Теодор Ушев няма нужда от дълго представяне. Аниматор и илюстратор, един от малцината българи, номинирани за „Оскар“, той от години живее в Канада. Сега обаче е в България, срещаме се непосредствено след излизането му от Военномедицинска академия, където Тео попадна заради заболяване от ковид. Но разговорът ни съвсем не е за това, а за луксозните издания на „Война и мир“ с негови илюстрации, за българско и световното кино, за наградите му, които отлежават в едно мазе
Тео, дори в болницата не си спрял да рисуваш. Има ли за теб рисуването терапевтичен ефект и при какви кофти ситуации ти е помагало?
За съжаление, медиите в България обожават, когато някой изпадне в беда, да се захранват със страданието, така че да се поляризира всеки казус. При мен рисуването винаги е било свързано с терапия. Аз рисувам преди всичко при лоши обстоятелства.
Имам десетки случаи, когато рисуването ме е лекувало. Някога в казармата само благодарение на рисуването успях да издържа психически и физически. Останалите спяха, аз рисувах, рисувах… Когато рисувах филма „Физика на тъгата“, се излекувах от астмата, която придобих няколко години по-рано. Рисуването, изкуството винаги има изцелителен ефект. Както за тези, които го правят, така и за тези, за които е предназначено. Затова е толкова важно да съществува.
Последният ти проект е илюстрованото издание на „Война и мир“ в четири тома. Кое те накара да приемеш проекта, кое ти беше най-трудно и кое те улесни?
В началото то беше просто четири корици на книги. Направих ги бързо, неусетно. Казах си я да направя и за титулите. Романът ме увлече отново, започнах да пробвам нови сцени, различни гледни точки, атмосфери, персонажи… Докато се усетя, вече имах купчини рисунки с туш. Може би фактът, че всичко се случваше по време на втория локдаун, помогна за концентрацията и хъса, с които „изяждах“ визуално романа. Спрях се едва когато хартията ми свърши. А доставката на нова се забави. Не знам докъде щях да стигна, нещата отиваха към роман в картини. Искрено съм благодарен на Николета Руева, че се отзова, прегърна лудостта ми и направи и невъзможното това издание да се случи в най-трудното време.
Имаш ли любим илюстриран роман, или такъв, който ти се иска да илюстрираш?
Като малък много харесвах илюстрираните издания на романите на Жул Верн. Преди десетина години спечелих международен конкурс за илюстрации на „Животът на Пи“ на Ян Мартел. За съжаление, проектът се провали… Иначе винаги съм мечтал да илюстрирам Борхес. И Кафка, разбира се.
„Война и мир“ е смесица между философия и реализъм, смятан е за един от най-великите романи, а Лев Толстой заявява, че дори не е „роман, още по-малко е поема и още по-малко историческа хроника“, защото „най-добрата руска литература не отговаря на стандартите“. Какъв е за теб?
За мен е учебник по философия, житейски опит, драматургия, пацифизъм, история, поезия – с една дума – Вселена. От какъвто и аспект да го погледнем, той винаги изглежда като цитадела. Вземете например обрисуването на характерите в романа – нима някой е успявал да изгради по-плътни и мощни характери в световната литература? Четете и усещате дори мириса на героите!
А научи ли нещо ново от илюстрирането на такъв епичен роман? И имаше ли страх, че се захващаш с нещо толкова голямо?
Не, страх не е имало. Както вече казах, процесът на рисуването стана неусетно. От самото начало имах нагласата да подходя по точно обратния начин в илюстрирането. Рисунките да бъдат лежерни, антипод на тежестта на текста. Исках да създам деликатен фон на книгата, който да улеснява четенето, да добавя емоция, а не готови, смлени изображения.
Каква е разликата при илюстриране на роман и анимирането/адаптирането за екран?
Ами приличат си много според мен. Когато правя филм по книга, винаги подхождам като към трамплин. Ето, имаме този текст, от който трябва да направя филм, хубав филм. Той може да не илюстрира романа. Но трябва да бъде честен и искрен, да носи моята лична трактовка. Същото се опитвам да правя с илюстрациите.
94-тите награди „Оскар“ предстоят, кои са твоите фаворити за филмовата 2021-ва?
Моят абсолютен фаворит тази година е „Островът на Бергман“ на Мия Хансен Лав, а и „Карай колата ми“ на Рюсуке Хамагучи. Брилянтни, интимни филми. „Островът на Бергман“ едва ли ще бъде номиниран, докато японският филм по едноименния разказ на Мураками смятам, че е без конкуренция в категорията за чуждоезичен филм. А защо да не бъде и японският „Паразит“ тази година!
Как стои българското кино на фона на световното? Помня полемиката, която предизвика изборът на „Страх“ като българското предложение за категорията за международно кино на Оскарите.
