Децата на Кения
Повечето от тях израстват в прашни селища, бедни квартали, в бараки от ламарини или колиби от кал, където сутрините миришат само на влажна пръст. В страната има около 3.6 милиона сираци – малките живеят в толкова тежки условия, че на практика нямат родителска грижа. За съжаление, зад огромна част от тези цифри стои полигамията, законна особено в традиционните общности. За мъжете да имат повече от една съпруга понякога е знак за престиж.
Жените в подобни семейства нямат думата нито за броя на съпругите, нито за това дали мъжът ще остане, нито за бъдещето на децата си. Някои мъже напускат, когато финансовото бреме на голямото семейство стане прекалено тежко. Така цели домакинства остават без доходи и защита. Майките понякога също изчезват, бягайки от безизходицата. И тогава децата остават сами. Буквално! Зарязват ги на улицата, понякога пред входа на някоя църква или училище. Много от тях нямат документи за самоличност. Тези деца се превръщат в невидими сенки в собствената си страна. Живеят в нищета, която трудно може да се опише, но пак се усмихват!
В нашето училище половината от децата (около 100) са кръгли сираци. Живеят на територията му, спят на метални легла, дарени преди години от евангелистка църква. Завиват се с парцали, възглавници нямат. Доскоро са нямали ток и вода. Благодарение на усилията на Диана има осветление от соларни панели. Изкопала е и кладенец, от чиято вода черпи не само цялото училище, но и общността около него. Преди това ходели с километри до реката, където наливали и вода за пиене, за пране, а кравите акали…
Днес благодарение и на дарители най-критичните проблеми донякъде са овладени, но работа има. Аз се заех да монтирам видеа за социалните мрежи, да помагам във фъндрейзинга, но най ми се отдаде ремонтът на стаята за игра. Боядисах я бавно, но славно, купих линолеум за пода, направихме тържествено откриване, а децата просто пощуряха. Кой да предположи, че няколко балона, малко хубава музика и храна може да превърнат един обикновен ден в празник, който ще се помни.
Един обикновен кенийски ден
Ставам. Пея си в градината, отпивам първите глътки кафе. Кучетата веят опашки и дебнат маймуните да се появят. След това в гореописаната поредица от транспорти тръгвам към училището. Докато пътуваме с мотора из калните пътища, непрекъснато дечица ми махат с ръце. „Музонгооо“, крещят с пълна сила, а аз отвръщам с въздушни целувки и усмивки. Впоследствие разбирам, че музонго (както наричат белите) май не е много почтително. Като да кажеш на някого тук „чернилка“. Не ми влияе на щастието, защото виждам колко усмихнати и добронамерени са всички.
След като ми писне да боядисвам, играем с децата. Повечето говорят добър английски и са страшно любознателни. Не знам кога в България сте видели 10 дечица, в захлас струпани около една-единствена книжка. В Кения това е ежедневие. Изобретателността им е впечатляваща – могат да си направят играчка от всичко. Искат да те гушнат и да си приказвате. Липсва им нежност, тук от малки ги карат да работят. В училището видях как 3-4-годишни хлапета перат дрехите си сами, как всеки петък с вода и метли от клоните на дърветата почистват класните си стаи. Как се хранят накрак, защото няма къде, с каквото има. И не мрънкат за нищо. За цялото време на престоя ми там единственото оплакване, което чух, беше: „Надя, гладни сме…“
В началото, когато отидох, занесох бонбони. Накачулиха ме с подадени ръчички, но усетих, че някои от по-напористите взимат повече. Казах: „Край! Учителите ще ги раздадат.“ Дадох бонбоните на тях и децата не ги видяха повече.
Педагозите там също оцеляват в нищета. Един ден, докато черпехме децата с хляб и разредена лимонада, което за тях е суперсладкиш, едно момченце протегна пластмасова чиния и чаши с думите: „Учителите казаха да сложиш тук и за тях.“
Забравих да спомена и че ги бият с дървени пръчки. Със и без повод. А после децата реват, държат се за дупетата и бягат из двора. Въпреки всички заплахи и разговори на Диана с тях това продължава и ще продължава и след като тя си тръгне оттам.
Яж, примлясквай и опитвай
След училище обикновено минавам през местния пазар. Цените са ниски, но валутата им за мен е объркваща. Около 1000 кенийски шилинга са 13 лв., така че си бях свалила на телефона валутен калкулатор, с който донякъде да се ориентирам. Нещата, традиционно присъстващи на всеки пазар тук, са банани, маниока, картофи, зеле, бобови култури, лук, домати, абе и като на всеки пазар – и много плодове. Ако обичате манго, в Кения определено ще сте в рая, защото едно хубаво узряло плътно манго струва около 30 стотинки. Доматите им са дребни, но ароматни, не знам защо не са почитатели на магданоза. Свястно сирене няма. Но преди да ви запозная с менюто на кенийците, нека ви разкажа какво ядат туристите.
Почти няма български туроператор, който да не предлага в програмата си посещение на Carnivore, може би най-известния ресторант в Найроби. Там сервират месо от крокодили, антилопи, бъбреци от носорози, очи от слонове… В GetYourGuide цените варират, но, общо взето, стартират от около 70 евро на човек. Естествено, може да си резервирате маса и самосиндикално, но плюсът на такива платформи е, че ви вземат и ви връщат в хотела.
Самите кенийци не ядат крокодили. Сред най-характерните храни е угали – гъста каша от царевично брашно. На вкус е ужасна, без масло, без сирене или някакви подправки, за мен беше като лепило. Децата в нашето училище живееха единствено на нея плюс ядене от сварени царевични зърна и боб – съчетание, което се консумира масово в страната. Аз лично харесах чапати – меки и пухкави питки с формата на пърленки. Не знам как е в големите градове, но във вътрешността на страната, ако искаш супа, получаваш само бульон. Всяка друга форма на храна, дали ще е с картоф, морков или кокал с някакво месо, вече е ястие, за което да благодариш на Бог.
Обичат да хапват и самоса – триъгълни пържени пакетчета с плънка от месо или зеленчуци, както, разбира се, и риба. Тилапията е една от най-консумираните риби около езерото Виктория. Кормят я на пазара, прясно уловена, а после я хвърлят в тигана и я пържат пред очите ти.
