Има огромна разлика между търговията с емоции и удобства и любовта като мироглед и божествен принцип, казва авторката на “Живот в скалите” и “Пасиансът на архангелите”
Мария Лалева, една от най-енигматичните дами в родното арт пространство и категорично разпознаваема фаворитка в социалните мрежи, отново раздава автографи. Тя триумфира в светлината на прожекторите с втория си роман – „Пасиансът на архангелите“. Четящата публика научи за него още през септември, в знаковия ден на четирите светици Вяра, Надежда, Любов и майка им София. Още оттогава ескалира и любопитството към следващите персонажи на Мария Лалева, които очаквано се оказаха сред абсолютно торнадо от конфликти, тайни, обрати, мистерии, суеверия. „Човешкият свят, разделен на черно и светло, ад и рай, лъжа и истина, его и душа, се разкрива чрез история, наситена с предизвикателства и болка“, споделя авторката. Главната героиня Юстина има необикновена съдба, която я превежда през изпитания на тялото и духа, фатални срещи и мъчителни раздели. Въпреки криволиците успява да осинови две момичета. Но в битието й няма нищо всекидневно – тя умее да разгадава стъпките на човека, редейки пасианс с тесте старинни странни карти. Най-големият й талант е да разкрива кой и кога ще се отклони от предначертания план на душата му. Но животът сблъсква Юстина с рождената майка на двете ѝ дъщери и пред нея тя споделя предсмъртните си тайни.
В „Пасиансът на архангелите“ не липсва и любовен триъгълник. В него са ситуирани сестрите, чиито отношения са тежко обременени от забранени страсти. Има и дете, родено без брак, и куче, което спасява стопанина си. Всъщност каквото и да се случва във фабулата, винаги става дума за сложен избор, водещ до разтърсващи метаморфози. Дебатът, който Мария Лалева провокира и с прозата, и с поезията си, тук проектира нови измерения.
Мария Лалева става известна още с излизането на стихосбирките й „Личен архив“ (2013) и „Не съм ви ближна“ (2016), които имат по няколко издания през годините. Огромната й популярност, която бързо се трансформира в многохиляден фенклуб, избухва с нова енергия след дебютния й роман „Живот в скалите“. Само за три месеца книгата се превръща в бестселър на годината според класацията на престижния бранд „Хеликон“. 175 седмици по-късно „Живот в скалите“ е продаден в тираж над 120 000 екземпляра и продължава да е в класациите за най-купуваните романи, като оглавява няколко топа, включително и като номер едно на десетилетието.
Цитати от „Пасиансът на архангелите“
„Навярно играта на черно и светло, на демони и ангели, на ад и рай е любимата игра на Твореца. И човеците я играят всеки път във всеки свой живот като за последно. Но съм убеден в едно – ще искат да я играят вечно…“
„Странно е… Малкият човек искрено вярва, че е по-голям от истината. Не мисля, че Бог ни е направил толкова глупаво самонадеяни. “
„А всяка разплата минава през истината. Отложените истини винаги се изплащат с най-тежките лихви. Добре е да помниш, че съдбата няма длъжници.“
„Когато счупиш някого, започни да събираш себе си.“
„Понякога на човек не са му нужни ангел и спасение, а още кал. Още кални черни хора наоколо, още кални мисли, още черни думи, още низки пориви и желания… “
„Демонът обича себе си чрез теб. Доколкото извратено може да обича злото… Преяло с болката на душата ти, то се оглежда в собствените ти очи – уж твои, и се усмихва… На себе си.“
Госпожо Лалева, бихте ли повдигнали поне малко завесата от прототипите в новия ви роман – и те ли са обвити в тази поетично-брутална мистика, сред която сякаш се носят героите?
Мистиката може да бъде дефинирана и като определена степен на невежество на човешкото съзнание. На огромното, наистина брутално незнание на човека и на още по-голямото му нежелание да опознае един по-голям свят и едни извечни истини, които всъщност той носи в себе си. Неизвестното не е мистично – и последното, което може да бъде мистиката, е брутална. Тя просто е реалност, която не познаваме. А когато започнем да навлизаме в дебрите ѝ, започваме да виждаме красота, ред и хармония. В този смисъл мистиката по аксиома е красива. Точно колкото великолепни са човешките прототипи на героите в романа. Те имат своите истории, физиономии, въпроси, отговори, грешки, победи, възходи и падения като всеки друг жив човек под слънцето. Наистина дълбоко вярвам, че абсолютно всеки човешки живот е достоен да бъде филмиран или описан в книга, че може да бъде вдъхновение, да звучи красиво. Важното е да е разказен честно.
Разкажете за събитията и емоциите, които ви предизвикаха да започнете книгата.
„Пасиансът на архангелите“ започна живота си с работното заглавие „Песове“. Цялата история бе провокирана от разговор, в който човекът срещу мен неистово искаше да е победител, да се почувства превъзхождащ, да има своите минути на триумф. Никога не бях срещала толкова крещяща, истерична нужда у някого да се изпълни с превъзходство – макар и измамно, над друг човек. И си дадох сметка, че това или е огромна рана, която аз съм причинила, или е тежък комплекс, който съм настъпила, или и двете. Каквато и да беше причината, в този миг прозрях, че нищо няма да загубя, ако подаря на това същество тези минути на илюзия, да го помилвам, вместо да му прочета присъдата и да я изпълня. Отдъхнах си и му подарих това усещане. Това е финалната сцена на битката между двете кучки на улицата в романа ми. Оттам тръгна „Пасиансът на архангелите“. Впоследствие ми разказаха историята на Юстина. Вече знаех историята на майка Христина, имах живи примери за много Каши, за Петър, за Босила, за бай Милан – и така сглобих в обща история пътищата на героите. В романа има една разделителна линия – оградата. В романа тя е символ, тя е границата. Другата граница в книгата е гробището – онова плашещо място, където Юстина и Милан се чувстват у дома си.