Ами видяхте какво се случи… Най-мразя, когато се оказвам лош пророк. А имахме такъв шанс, ах, какъв шанс с филма на Весела и Мила! Историята на българското кино е история на пропуснатите шансове. Заради вътрешна завист, конюнктура, злоба и недалновидност.
Вълнуваш ли се от наградите така, както когато „Сляпата Вайша“ беше номиниран? И какво мислиш за българското кино?
Аз никога не съм се вълнувал от награди. Спечелил съм толкова много, че в мазето на НФБ в Монреал има специална клетка с моите статуетки. За мен те са единствено метал, стъкло и пластмаса. Би било добре да ги дадат за рециклиране.
Искам да те върна назад – как започна да се занимаваш с рисуване, а впоследствие с илюстрация и анимация?
Клишето „рисувам, откакто се помня“ важи в пълна степен и за мен. С анимация започнах да се занимавам в Художествената гимназия по сценични кадри в Пловдив. Там имахме факултативни часове, Краси Иванов ме запали, направих един анимационен филм, той взе, че спечели Голямата награда в Белгия за ученически филм. След това дойдоха промените, аз реших да уча графичен дизайн в академията. Тринайсет години не ми и хрумваше да се върна към анимацията. Чак в Канада един прекрасен ден си наех три диска с нова авторска експериментална анимация… И си казах – а бе аз съм луд да се занимавам с графичен дизайн, реклама и клиенти, я да се върна към изкуството! И така…
Какво те вдъхновява?
Ежедневните случки, книгите, музиката. Киното.
Какво мислиш за развитието на българското кино?
Киното тече в нормалната си посока. Понякога кривва политически под напора на някой кореняк, после събира сили и се изправя. За мен е важно, че още го има. Дано да продължи да съществува и да вълнува все така.
Коя е най-интересната случка, свързана с работата ти?
Когато записвахме големия актьор Доналд Съдърланд за „Физика на тъгата“. Беше низ от случки. Тръгваме сутринта със саунд режисьора ми за Ню Йорк. По пътя към летището ни пише асистентката му: „Доналд си е загубил гласа.” След малко звъни телефонът ми. От другата страна глас като от дъното на кладенец. „Доналд е. Чуй само как звуча! Предаде ме гласът…” Разбираме се за три дни по-късно. Отново на летището. Съобщават, че самолет е излязъл извън пистата и полетът ни ще бъде с три часа закъснение. Което означава, че пропускаме часа си в звукозаписното студио. Обаждаме се на Съдърланд и той казва: „Не се притеснявайте, елате да ме запишете у дома.” Саунд инженерът (човекът, който се занимава със записа на звука и обработката му – б. р.) ми тича за още техника, стигаме следобед в апартамента на Доналд. Той усмихнат, любезен, направи десет пъти повече дубли, отколкото пожелахме, опитваше безкрай. Накрая ни каза къде да обядваме, под неговата сграда имало страхотен ресторант за бургери. Той бил обядвал, иначе щял да дойде. Щастливи от свършената работа, сядаме и поръчваме по два сандвича. И изведнъж – Доналд! Сяда и казва: „Реших да сляза и да изпия един шейк с вас, момчета!” Поговорихме, той едва докосна шейка си, стана, пожела ми успех с филма. Плати сметката ни и излезе. Всъщност деликатно беше слязъл само за да плати обяда ни.
Кое в работата ти носи най-силно удовлетворение?
Общуването с талантливи и отдадени хора.
Как се развива илюстрацията в световен мащаб и в България според теб?
Определено не е златният век за илюстрацията. Има интересни автори. За съжаление, дългият творчески живот на един автор е рядкост. Появяват се супернови, блясват за няколко години и изчезват. Вече е невъзможно да се живее само от илюстрация, колкото и добър и успешен да си.
С какво се занимаваш в момента?
В момента довършвам игралния си дебют в киното. Дистопичната „приказка“ „Ф1.618“. Очаквайте премиерата на филма в началото на октомври. Със сигурност ще бъдете изненадани – опитахме да направим кино, различно и уникално не само за България. Да намеря свой собствен киноезик. Дали съм успял, ще разберете скоро.
Твоите вдъхновители… Баща ми. Любимите хора.
Най-ранният ти спомен, свързан с рисуване… Един лист, омазан с червена и черна боя. И масата около него.
Какво би направил с един милион… Филм! Веднага бих снимал следващия си филм!
Какъв е твоят опиат… Любовта.
Пет думи, с които би се описал… Щастлив. Оптимист. Нетърпелив. Избухлив. Сантиментален.
Кой ще те изиграе във филма за живота ти… Прекалено сложен образ съм, че някой да може да ме изиграе. Освен ако не е мим.
Кой е най-големият ти страх… Да не успея да довърша филма, по който работя в момента.
Любимата ти анимация или филм… „Казабланка”.
Историята, която те промени… Тя не е приятна… Смъртта на баща ми.
Най-вълнуващото, което предстои… Плуването ми в солена вода – море или океан.
