Винаги ли си мечтал да станеш актьор?
На шест години казах едно стихотворение пред 400 души и те се изправиха на крака, а аз казах, че ще ставам артист и нищо друго. Бях много силен ученик, но ме мързеше да ходя на училище, защото ми беше скучно. Завърших хуманитарна гимназия и профилът ми беше лаборант-химик. Три пъти взривих лабораторията нарочно. Само за да гръмне нещо. Падах си по фойерверките от малък. Обичах красиви лудости и предизвикателства и непрекъснато ги правех. От първи до десети клас живях в Плевен. Играех в професионални спектакли. Така ме видяха режисьорите. Имаше студия към театъра и на 18 години знаех, че трябва да кандидатствам единствено и само във ВИТИЗ.
Веднага ли те приеха с тази твоя убеденост, че си актьор и нищо друго?
Бях първи от 2500 души. Последваха 25 месеца казарма, която отрезви романтизма ми, но не го уби. Първия ден след казармата, на 16 октомври, сме във фоайето с Жени Радева – съпругата на Въло Радев, която казва: „Здравейте, мога ли да ви снимам!” Въло Радев търсеше нови, неизвестни лица за първия си филм „Адаптация“. Хареса ме и изиграх Костадин – най-лудия, третата главна роля във филма. Така влязох директно в киното. Гледаха ме два милиона и половина души тогава. Този филм беше революция. След това заснех „Къщата“ на Стефан Димитров. Веднага ме забеляза Бинка Желязкова и ме взе в „Голямото нощно къпане“ и вече почти завършил академията играх в „Комбина“. Така за четири години ме бяха гледали над 10 милиона души. Влизаха заради качеството на филмите, не заради мен, разбира се. Но не мога да отрека, че с Иван Иванов и Ваня Цветкова много ни харесваха и бяхме „новата вълна“, както и много други млади актьори тогава – Любо Чаталов, Аня Пенчева и Ивайло Христов, от моя клас, Ивайло Герасков.
Това ли предопредели да си повече в киното през онези години?
Киното ми даде друга мисия като творец. Това е едно обезсмъртяване на мига и трябва да си много внимателен какво обезсмъртяваш. Любов, омраза, война, страдание, бъдеще, полет, фантазия, важни неща, които, като ги осмислиш, започваш да интерпретираш ролята си по друг начин. Това помъдряване, разбира се, дойде с многото филми. Имах шанса и късмета да работя в много активни 10-12 години в българското кино, когато правех по три главни роли на година. Това е до късмет и качества, защото ако не се справяш добре, няма да те вземат в следващия филм. Дойдоха награди, но не това е важното. Важното е, че страстта да правя кино се превърна в пожар в саваната. До ден днешен да ме бутнеш и да кажеш „снимаме“ – не питам какво снимаме, защо го снимаме, отивам и снимаме.
Възроди ли се българско кино след промените според теб?
Не зная дали мога да обобщавам. Направих около 40 главни роли в нашето кино. Играх в първия сериал „Хотел България“, „Едно дете в повече“ и след това в „7 часа разлика“. Хората твърдят, че съм направил култова роля там, което безкрайно ме радва. Паралелно продължавах да снимам активно американско кино. Имах честта да партнирам на Жан- Клод Ван Дам, на Долф Лундгрен, на Стивън Болдуин, на Уилям Форсайт, на Хънтър Тайло, Уесли Снайпс, Ейдриън Броуди, който игра в „Пианиста“ на Полански. Играх в около 40 американски филма. Последният филм, в който играя, е на сценариста и продуцент Лъчезар Петров – „На прага“. Изключително атрактивен. Има много нови филмови проекти, в които съм поканен и дай, боже, да се случат.
Театърът и ти – в какви отношения сте?
Театърът е безсмъртно раждане и умиране всяка вечер. В последно време играя в седем представления, освен моноспектакъла „Жертвата“ на Марио Фрати. Играя и във „Валят пари“ – една безумна черна френска комедия. Абсурдна и интересна роля.
През 2001-ва вече много ми се играеше конвенционален театър. С Аня Пенчева направихме спектакъла „Една жена и един мъж“ и взехме „Икар“ за постижение в тандем, който не беше даван от 1965 година, когато с него са удостоени Мила Павлова и Апостол Карамитев за „Двама на люлката“. По пиесата на Терънс Макноли „Франки и Джони на лунна светлина“ и да не забравяме гениалния филм с Мишел Пфайфър и Ал Пачино.
Какво място заема музиката в живота ти?
Музиката е обожествяване на тишината. Не се изживявам като певец. Аз съм актьор, който пее много добре. Обожавам музиката. Свиря на китара. Бях фронтмен в банда и свирех на 12-струнна китара. Правех хармонията на пианото, тъй като нямахме пианист, и цялата хармония на ритъм китара. Голямо щастие. Със ставането си сутрин пускам музика. Може да е рокендрол, джаз, фънк. Слушам музика и насън.
Какво най-много обичаш да правиш, когато не си на снимки или на сцената?
Да карам кола и да слушам музика много високо. Аз съм рокер в душата, но вече не рискувам. За да правиш изкуство и лудости, трябва да си здрав. Да имаш и два крака, и две ръце, и здрава душа. Много обичам да пътувам. Да сме с любимата на някое ново и красиво място. Една от мисиите на човека е да опознае този свят.
Първата любов кога я срещна?
В предучилищна възраст. Мария. И я целунах. И понеже ни задължаваха да имаме носни кърпички, майка ми беше сбъркала – беше ми сложила голяма кърпа на баща ми, аз я вързах на главата ѝ и си направихме ритуал за женитба. Оженихме се. Заклехме се във вечна любов.
Последната ти любов коя е?
Ана Каридова. Тя освен че е любов е и муза. Вдъхновява ме да продължавам да правя лудости в изкуството и в живота. Търпи лудостите ми и е страхотен мотиватор и протектор за лошите неща, които ми се случват, страхотен съветник. Много по-голям реалист е и по някакъв начин балансира моята хиперемоционалност, която в повечето случаи ми е вредяла, отколкото да ми помага.
