Одрин, какво ще правим пък в Одрин, пита синът ми, на когото съобщавам, че за три дни съм планирала да се разходим до там. Е, как какво, ще идем на хамам, ще ядем тава джигер, ще пазаруваме евтино, както правят сума ти българи от години насам. С този отговор окончателно убивам желанието на младия психолог, който се реализира в Германия, да прекрачи южната ни граница, връщайки се за празниците – за него обществена баня е мръсна дума, животинските субпродукти също, а такива неща като пазарлък са екзотичен архаизъм, както впрочем за всеки доставящ си необходимото с поръчки онлайн.
Мрънкането колко сме неподготвени, освен че сме резервирали хотел, продължава по целия тричасов път. По време на почти едночасовото чакане на границата обаче уплътняваме времето си, четейки за император Адриан, основал града Адрианопол като столица на римската провинция Тракия, където обичал да пътува, очарован от елинската и гръцката култура. О, тоя е бил страхотен пич, първият император с брада! И е издигнал тъща си в ранг на богиня! Ей така се разпалва интересът на младежта към древността, макар да не съм сигурна какво интересно от тази епоха е останало в музейната сбирка.
В очите на представителя на милениалите да питаш някого за адреса на хотела, вместо да използваш джипиес навигация, е равносилно на излагация, граничеща с катастрофа. Майка му обаче в лицето на моя милост се справя безупречно с упътването на продавач на сергия, който не знае и дума на никакъв друг език освен на турски. Но с широка усмивка и енергична жестикулация ни насочва към хотела, който съм букнала, спазвайки две изисквания – да е в центъра и да има паркинг.
Озоваваме се на не повече от 300-400 м от пъпа на града, където се извисява джамията Селимие. Хотелът носи същото име и е в центъра на… циганската махала. Много близо до него, оказва се, е черквата „Св. великомъченик Георги“, построена през 1880 г. в частта на Одрин, населена с българи. Към нея има указателни табелки, но към другата, „Св. св. Константин и Елена“ – не. Макар че тя е по-стара, реставрирана и действаща и пази паметта за тракийските българи, изградили храмовете си с дарения и труд. В интерес на истината служителят в черквата „Св. великомъченик Георги“ ни разказа, че за реставрацията ѝ турското правителство е отпуснало над 2 милиона долара.
Разтиквайки се из централната част на града, установяваме, че около построената от Мимар Синан огромна джамия в чест на султан Селим Втори насищат въздуха с фини прахови частици комините на няколко хамама. Със сигурност поне един от тях е от времето, когато е граден и храмът – 1568-1574 г., ако не и по-рано, или поне така изглежда. Джамията с 999 прозореца е в ремонт, така че в нея няма как да влезем. Утешаваме се, че сме разглеждали в Истанбул Сюлеймание джамия, проектирана и построена малко по-рано от одринската, но много подобна и тя на „Света София“ като конструкция. Дело на гениалния архитект Синан в Едирне, столицата на Османската империя от 1369 до 1453 г., са и двата импозантни кервансарая – единият съвсем в централната част и сега превърнат в луксозен хотел. Вътрешният двор е място за големи празници и сватби, ресторантът е огромен и в момента празен. Великолепието на обстановката предразполага към мечтание – аз заявих, че бих искала да съм приказна булка тук, което предизвика въпросителен поглед у сина ми, който до миналата година отричаше сватбените празненства и брака изобщо. Кога и как промени позицията си, няма да разказвам сега, а ще се съсредоточа върху неговото откритие в Одрин, а именно другия кервансарай, превърнат в музей на историята на Османската империя.
Казвам откритие, защото никъде в туристическите гидове или на указателните табелки за забележителностите на града този интригуващ музей не е споменат. Младежът го откри, навигирайки с телефона си, като кервансарай от XVI век. Така, пресичайки булевард „Кемал Ататюрк“, яко инкрустиран с петолъчки по тротоара, се озовахме в малко мърляв наглед търговски район, насред който се оказа необозначеният музей. Денят преваляше и може би затова там бе толкова безлюдно и… безплатно (в археологическия и етнографски музей, доста постен, между нас казано, се влиза с билети). Някакви заети с оживен разговор мъже ни махнаха: влизайте. И през една входна зала с куполовиден покрив, където се мъдри восъчна фигура на Бащата на турската нация, преминахме към същинската експозиция – султан до султана, везир до везира, варварин до варварина в цял ръст.
