Влизаме в храма на насладата – над 130-годишната таверна на площад „Монастираки“, за да опитаме най-вкусния кебап в Атина
Атина е бяла и топла като купа с ароматна супа. Като жертвено ястие за боговете с щедра щипка балканска история.
В гръцката столица сърцето и тялото се сливат точно като в древните митове, родени тук, в неръкотворния град. Затова вероятно местата, където най-добре може да се вкуси Атина, не са само музеите и руините, а таверните. Там, където хората се наслаждават на живота откъм вкусната му страна.
Точно до Агората, до мраморните колони, които още резонират с гласовете на древните и горди атиняни, до площада, родил елинската демокрация и приютил философите, създали днешната цивилизация, на площад „Монастираки“ от 1879 г. до днес се намира и легендарната таверна „Байрактарис“. Тя също е храм – на приятелството, на насладата от живота, на традицията и бъдещето.
Преди повече от десет години, докато обикалях малките исторически улички покрай площада, попаднах на незабравима гледка. Бях насред тълпа, стълпотворение от всякакви раси и години. Не протестираха, не манифестираха, изглеждаха нетърпеливи и… гладни. Оказа се, че покрай „Байрактарис“ това е обичайна гледка.
Опашките от верни гости на таверната са вечни
И аз застанах там, опиянена от силните аромати на вкусни ястия и кебап, които се носеха на талази по целия площад, в магазините наоколо, по уличките… навсякъде! Заведението беше претъпкано, а сервитьорите танцуваха с препълнените табли. Наоколо – семпли дървени маси и столове, боядисани в зелено или синьо; бели покривки и обсипани със снимки стени. И на всяка снимка, прегърнат от знаменитости или обикновени хора, грееше усмивката на един и същи човек – собственика Спирос Байрактарис.
Първото ми хранене там беше паметно, като всички прекрасни първи неща. Храната беше много – като за световно. Пиенето – като за Олимпиада! На финала – почерпка от таверната – десерт и ликьор от мастиха, най-ароматният на света. После разбрах, че се прави само на остров Хиос, защото единствено там е пълно с „плачещите ароматни дървета“, от които се добива мастихата – един от най-редките и полезни продукти за хранителната, козметичната и фармацевтичната индустрии.
При всяко следващо ходене до Атина се връщах да хапна при Байрактарис, в таверната с най-вкусния кебап, който съм опитвала. Нито у нас, нито в Турция, нито в Латинския квартал в Париж, пълен с гръцки таверни, съм яла нещо подобно. В чинията, върху арабска питка, обилно напоена от соковете на печен домат и пресен лук, доволно лежат 4 огромни кебапчета. Винаги съм се чудела
каква магия има в тях, та връща дори сития за още
Езикът ми бегло различаваше сместа от агнешко, свинско и телешко, но истинската рецепта си остана енигма.
Попитах за нея собственика на таверната – работливия, любезен и усмихнат Спиро Байрактарис, дванайсет години по-късно. Използвах повода да взема интервю специално за читателите на списание DIVA!.
Спиро е от хората, които успяват да те накарат да се почувстваш специален. Разказа ми много неща, почерпи ме обилно, както прави винаги, и ми подари онази подправка, с която замесва световноизвестния си кебап и заради която при него се връщат всичките му приятели, познати и туристи. Тази тайна съставка е всъщност позната на всички ни…
С годините бизнесът на Байрактарис се разрасна. Таверните постепенно станаха четири. Вечер в тях свири жива музика, а всяка маса е пълна с усмихнати хора. И те са всякакви – от милионери, каквито в Атина има много, до докери от пристанището. Политици танцуват сиртаки рамо до рамо с обикновени работници. Туристите чукват чаши с възрастни гъркини, седнали на хлад при Байрактарис в летните вечери. Гледаш и си представяш миналото, в което се е родила цивилизацията – пъстра и демократична. А таверната на Байрактарис е магическа – винаги има място за още някого.
Докато вземах интервюто, на съседната маса седна много възрастен човек. Сам. Моментално му донесоха огромна порция „макарони ме кима“ – спагети с кайма, поръсени обилно с пармезан. Мъжът мълчаливо ги изяде за пет минути, отпивайки от чаша с червено вино. Остави голям бакшиш и си тръгна. „Този ритуал се повтаря от 20 години, всеки ден“, каза ми Байрактарис…
