Ники Сотиров: Като пожар в саваната

Фотография Константина Миленкова

С 40 главни роли в киното актьорът Ники Сотиров пее в мюзикъла „Клетниците“ и продължава да се изповядва от сцената

Текст Вида Пиронкова

С Ники Сотиров се срещаме на морския бряг досами вълните. Оставям го да говори под набезите на една любопитна чайка и като зная, че не се слави като много приказлив, боя се досадната птица да не секне мисълта му. Но чайката отлита и ни оставя да споделяме разсъждения за изкуството – единствената храна за нас, хората, жадни за него. Изкуството, което е себеотдаване в създаването на нови светове, дълбоки емоции, любов и свобода.

Ники, последното ти амплоа и найнова любов е мюзикълът, нали?

Моите отношения с мюзикъла са „старата любов ръжда не хваща“. Имах шанса преди 12 години да играя в „Коса“ в Театър „София” и в „Ах, този джаз“ в Народния. Вълнува ме в мюзикъла синтетичността на актьора – той трябва перфектно да говори, да пее, танцува, да се движи, да рисува и ако свири и на някакъв инструмент, е само бонус за него. Мюзикълът е среща и велик празник на изкуствата. По коледните празници бе премиерата на „Клетниците“ на Ален Бублил и Клод-Мишел Шьонберг по романа на Виктор Юго. Чест за мен е, че бях избран за специалната роля на епископ Бишъп, който спасява душата на протагониста Жан Валжан. Имам две емблематични песни в началото и на финала. Този мюзикъл е събитието на сезона.

Не е ли прекалено зрелищно в днешно време?

Модерно е, диктат на времето. Съмнявам се, че днес можеш да направиш арт революция с „Чичовци“ или „Под Игото“, но ако ги направиш зрелище, ще имат успех. Защо Шекспир е актуален и до ден днешен? Не е достатъчно да представиш само своя прочит на зрителите, а трябва да го визуализираш по нов начин. И това гарантирано провокира фантазията на зрителя. Така си го спечелил.

А един поинтимен моноспектакъл би ли имал публика?

Да. Моят моноспектакъл „Откриването“ на режисьора Бойко Илиев, който играя на камерната сцена в Софийската опера и балет, е сакрална изповед на всеки актьор. Направих трансформация на блестящата пиеса на австриеца Петер Турини, но вкарах една изключителна балерина от „Арабеск“ – Теодора Стефанова, брилянтният пианист Антон Пиперов направи музикалната картина на произведението. Добавих джаз, който го няма изобщо по драматургия. Няма как да не адаптираш към днешния ден всеки спектакъл. Най-голямото ми признание е, че миналата година взех „Златен Бегемот“, най-голямата награда за мъжка роля на Международния фестивал в Габрово.  

Защо си различен, с какво си любен и недолюбван?

От много отдавна реално не съм в гилдията. От 1991-ва съм капиталист – артист на свободна практика. Направих частен театър „Панданс“ – пантомима и танц, и това беше десет години най-мощният, креативен и конструктивен посланик на българската култура по света. Формулата на „Панданс“ беше пантомима, танц, слово, сенки – лаборатория за всякакви сценични експерименти. Десет години играх в Латинска Америка – Венецуела, Перу, Еквадор, Колумбия, Мексико, с него. В Съединените щати беше моята база. Поставях, правех уъркшоп, играех. След това една година в Япония, Южна Корея, Малайзия, Сингапур, да не говорим за Европа. В Япония работих с една от най-големите звезди в театър „Но“ и в японската пантомима. Пра-правнучка на самураи. И когато се събраха шопи и самураи, се получи изключително представление по древна японска легенда – „Дъщерята на снега“, с най-авангардния техен композитор. Написа музиката и играхме в най-модерния им театър, в сърцето на Токио. В духовен план „Панданс“ е най-смисленото нещо, което съм правил.Това е моето голямо богатство и самочувствие. Аз съм по-богат от Бил Гейтс като духовни постижения, защото Господ ми даде шанса да правя изкуство така, както го чувствам. Моите спектакли са изповед. Ако не е така – е безсмислено. В тази трупа бяхме аз, Боряна Сечанова, сега артистичен директор на балет „Арабеск“, актрисата Диана Герова, блестящият мим и актьор Николай Ганчев-Руди, Светлин Нейнски, Киро Захариев, балерината Мариана Крънчева, Ани Пампулова.

Шоп ли си наистина?

Правен съм на ул. „Оборище“ 28. За девет месеца бременност майка ми обикаля 7 града с баща ми и цялото имущество. Тогава той е висш офицер. В Шумен, града, с който нямам нищо общо, на улицата тя казва: „Иване, раждам!” Живели сме малко в Шумен, после София, пак Шумен и накрая в Плевен. И като ме питат откъде съм, не мога да кажа, защото всичките ми роднини са в София, Радомир, Перник. Може би тези митарства като малък са довели до това, че съм играл в над 40 страни.

Какво детство имаше?

Бях много лудо дете. На 10 години скочих от 10 метра в един басейн. Паднах по гръб, но оцелях. Направих го и от втория етаж на един строеж. Отдолу имаше пясък, двойно салто и се забих с главата. Плюх пясък и кирпич около седмица. Бях градски шампион по ролкови кънки, по колоездене, после футбол. Дванайсет пъти ми е чупена главата. Три пъти получавах комоцио и гледам малко шизофренично, но това много ми помага в киното. Все още нямам нужда от психиатър, но ако се наложи да лекувам някои лудости, ще ми помогне дъщеря ми Ния, която вече е лекар с тази специалност. Засега ми преподава кармични уроци. Учи ме на много неща и аз съм ѝ страшно благодарен. Не че аз не я уча, но тя винаги мисли с грижа за мен и все ми казва, че трябва да си почивам малко повече.

Spread the love
Публикувано от
Още от Вида Пиронкова

Гледам и не вярвам на ушите си

Фразата на проф. Юлиян Вучков е приложима като оценка на визията на...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.