Не съм ходила в музея на мадам Тюсо, но начинът да бъде разказана историята на Османската империя чрез реалистичните образи на всички, които са я управлявали, ми допадна много. Че и враговете ѝ в лицето на атакуващите я варварски племена като авари, хазари, хуни… Най-сетне видях Атила, който в главата ми фигурира с кой знае кога и къде прочетения стих „ням Атила сам там крачи, сам на хуни царят мрачен“. Вярно, мрачен е. Всяка от фигурите е изваяна до най-малката подробност – на варварите ноктите им черни. До всяка – четливо и ясно разказана на турски и английски кратката биография на съответната личност. А в дъното на залата върви видео, в което някакъв мъж залива зрителите с повече подробности от историята – на турски обаче, докато ние се взираме в очите и брадите, в детайлите от дрехите и оръжията на десетките мъже от минали епохи. Търся султан Мехмед Втори, Мехмед Завоевателя, за да спра вниманието на сина си върху есетата на Стефан Цвайг „Звездни мигове на човечеството“. Не за друго, а заради разказа за обсадата на Константинопол, който устоява под ударите на огромните топове, излети по нареждане на султана в Одрин и придвижвани до стените на Цариград с впрягове от хиляди волове, но… пада заради една забравена отворена малка порта на крепостта – Керка порта. И си мисля защо ли и у нас не изваят фигурите на българските владетели, че с тях да разказваме как сме една от най-старите държави в Европа; на цар Самуил може посетителите по желание да му палят очите.
Когато любопитството към миналото е позаситено за днес, идва ред на въпроса, задаван от празните ни стомаси. Тук, както впрочем навсякъде в Турция, някак си не върви да си вегетарианец. Предложението в менютата на почти всички гостилници е мерджемек чорба и толкоз по въпроса с постите. Но както споменах в началото, в Одрин се яде тава джигер. Не зная точно как го правят, но т.нар. дроб по арнаутски, както гърците наричат същото ядене, няма много общо с фините панирани късчета, топящи се в устата. Така съжаляваме, че не дават бира комшиите, купуваме си от една лавка и си я пием в хотела. На следващия ден, твърдо решени да открием заведение, в което предлагат алкохол, попадаме на много приличен ресторант с една-единствена нерезервирана маса. Първо се отчайваме, че има диджей, пускащ само и единствено турска музика. Но дали от пивото или от друго, тя започва страхотно да ми се нрави, удивена съм от богатото звучене, в което дори да е с латино привкус, винаги се промъква нотка от ориента. На запазените маси седят предимно млади жени, само в една от компаниите има две момчета. Давам си сметка, че е четвъртък вечер, петък е почивен ден. В късен час бродим из централната пешеходна и пазарна зона и сме привлечени от много красива музика. Хлътваме в бар, където се оказва, че сервират какъвто си поискаш алкохол, а собственикът произвежда крафт бира „Трokya“, така се нарича и барът. Моят млад „специалист“, притежател на няколко бирени дипломи в Германия, веднага показва интерес и ни носят тестери заедно с купа пуканки. Заведението се препълва, на уличката пред него запалват огън и десетки млади хора танцуват под звуците на музиката, изпълнявана на живо от малка инструментална група и дребничка, но гласовита певица. И питам аз моя син как да не отидеш на хамам, маме, след една такава нощ!
За да идете на хамам, не ви е нужно такси, но все пак помага. Иначе всичко в Одрин е на пешеходно растояние не само по красиво павираните пазарски улици
Така поставената още от България цел на пътуването до Одрин е изпълнена само от мен сигурно защото искам да преживея детските си спомени от турската баня, където веднъж седмично мама или баба ми смъкваше кожата. С такава засилка се отправям към хамама, че влизам най-напред в мъжката му част – хич дори не отчитам, че пред вратата е изтипосан гипсов манекен на мъж, препасан с овехтял пещимал, а над нея пише на чист английски Men`s Department. В Women’ s Department-а ме посрещат три жени, едната с плетка в ръцете, другата – с касов апарат, а третата е тъмнокожа и незабрадена. В ръцете ми е натикана малка брошура, от която трябва да си избера пакет услуги – посочвам три, опитват се да ме накарат да включа и четвърта само срещу 10 евро отгоре. Правилно подозирам, че няма да издържа толкова масажи, така че отказвам и плащам с дебитната си карта малко под 30 евро. В следващите редове ще разберете за какво.
