За грузинците, чийто кодекс на честта и символ на националната идентичност е “Витязът в тигрова кожа” на Шота Руставели, жената винаги е била не само любовница и съпруга, но и равнопоставена приятелка и партньорка в подвизите. Също като Медея, помогнала на Язон да отмъкне златното руно. Грузинките, в това число и нашата Нино, се смятат за нейни прапраправнучки (Нино на всичкото отгоре е и от контролираната от руснаците област Абхазия, където е митичната Колхида – б.а.). И партнират на мъжете в магията на гостоприемството с дадената им от Бог щедрост.
В това се уверяваме на практика, гостувайки на семейство Нодара https://nodarasgarden.wixsite.com/nodarasgaren. Пред портата ни посреща домакинът – тежък синеок кахетинец, подпира сe на бастун. Жена му и двете снахи са подготвили масите под навеса на голяма двуетажна къща с градина, в която може би има и от пиле мляко, само бананите нещо не вървят. Синовете са напалили огнището, разгорели са дървата под скарата, заредили са със съчки глинената пещ под беседка на двора. От замесеното тесто ще правим хинкали, наблюдавани от най-възрастната жена. Майсторлъкът е да завъртиш
33 плисета на бохчичката
с плънка от кайма, казва Нино и снима недотам сръчните ни опити за имитация на това, което правят домакините. Докато се варят в сгорещената подсолена вода хинкалите, се мълчи: а си отвориш устата, а се отвори недобре залепеното опашле на тестенината.
Гощават ни с почти всички специалитети на грузинската кухня – отсега ви казвам, че наблегнах на аджапсандали, хачапури и лобио, преди още да знам, че всички продукти с изключение на месото са произведени от семейството.
Благопристойно отказвам домашната чача; пила съм я в количества при предишното си пребиваване в Грузия и нямам добри спомени, всъщност никакви нямам. Бялото вино е превъзходно, на тръгване си купуваме бутилка от него. Червеното също е прекрасно, с онзи тих землист нюанс, дължащ се на квеври, в които е събирало силата си.
Домакините ни вкарват в избата и ни показват заровените в земята големи глинени делви – прочутите квеври. С тяхна помощ разрешавам един отдавна вълнуващ ме въпрос – как е квеври в множествено число. И ето – освен че е съществително от мъжки род, т.е. един квеври, в множествено, ако пред съществителното има цифра, пак е квеври –
един квеври, два квеври, но много квевреби
Запомням и никога повече няма да обиждам квеври, поставяйки го в среден род!
С натежали глави и стомаси ставаме от масите, за да правим чурчхело и да печем шоти, който Нино нарича “майчин хляб”. Чурчхело – нанизани на конец всякакви ядки, в случая лешникови, се топи в сгъстен с брашно гроздов сок. Грузинците го предлагат като десерт заедно с плодове всякакви и дори като мезе при винените дегустации заедно с прясно и отлежало, но винаги много солено сирене. А шоти е хлябът, изпечен залепен по стените на кръгла глинена пещ, на чието дъно искри жарта от изгорелите дърва. Изисква се смелост да разплескаш тестото по сгорещената глина, наведен над въглените. И сръчност. Но в крайна сметка дори и аматьорските опити за шоти се превръщат в изключително вкусни и с хрупкава коричка продълговати питки, на които не можем да устоим, въпреки че току-що сме напуснали огъващите се от храна маси.
Грузинците хранят много изобилно, сервирайки едно след друго безброй салати, предястия, ястия и следястия. И поят също така щедро, дори и без тамада на масата. Този път – при семейство Нодара – до рогове, изпивани до дъно не се стигна, но никой не ни брои пресушените чаши.
Предстои ни още една винена дегустации – в чутовната скална изба Хареба, където ни посрещат с музика и с вина, произведени и по древната технология в квеври, включена в списъка на ЮНЕСКО, и по съвременни технологии, при които виното отлежава в бурета от френски дъб. Те са разположени в дълги 14 км тунели, а под таваните им е инсталиран винопровод. По него по времето на соца виното е излизало от пещерите и се е вливало в цистерните, отправящи се към Русия. Винарната разполага с великолепна градина с кътове, подходящи за всякакви празненства. И с колекционерско лозе с 300 ендемични грузински сорта грозде.
