни от тях. Три дни след като се върнах в България, всичко това ме разтърси. Емоцията така ме сграбчи, че престанах да функционирам – не исках, не можех да продължа в нормалния си ритъм. Чувствах се виновна, че правя каквото искам, че съм щастлива, защото знаех какво остана зад мен в Турция. Сега, като гледам кадрите на войната между Израел и „Хамас“, ми напомнят за земетресението в Турция. Беше ми много трудно да изчистя този образ от съзнанието си. И досега се просълзявам, когато разказвам.

Вашият репортаж, който е променил нечия съдба? Беше за новините: за жена, която наскоро е изписана от болница след ковид 19. Трябваше да бъде на домашна кислородна терапия, но нямаше апарати. Дъщеря ѝ се свърза с нас и помоли да информираме за недостига. Започнах да звъня и открих склад, откъдето доставиха апарата. Може би ако не бях аз, друг щеше да свърши тази работа, но в крайна сметка именно аз се оказах тази, която участваше в спасяването на човешкия живот. Това няма как да не ме просълзи, да не ме направи щастлива. Затова не се отказвам от репортерството. Разказвам лични истории, а Митьо се е фокусирал в Народното събрание. Наскоро представих д-р Мохамад Ейк – работил е в БАН, има и аптека, живял е в Алжир, но отдавна е в България. Човек, безкрайно запознат със случващото се в конфликта между Израел и „Хамас“. Чрез разказите му – неговите и на роднините му в Израел, представихме по-пълна картина. Всеки конфликт има две страни – никой не иска войната, но в спора се ражда истината.

Имате ли момичешка компания? Да, тази от Шумен. Всички са в София. За съжаление, събираме се по-рядко. Но с една от приятелките ми – Стефани, тя е финансист, се чуваме след всеки ефир. Много е обективна – винаги казва какво мисли, какво ѝ харесва, какво не ѝ достига в предаването, във воденето ни. Мнението ѝ е много ценно за мен. Само истината, а аз разчитам на нея. Държа да се виждам със Стефани поне веднъж в седмицата. Човек трябва да си наложи общуване на живо – вече се постига много по-трудно заради социалните мрежи. Още когато станах водеща на Новините, си казах, че трябва да изляза от тях, за да не ми предизвикват излишни главоболия. Но после ги оставих, все пак те са средство за комуникация. Във Фейсбук си пишем важни неща – като логистика за срещи или други ангажименти.

Каква момичешка глезотия си позволявате? По чаша вино със Стефи един път в седмицата.

Снимка: BTV

Разкажете за неочакван момент за дуета ви с Митьо Маринов. Преди броени дни трябваше да запишем промото за следващата седмица, но и двамата, поизморени от почти четиричасовия ефир, не успяхме да реагираме адекватно. Казаха ни: „Давайте!“ Пристъпихме няколко крачки, но дума не обелихме. Взеха да ни подканят: „Айде, бе, хора, какво чакате?“ Ние – нищо. Спогледахме се, без да осъзнаваме напълно защо се чудят на безмълвието ни.

Кое е момчето до вас? Клюкарските хроники ви подхванаха напоследък, което, естествено, беше неизбежно. Гледам с усмивка на писанията за личния ми живот. Не им обръщам внимание, защото нямат общо с кариерата ми. А с момчето до мен се познаваме повече от 10 години. Когато бяхме по-малки, той тренираше футбол в Шумен, беше в националния отбор на България за юноши. Баща му и в момента е треньор по футбол в града. Бяхме заедно още преди да замина за Шотландия, но тя ни раздели. В Абърдийн бях с момче от Литва. Той дойде с мен в България, но пътищата ни се разминаха. После общата компания ни събра отново с приятеля ми от времето на гимназията. Сега пак сме заедно. Вече сме други като личности, надградили сме се с различни представи за живота в сравнение с тези от тийнейджърството. Вярвам, че като двойка вървим в правилната посока. Живеем в квартал „Манастирски ливади“ на квартира, както правят много млади хора. Приятелят ми отговаря за логистиката в строителна компания и се развива професионално в тази сфера.

Spread the love
More from Албена Атанасова
Маргита Гошева: „Сънувам места, на които по-късно попадам“
„Като гъба съм – лесно попивам чужда енергия и това ме натоварва”,...
Read More
0 replies on “Бесте Сабри: „Пред камерата разумът е повече от чувствата“”