Текст Лидия Делирадева
За първи път видях шестструнна Viola d’amore в един музей във Виена. Разглеждах я толкова ненаситно, може би поради разни натрупвания в мен, които извикват внезапни асоциации, приливи на прочетено, запаметено, изживяно. Сякаш родена в ръцете на стария Георг Хених, изящна до съвършенство, цигулка за Господ… Нещо ме зашлеви тогава, представих си как струните се късат една по една, как остават все по-малко, защото няма кой да ги докосва, да ги помни, пред очите ми беше Вутимски, животът му, краткият, скъсяващ се струна по струна… Колко са ми странни на мен самата моите привидения – ходят с мен и ми се нахвърлят от време на време, като градушки на паметта.
Жълтата гостенка
Александър се ражда на 30 август 1919 година в Своге. По фамилия Вутов (прозвището Вутимски му го дава години по-късно издателят на „Златорог“ Владимир Василев) малкият Сашо е наследник на един от най-лютите хайдути от Лакатнишко. Историята разказва, че Вута Вражалски – дядото на Вутимски – утрепал турчин край една воденица, а майка му почернила лицето на трупа, за да не го разпознаят. После го хвърлили във вира, а дядото на Александър тогава едва отървал кожата, защото го търсили за кръвнина. Но дошло Освобождението и станало така, че той оставил подир себе си петима синове и една дъщеря. Един от синовете му – Коце – е бащата на малкия Сашо.
Но ако съдбата е запазила дядото, то към Александър Вутимски е била безмилостна. Не разбирам логиката на небесните сили и никога не бих могла да се смиря с жестокостта им. Александър е едва 10-годишен, когато в дома на семейството му влиза Жълтата гостенка. Само за няколко месеца тя отнема живота на двамата му братя Стефан и Петко, на баща му Коце и на майка му Сава. От шестте деца на Коце остават само три (брат му Димитър умира по-рано, едва двегодишен).
Едно 10-годишно дете остава кръгъл сирак на пътя на живота. Пътища много, а неговият все самотен, все се прицелва злата фортуна иззад някой шубрак да го рани, да го надиграе и да му остави белези. Александър се премества при сестра си Надежда в София, а след две години попада в сиропиталище. „Родно огнище“ се казва сиропиталището. Мизерно и гнетящо, способно да убие всяка малка светлинка, затворена в него уж за закрила.
Надежда умира също от туберкулози през 1937 година. Жълтата гостенка пирува над труповете на цяла една нещастна фамилия. Цигулката за Господ изгубва струните си една по една. Пет вече са безвъзвратно скъсани…
Моят
По необясним за мен начин пътят на Вутимски се пресича с моите улици. Когато за първи път четях стиховете му, бях почти на толкова, на колкото той угасва. Тогава все не можех да повярвам, че някой може да умре на 24. Та аз едва започвах да изследвам живота! След сиропиталището, Александър е подслонен от брат си Кирил – последният му жив по кръв. Доколкото си спомням, бях чела, че брат му е бил музикант в Софийската филхармония. Човек на духа и музиката. А Вутимски завършва Първа софийска мъжка гимназия и по това време започва да пише първите си стихове. После е приет да учи класическа филология, но не успява да завърши. Вървя по улица „Оборище“, минавам покрай Докторската градина, родният ми квартал, спомените за зимната пързалка на хълмчето, като деца дърпахме върху ни клоните на дърветата, за да ни затрупат със сняг, там някъде Александър го е имало, бил е пазач на градината, вървял е по алеите, живял е в онази къщурка, която вече отдавна е само спомен. Не съм била родена още, не я помня, но той е там, студува във вехтото си сетре, оцелява.
Сега живея в същия квартал, но близо до улица „Г. С. Раковски“, където на номер 46 е живял и Вутимски с брат си Кирил. Някак все ми напомня за себе си синеокото момче, което можеше да напише още много прекрасни стихове. А личният ми лекар, когото безкрайно обичам и който ме отгледа от дете, и по-късно стана личен лекар и на сина ми – Петър Свиленов – пък е брат на кинокритика Атанас Свиленов. Именно Атанас Свиленов разказва за най-тежките моменти на Вутимски, когато синеокото момче, в бедността си, се промъквало в богаташките софийски кооперации, събирало изтривалките пред вратите на обитателите и се качвало на най-горната площадка, завивало се с тях, за да заспи. А призори, за да не го видят и подгонят, скачало и връщало всички изтривалки по местата им.