Най-популярни са саперави и може би ркацители от белите, които са били пренесени и в България през 60-те години. Но истината е, че сменяйки региона, дори и на територията на Грузия, изходната суровина за виното променя качествата си. Така че само в Западна Грузия може да бъде постигнат уникалният вкус на вина от сортовете
крахуна, цоликури, цицка, аладастури, оцханури сапере
На следващия ден сме в шато Мухрани, сега собственост на швед, след като наследниците на създателя на избата и собственик на лозята Иван Мухрани го продали. Дегустираме в специална зала за целта, просторна, със стъклени стени и покрив. В нея и обядваме, и пазаруваме бутилки от т.нар. кралска колекция, реколта 2021. Наистина е кралска – червеното купажно вино с преобладаващ сорт саперави предизвиква овациите на небцето и въобще на всички сетива.
Като казах, че освен виното вярата е нещо много съществено в живота на грузинците, ще продължа с това, че най-висок авторитет от всички политици и общественици в съвремието има наскоро починалият патриарх Илия Втори. Нино разказва, че за да подпомогне разрешаването на демографската криза, той обявил, че ще бъде кръстник на всяко трето дете в семейството. В резултат след ковчега му в траурното шествие вървели
50 хиляди кръщелници на патриарха
някои все още в бебешки колички. Погребан в катедралата “Сиони”, където се пази кръстът на св. Нино, оня от лозовите пръчки, патриарх Илия Втори е тачен като светец. Като св. Георги Победоносец, смятан за небесен покровител на Грузия, на когото са посветени 365 храма в страната.
Въпреки че са много религиозни и почтителни към божиите наместници на земята, грузинците имат и чудни тематични вицове. Например този: мирянин от Абхазия, чиито жители са известни със своята решителност и лаконичност, застанал пред иконата на Исус и рекъл: “Аз зная кой си, ти знаеш какво искам, да действаме!” Или за един ревностен богомолец, дето не издържал и помолил попа да свалят по-ниско иконата на св. Георги, че като я целува, да не попада все на змея.
Храм на св. Георги се мъдри и най-отгоре на древния пещерен град Уплисцихе, откъдето се разкрива прелестна гледка към река Мктвари, виеща се между околните хълмове. Моля да ме снимат в една скална арка, защото пейзажът така много напомня
втория план на Леонардовата Мона Лиза
В Уплисцихе жилищната площ е била разпределена между 700 хладни пещери, в които се съхранявали и храна, и вино. Една от древните винарни е запазена с кораба за мачкане на гроздето, с улеите за оттичане на сока и със съдовете за ферментация на божествената напитка. След приемането на християнството градът, в който почитали и въздавали на бога на слънцето, бил разрушен и запада, но тъй като местоположението му е стратегическо по Пътя на коприната, през Златния век на Грузия (1184-1212 г.) тук е построила дворец великата царица Тамара. През XV век монголските орди му видели сметката, а по-късно и земетресение заличило последните останки от него.
По пътя към Уплисцихе минаваме през Гори, родното място на Сталин. Спираме за минутка да снимаме огромния музей с парк, в който се мъдри освен неговата статуя в естествен ръст и железопътният вагон с дантелени перденца на прозорците, с който е пътувал. Нино обяснява, че музейната експозиция съдържа най-вече подаръци, които Йосиф Висарионович е получавал като висш партиен и държавен ръководител. В Гори очевидно продължават да го тачат като съгражданин, макар грузинците да имат само горчиви спомени от него – сред тях е и една ВЕЦ на река в подножието на Кавказ, проектирана по поръчка на Сталин, след което създателят ѝ бил пак по негова поръчка ликвидиран като враг на народа.
