Островитянство VS Балкански синдром. Бърз преглед на едно странно емигрантство
Текст Мария Василева
Защо точно в Малта? Въпросът, който чувах постоянно. Ами защото е топло и си на целогодишно моренце. Лъжех най-безцеремонно. От архетипи ала Лазурен бряг получавам морска болест, но клишетата помагат за избягване на обяснителния режим.
Малта, защото английският е официален език. Малта, защото корпоративният данък е едва 5%, а осигуровките на служителите се разпределят поравно между тях, работодателите и държавата. Малта, защото там почти няма дребна престъпност,
дори клошари няма,
нито фундаментален ислямизъм. Малта, защото отнема по-малко време, за да стигна дотам със самолет, отколкото до моя роден град – с автомобил. Истина ви казвам, а съм си Тома Неверни.
Хората, които планират всичко предварително, биха квалифицирали малката емигрантска група, състояща се от мен, дългогодишния ми партньор и една много добра приятелка, като поредните авантюристи, хукнали насляпо към държава, която не са посетили даже и на екскурзия. Букнахме билетите на шега, точно на първи април. И се впуснахме в средиземноморската одисея вабанк. И без някакво специално банково обезпечение. С любезното съдействие на една банка, която не успя да издаде навреме кредитна карта, за малко не изпуснахме полета. Приех го като ласт минит доказателство за правилния избор.
Първоначално се настанихме в хотел в Слима, най-модерното и оживено населено място на острова, с идеята да намерим квартира в рамките на пет дни. Кауза пердута. Нито се сдобихме с покрив над главите срещу месечен наем вместо брой нощувки, нито успяхме да направим някакви огледи. Пет ужасно горещи дни, през които обикаляхме офисите на агенциите, тузарски разположени по протежението на крайбрежния булевард. Един сърбин уж ни влезе в положение като комшия и щеше да съдейства, но така и не направи нищо по-различно от останалите. Не разбрах защо, понеже настоя да си говорим на универсалния балкански език. Нищо не направи и малтиецът, с когото се запознахме още първата вечер, нахлувайки в първия срещнат бар. А беше брокер и твърдеше, че има точния за нас апартамент, отговарящ на всички критерии.
Публична тайна е как стоят нещата в Средиземноморието –
фиеста, сиеста, маняна и марихуана.
Четирите стълба на безвремието. Ненавиждам следобедния сън, но сиестата ме изненада особено приятно, пък и беше животоспасяваща в жегата. А “маняна” се оказва новото “лесна работа”.
След като овършахме курортната част, сменихме стратегията. Резервирахме още пет нощувки в Биркиркара – най-големият град в Малта, който се явява нещо като неформална административна столица, разположена във вътрешността. Вместо в хотел се настанихме в партерния етаж на една много симпатична къща от английски тип. Децата на хазяите бяха нарисували картичка за “добре дошли” с нашите имена на нея, майката беше изпекла кейк, а бащата ни остави сутрешната преса, за да прегледаме обявите за квартири. Прозвънихме всички наред и повторихме упражнението с обиколките по агенции. Най-накрая се добрахме до няколко огледа, но местата бяха отчайващи. Случи се да чакаме брокер повече от час на уреченото място, а той дори да не благоволи да си вдигне телефона.
И тъкмо започнаха да се прокрадват мисли за безславно връщане обратно, когато попаднахме на обявата на една малка семейна агенция. Двама съпрузи, които нямаха лъскав офис на първа линия, а семпъл сайт с доста прилични оферти. Уредихме среща, на която обясниха, че преди да покажат жилищата на клиентите, държат да се запознаят с тях, за да се уверят, че ще има разбирателство с хазяите. Познаваха лично всички собственици, чиито имоти предлагаха под наем. Предложиха ни три апартамента – последният го наехме моментално, защото беше всичко, което търсехме. Така се озовахме в чисто нов пентхаус с три спални, две бани и две тераси, с панорама във всички посоки, гледка към морето в далечината. И без никакви туристи наоколо, защото бяхме в най-малкото населено място на най-големия от трите обитаеми острова. Случихме и на сърдечни хазяи, готови да съдействат за всичко, от което евентуално бихме имали нужда.
Отдъхнахме си от първоначалните впечатления за сходно с нашенското безхаберие. Идилията продължи до момента, когато на вратата ни се появи майстор, за да вземе размери за комарници. Мил човек, който обаче не успя да блесне с инженерна мисъл пред скромната аудитория от две жени. Няколко дни по-късно се върна с готовите мрежи, но нито една не от тях не можеше да бъде монтирана, защото размерите не пасваха. Взе мерките още веднъж, като през цялото време се извиняваше, че това му е втора работа.
