С Виктор Чучков-син сме израснали заедно в блок 309 на улица „Елемаг“ и колкото и да ми се иска да му говоря на „Вие“, няма да ми се получи. Наследихме късмета да живеем, да учим и да се образоваме в среда на интелектуалци, артисти, режисьори, диригенти, композитори. И срещата ни ден преди премиерата на най-новия му филм е, за да го върна в спомените му и да се опитам да прозра онези 18% нюанси на сивото, дълбоко скрити в душата му. Така че това е по-скоро изповед, отколкото интервю, а също така разрез на чувствата, мечтите, творческите вълнения, терзания и надежди на един вече утвърден български режисьор пред читателите на DIVA!
„18% сиво“ е вторият пълнометражен филм на режисьора Виктор Чучков-син. След първата им успешна съвместна работа по филма „Тилт“ продуцентът и негов брат Борислав Чучков прочита едноименния роман на Захари Карабашлиев и откупува правата за филмиране. Сценарият заживява свой живот след адаптиране на книгата. Филмът е заснет във Варна, Лондон, Брайтън, Дувър, Tielt –Winge (Белгия), Ваймар, Лайпциг и Берлин, защото историята е едно дълго пътуване в много посоки.
Какво в романа на Захари Карабашлиев те вдъхнови, за да започнеш да правиш филма, който вече е факт?
От дете, от социализма още съм имал желание да опитам да живея извън България, да видя какво е. Много хора тогава – мои приятели, съученици, искаха да живеят навън, да имат по-голяма свобода на творчество, на движение, на всичко. Вълнували са ме теми за хората, които имат мечти и нужда просто от друг въздух. Така беше и в предишния ми филм „Тилт“. Героите мечтаеха да заминат за Германия, тийнейджъри в началото на деветдесетте, които си мислеха, че там е по-добре, но се оказа, че е по-трудно. По същия начин сега нашите герои в „18% сиво“ искат от Варна, следвайки своите мечти, да отидат в Лондон, там да се реализират и също си отговарят на много въпроси, израстват, развиват се. В романа на Захари Карабашлиев ми хареса, че историята е една одисея и има епически момент на човека, който се бори да оцелее в друга страна. Някои неща придобива, но някои много ценни губи.
Разказваш като че ли и част от моята лична история, но и житейската история на толкова много наши съвременници.
На теб ще ти хареса филмът, защото на първо място е за хора, които не бих нарекъл имигранти, защото тази дума не е валидна, откакто сме в Европейския съюз. Всички ние сме свободни да пътуваме където пожелаем в Европа и да се върнем, когато поискаме. Филмът е точно за такива хора, които се преместват да живеят там, където самите те искат, да създадат дом, взаимоотношения, връзка между мъж и жена, но на чуждо място и при други обстоятелства това понякога се оказва много по-комплексно и сложно. Мисля, че филмът ще докосне много жени, мъжете също ще намерят себе си. Той е драма за семейните отношения, но и филм Road Movie (филм пътуване), преместване, емиграция, за реализация на друго място, любов, за сложната и луда Европа, в която живеем. Мисля, че има над два милиона и половина български семейства, които имат поне по един много близък човек, който или е напуснал страната и е останал някъде, или се е върнал, или учи, или смята да остане някъде другаде. Надявам се, че филмът ще бъде интересен за всички тези хора и не само за тях.
Какво е твоето послание? Какво си закодирал, което не се вижда на първи план?
Филмът е пътуване на няколко нива и се надявам зрителите да открият с различна сила няколко големи теми в центъра. Често животът ти предлага нещо по-различно от това, за което си мечтал и което си очаквал. Често правим грешки, но нищо не можем да върнем назад, можем само да вървим напред и да правим нещата по-добре.
Кой е най-красивият ти спомен от детството?
Имал съм изключително красиво детство, защото имах щастието да израсна в един блок през социализма, в който живееха едновременно художници, писатели, режисьори, актьори, музиканти – Невена Коканова, Константин Коцев, режисьорът Христо Христов, художниците Енчо Пиронков, Емил Стойчев, Атанас Нейков, диригентът Емил Чакъров, оперната певица Христина Ангелакова, цигуларите Димо Димов, Минчо Минчев, операторът Димо Коларов. Това място беше нещо като утопия. И понеже може би у мен е заложено да съм художник, тези невероятни хора наоколо ме хипнотизираха. Не знам как са се чуствали те да живеят заедно, но за мен беше вдъхновяващо.