Джугашвили пощадил обаче сънародника си Лаврентий Берия, който спасил всички говорещи мингрелски, един от езиците в Грузия наред с грузинския и свантския. Берия владеел мингрелски, нарочен от Сталин за кодов и затова забранен. И когато вождът издал заповед да бъде разстрелян всеки, чут да го използва, Берия попитал: и мен ли ще убиете, товарищ Сталин?
Като стана дума за езиците в Грузия, чиято уникална азбука е създадена през I век от цар Фарнаваз I, и трите са от картвелската езикова група, като за най-древен се брои свантският. Нино обяснява, че колкото повече съгласни са натрупани в една дума, толкова езикът е по-стар. И ни казва думата “бртгхвна”, в превод от грузински – скубане на пиле.
Тук обаче идва конкуренцията в лицето на староарамейския език, на който служи асирийският свещеник
отец Серафим или Бит-Хариби
Той живее в село Канда, обитавано от 5000 асирийци, което е на около 440 км от Тбилиси. Докато обикаляме из Грузия, Нино обръща вниманието ни към други асирийски села, отличаващи се от грузинските по формата на покривите на къщите и по това, че са покрити с керемиди, а не с ламарина. Правят впечатление и неподдържаните дворове, и изровените улици. На една такава – кална и разбита улица в Канда, е църквата “13 свети асирийски отци” и в нея служи схиархимандрит Серафим.
В светското си битие той е с името Ихтияр Битбунов, син на асириец и грузинка, и има школа за бойни изкуства. Първо става монах, после и свещеник. През 2008 г. патриарх Илия Втори го кани да стане духовен пастир и по-късно игумен на манастира “13 свети асирийски отци” в Канда. Именно тук идваме в нощта срещу Възкресение Христово да присъстваме на службата, водена от отец Серафим. Репетираме под ръководството на Нино “Чешмаритад ахдга” в отговор на трикратно произнасяното от свещеника “Кристе ахдга” в полунощ. И влизаме в препълнената черква, където извисява красивия си глас Бит Хариби. Не само хорът от млади жени, всички пеят с него. И съм сигурна, че Бог чува и най-добре разбира молитвата на арамейски, който е говорел и Божият син.
За разлика от една служба на арамейски, на която присъствах в суриянска черква в Диарбекир, тук не е забранено да се снима видео. Затова, докато с дясната ръка се кръстим и едва крепим свещите, с които ще посрещнем благодатния огън, с лявата сме навирили телефоните в режим видео. Мисля си, че ако през 1977 г. съществуваше с уникалните си песнопения отец Серафим, сигурно те щяха да са върху златния диск на совалката Вояджър редом с
грузинската песен “Чакруло”
и с нашата “Излел е Дельо хайдутин”.
Поклонничеството ни съвсем не завършва в манастира в Канда, но и не включва нито един от манастирите, основани от 13-те асирийски монаси, утвърдили християнството в Грузия, донесено от св. Нино.
Отправяме се към Джвари (на грузински – кръст), от който се любуваме на сливането на двете реки – Мтквари и Арагва, в подножието на височината му над древната столица Мцхета. Там пък прекосяваме пазара, за да влезем в катедралата Светицховели. Посреща ни весел свещеник и веднага навързва Бачковския манастир, Григор Димитров и Христо Стоичков в едно изречение, разбирайки, че сме българи. Казват, че по значимост Светицховели е за грузинците нещо като Рилския манастир за нас. На мен обаче ми напомня на Уестминстърското абатство с многото надгробни плочи по пода. На някои от тях не са изписани имената на почиващите отдолу благородници дори на грузински, а е изобразен само някакъв символ – меч например. И точно върху него някои мъже падат на коляно…
Тук, в Светицховели, е гробът на сестрата на донеслия в Грузия хитона на Исус рави Елиоз. Според преданието Сидония го взела в ръцете си и от силни емоции сърцето ѝ се взривило. Погребали я с хитона, не могли да я отделят от него. А когато един от папите запитал откъде е сигурно, че реликвата, останала от Спасителя, е точно тук, в древната столица на Грузия, отговорът бил: А защо е поела насам света Нино със знанието, че хитонът е донесен тъкмо в земите на картвелите, както се определят грузинците?