В малка стаичка с гардероб и пейка се разсъбличам и наметната с дадения ми пещимал обувам оставените отпред розови гумени чехли. Опитвам се да не мисля кой ги е носил преди мен, успокоена от надписа върху тях No Fear. Поема ме чернокожата. Отвежда ме в банята, с жестове ми показва да се поливам с таса от курната, докато тя дойде след 10 минути. Сама съм под свода с малки кръгли прозорчета, от който капе конденз и сигурно затова е зеленясал. Мисля си колко е подходящ тук мраморът за разлика от подлеза до нас в София, където през този сезон не знаеш дали ще се разчекнеш или ще минеш с навехнат глезен. Чудя се дали е някакъв символ или просто украса червената панделка, с която са свързани крановете за топла и студена вода. И се поливам, поливам… Телякинята или мануалната терапевтка, както е прието да се нарича сега, ме подканя да се опъна върху мраморния плот с размери ХХL. И като ме подпуква с едно кесе, сякаш изпилва роговия слой на кожата ми, без да я е грижа за унищожаването на микробиотата, или липидната ѝ мантия. Но аз кротувам, поглеждайки с едно око към това, дето му викахме едно време кир, спокойна, че е бяла, а не сивкава или дори тъмносива, извинете за интимните подробности. Следва обилно изплакване с таса и пак по корем, а сетне и по гръб на мрамора за масаж с кафе. Телякинята го отмива, люскайки отгоре ми поне един кубик вода с таса, като ми показва да поразтворя нозе и да повдигна с ръце гърдите си, за да не остане никъде по тялото ми и зрънце от пилинга. Не ме оставя да си поотдъхна от силовите упражнения с кесето и кафето, а ме подлага на финалната процедура – пак масаж, но със сапунена пяна. Изстисква някаква платнена торба, от която се стелят отгоре ми облаци пяна с дъх на гюл. Този път е по-нежна, може би защото тялото ми така се хлъзга по плота, че има опасност да се изсипя на пода при по-силно месене. Оставя ме сама да се довърша с таса и ми посочва хавлията, очакваща ме в преддверието.
Поглеждам се в едно запотено огледало – цветът ми е блестящо розов, кожата ми проскърцва от чистота. Усещам се уморена и олекнала, затова с огромна наслада се отпускам на един шезлонг, на масичката до който незабавно се появява чаша чай. Докато изстине, друга една от жените в хамама намазва лицето ми с хума, а след като маската се спича, я отстранява и ми прави лек масаж с розово масло. Толкоз за хамама – не три, а пет в едно в рамките на час и половина!
Сред архитектурните шедьоври от дърво нареждам и тази къща в циганската махала
След този физически и духовен рестарт поемам на опознавателна обиколка на града, целта е да видя синагогата, побираща 1200 души. Оказва се, че е на ръба на промишления район, че е в ремонт и затворена. Макар да е изцяло реновирана и отворена през 2013 г. Интересното за нея е, че след дълга запуснатост и разруха е изчистена и подновена през 1973 г., за да се ожени в нея единственият останал в Одрин евреин. А в началото на ХХ век еврейската общност тук е наброявала повече от 20 000 души. И вероятно, не съм сигурна, те са обитавали прекрасните дървени къщи наоколо, много напомнящи рибарските в Созопол и Несебър – някои са обитаеми и сега, други са пред рухване, а има и реставрирани по детайл. Кварталът наистина създава усещането, че морето е ей там някъде, където се вият и крещят гларусите. Марица и Тунджа наблизо дават смисъл на присъствието ми, но и досега се чудя какво правят тези птици в София…
Тъй като е петък, редно е да се ориентираме към пазаруване. Оказва се, че синият пазар, откъдето много българи си построиха и обзаведоха къщите, където казват, че има всичко и на смешни цени, е в ремонт и той. Но пазарът тук е навсякъде – на един ъгъл един левент продава черни миди, отваряйки ги и гарнирайки ги с малко пресен лимонов сок, от сергия си вземаме печени кестени и прясно изцеден сок от нар, рошкови от магазин за ядки и зърнени храни, черни маслини от тукашния сорт услу, току-що разточени кори за баница – синът ми е смаян, че месят и точат само мъже. Не мога да не спомена пейнир хелваси, както в оригинал се нарича дали е маслена, дали е кашкавалена тази халва, не разбрахме, но е фантастична, сервирана с малко таханов сос и натрошени печени ядки! Мандарините, които в София не струват по-малко от 4 лв., тук са за лев; оказва се, че нямат и за цяр семка. Като казах цяр, приятели ни бяха поръчали да им купим от аптека масло от черен кимион. Във всяка аптека има човек с български, а нашенци пазаруват, показвайки на телефоните си снимки на лекарствата. И на някои цените са наистина двойно по-ниски.
Котките са преобладаващо мнозинство в града и много рядко някоя от тях е домашна
В хотела първата вечер погледахме телевизия – не намерихме програма на разбираем за нас език, затова останахме на един сериал, в който много красиви и лоши мъже се колеха из горите, а много красиви и хитри жени интригантстваха по конаците и пазарите. А рекламните паузи бяха колкото да идем да ударим няколко метана в джамията и изпълнени с реклами само на местни стоки. Запомних един рекламен клип, в който двама мустакати чичковци нещо спореха, а накрая единият навря в ръцете на другия нещо с думите „хем пастърма, хем суджук“. Та така мога да обобщя и Одрин – хем пастърма, хем суджук.
