Ърнест Хемингуей също се пробва
Кани я да яздят заедно, но тя му показва вратата с типичната си острота, която не пести към досадните янки. А малко след това удря гонгът за епопеята „Отнесени от вихъра“ и всичко се променя. Продуцентът Дейвид О. Селзник е омаян от Оливия, която на кастинга му обяснява, че не желае да бъде Скарлет, а Мелани. „Единствената, която ми подхожда“, аргументира се Де Хавиланд за изтънчената, възпитана и деликатна героиня от романа на Маргарет Мичъл. През 1938-а в писмо до колега Дейвид О. Селзник пише: „Бих дал всичко за договор с Оливия де Хавиланд!“ По това време обаче тя има договор с Джак Уорнър. Оливия прилага печеливша тактика – първо убеждава съпругата му Ан, че трябва да участва в „Отнесени от вихъра“, а после двете го навиват. Де Хавиланд се присъединява към екипа само три седмици преди началото на снимките. И се оказва
едно от скритите оръжия на Селзник
когато се налага той да спасява продукцията след серия фалове, провокирани от смяната на първите двама режисьори – уволнения след 18 дни работа Джордж Кюкор и отказалия се 93 дни по-късно Виктор Флеминг. Всъщност филмът е завършен от Сам Ууд, който успява за по-малко от месец да се справи с чудовищния за онази епоха бюджет – 3,5 милиона долара. И понеже става дума за пари, любопитно е да уточним, че ако се изчисли индексът на инфлацията и се приравнят цените на билетите, по днешните стандарти световният боксофис на “Отнесени от вихъра” е над 7 милиарда долара.
На снимките Оливия се сприятелявас Кларк Гейбъл, но нищо повече – независимо че неговият Рет Бътлър благоговее пред нейната Мелани и по роман, и по сценарий. Де Хавиланд е може би единствената, която подкрепя колегата си, когато той не желае да се разплаче пред камерата за епизода, в който мачото капитан узнава, че любимата му Скарлет е пометнала. Всъщност Бътлър смята целия сюжет за прекалено сладникав, не може да понася Вивиан Лий и е на нож с колеги, оператори и дубльори, но не и с Оливия. Харесва му, защото тя е на светлинни години от кротостта на Мелани и винаги е готова за единоборство с господарите от студиата. А академията я номинира за поддържаща роля заради необикновеното й излъчване и дълбоката по шекспировски трактовка. Но Оскарът отива при Хати Макдалиел, която играе чернокожата робиня Мами – въпреки че първата афроамериканка със статуетка не е допусната до залата на церемонията. Де Хавиланд, която не се примирява с фалша и правилата в социума, не след дълго влиза в организацията на независимите артисти, сред които са Бети Дейвис, Грегъри Пек, Хъмфри Богарт, Граучо Маркс. Те искат промяна – и според тях тя е свързана с преизбирането на Франклин Делано Рузвелт за президент на САЩ. Де Хавиланд за кратко се увлича дори от левите идеи, но се разочарова, когато разбира, че арт обществото в Холивуд е манипулирано от радикални комунисти.
Като истинска наследница на експерт в патентите и авторските права Оливия има огромна заслуга за корекциите в юридическите отношения между студиата и актьорите. През 1943-та тя дава на съд „Уорнър Брос“, за да получи обратно свободата си след изтичането на контракта й. До този момент адвокатите на маститите продуценти изчисляват времето между снимките на всеки следващ филм и неоснователно го прибавят към вече изтеклите договори. Де Хавиланд печели, а поправката носи нейното име. И още веднъж затвърждава имиджа на Оливия – твърда като скала, невинаги еманация на любезността, но понякога склонна и към услуги – например да предаде на Лорънс Оливие тайно писмо от все още омъжената Вивиан Лий. И въпреки че със сестра си Джоан почти не се дишат, веднъж я отървава от шамарите на Бети Дейвис.
Оливия e на крачка от „Оскар” и след премиерата на „Задръж зората“, но за втори път се разминава с него. Получава го през 1946-а – за превъплъщението си във „Всекиму своето“. Дублира триумфа през 1950-а за ролята си в „Наследницата“. През този период е омъжена за писателя журналист Маркъс Гудрик, но бракът им е твърде кратък. Тя обаче отказва да бъде Бланш Дюбоа в „Трамвай Желание“ на Тенеси Уилямс, за да роди сина им Бенджамин. Междувременно играе на „Бродуей“, но без успех. Следващият й партньор отново е от медиите – репортерът от току-що прохождащото френско списание „Пари мач“ Пиер Галант, прочут и със светската си акция с международни последици: на фестивала в Кан запознава Грейс Кели с принца на Монако Рение. Оливия
има единствен кум на венчавката си – 5-годишния Бен
бъдещ учен математик, който ще умре само на 42. През 1956-а тя му ражда сестра – Жизел, една от бъдещите топжурналистки на „Пари мач“. Любовта между Оливия и Пиер приключва през 1962-ра, но още шест години живеят под един покрив, докато дъщеря им поотрасне, и остават приятели дори след официалния си развод през 1979-а, а след това и до края на Галант, който умира на 88 от рак през 1998-а.
