Артистът от Казанлък, който работи в София, Берлин и Порто, медитира, втъкавайки в текстилни пана своите лутания и емоции
Експериментът като изразяване на „аз“-а. Номадството като пътуване към себе си. Отказът от сигурното като екзистенциално безстрашие. Това са трите опорни точки, с които Петър Пондев преобръща представите за млад артист от България, без да се прави на Архимед в международното изкуство. Водят го преждата, памукът и пистолетът. Отвеждат го в Германия и Португалия, където създава, показва и продава пана, изработени с тъфтинг техника, в Италия, където няколко от дефилетата на Модната седмица в Милано се случват сред пъстротията на етно колорита ни.
Полет над кукувиче гнездо
Всичко започва от рисуването, към което е силно пристрастен от дете. Леля му, художничка, започва да го подготвя за изпитите в Художествената гимназия във Велико Търново. Той обаче се колебае. И с риск да я разочарова се записва в Текстилния техникум в Казанлък, където учи дизайн в тъкачното производство. Но не си купува малък стан за вкъщи. Оглежда се за нещо различно. То ненадейно се появява в неочаквана интерпретация. Известната маестра в хореографията Маргарита Градечлиева прави две представления в родния му град – с тракийски ритуали зад Казанлъшката гробница и „Мистерии в долината“. Да участва в тях, е несравнимо изживяване – репетициите са край гробницата Голямата Косматка, където прочутият археолог Георги Китов тъкмо е открил златната маска на Севт III. А в театъра Петър се сприятелява с Деян Донков, докато му партнира в постановката на София Ристевска „Балканът не е мъртъв“. Гастролират на фестивали в Северна Македония, играят в Скопие, Битоля, Охрид. И тъй като момчето явно е много артистично, Деян му предлага да кандидатства в НАТФИЗ. Късат го две години поред и изпада в лека паника пред мрачната перспектива да отиде в казарма. Приемат го в колежа „Любен Гройс“, където попада в класа на Георги Новаков и Ивет Радулова. Оттам – на сцената в Народния театър. И то не в какво да е, а в „Полет над кукувиче гнездо“, един от култовите спектакли на Александър Морфов. Става Алекс Пилето, тъй като актьорът, който седмици наред репетира ролята, ненадейно се отказва три дни преди премиерата. Петър сериозно се шегува, че Морфов не е имал кой знае какъв избор и се е доверил на невероятната интуиция на Деян Донков, който подушва дарбите отдалеч. За 48 часа трябва да влезе в кожата на персонажа. Отново гледа в транс едноименния киношедьовър на Милош Форман и пак изгълтва романа на Кен Киси. Следват 150 представления с разтърсващи емоции. За него Александър Морфов е от най-големите. Мариус Куркински, другият голям, пък го кани да бъде слугата на градоначалника в „Ревизор“. Но Петър не се чувства достатъчно уверен.
Свободен е да се изявява, но колебанията дали става за тази професия се подхранват и от отношението на някои хора в гилдията към завършилите арт колежа – дипломите от НАТФИЗ винаги са с предимство. Бесен е от откровената дискриминация, но запазва хладнокръвие. Само че натрупани съмнения плюс влюбване е равно на самолетен билет за Берлин. Но вместо в леглото с любимото момиче се събужда в „Пирогов“ – със счупени ръце и други не по-малко жестоки травми. Пада отвисоко – понякога човек не е готов за успеха. Възстановява се цяло лято. През септември Мариус Куркински му напомня, че сезонът започва и че „Ревизор“ го очаква. Петър пък му припомня, че си е подал оставката заради Берлин, че вече няма договор, че е преминал през тежка операция. И Куркински, който винаги може да разбере чувствителните души, променя мизансцена заради Петър. А той и досега не може да си прости, че два месеца по-късно отново напуска арената и създава затруднения на Мариус, когото много обича. Разказва, че невероятно искреният Куркински му създава автентичен психологически комфорт в академичната трупа, където младоците от „Любен Гройс“ са гледани под лупа. Неслучайно Петър се отдръпва от съсловието – вечното състезание, мотивирано от логичната актьорска суета, не е за него. Нито надпреварата за роли, нито типичното лицемерие, нито вечното връзкарство. Но остава приятел не само с Деян Донков, а и с други колеги, които винаги са имали чудесно отношение към него.
Бод по бод
Най-после събира смелост да емигрира с ясното съзнание, че няма как да не премине през бачкаторството. Но съдбата отново решава друго. Вече в Берлин, където е на „ти“ само в обкръжението на гаджето си, се запознава с Бирол Юнел от филма на Фатих Акин „Срещу стената“, носител на „Златна мечка“ от Берлинале. Стават добри другари, докато година и половина делят жилище. Покрай него Петър отново се изкушава от актьорството. Тръгва по кастинги, на които присъстват само германци. Благодарение на дружбата си с Бирол Юнел получава информация за пробите, въпреки че не може да си позволи агент. Киното е неговата цел, макар че се включва в пърформанса „Да вървим за ръка“ на английска режисьорка в „Горки театър“ – екшън за различната сексуалност, който се случва сред минувачите на улицата. Петър влиза в известната немска сапунена сага „Добри времена, лоши времена“, която върви 25 години по телевизията. Снима в „Осмо чувство“, сериала за Нетфликс на Лана и Лили Уашовски, някогашните братя, бащи на „Матрицата“.
Разписва се“ в италиански трилър във Венеция, където е търговец на оръжие. Три години живее на лодка, кръстосвайки Шпрее. Опитва да анализира и да обобщава битието си, за да се ориентира накъде да отплава. Връща се към юношеството и бродира. Една от многото техники е т.нар. фъкане – бод по бод изобразява кубове от вискоза, памук, вълна в различни цветове. Но за месец и половина – един квадратен метър. И това не е за него. В мрежата случайно попада на тъфтинг пистолета и поставя началото на своите експерименти, при които преждата се вкарва в основата на текстила със специална игла. Първата тъфтинг машина за килими в САЩ датира от 30-те години на миналия век и е гигантска, но вече има пистолет за тъфтинг, който тежи „само“ два килограма. Той е неговата четка. Така се раждат първите му стенни декорации и пана, които събуждат любопитството на куратори. Петър хвърля котва срещу студиото, където работи, и е повече от вдъхновен. След десетилетие в Берлин, където изгълтва всичко, което мегаполисът може да му предложи, отразява емоциите си в своя документален филм „Нова субстрата“. „В един момент в Берлин изпитах необходимост да се отдам по-дълбоко на изкуството си. След бясната въртележка разбрах, че само безрезервното посвещаване ще осигури качество“, споделя Петър пред D!VA.
Тъфтинг и фадо
След Берлин с вече бившата си приятелка тръгват към Южна Франция и Испания, но след няколко обиколки се отправят към португалската перла Брага. После той остава в рибарския рай Порто. Продава двете си лодки и жилището си в Казанлък, за да вложи всичко в тъфтинга, без да знае какво ще му изпреде бъдещето. Заменя еуфорията на улицата и на реката със самотата в ателието, макар и на метри от морето. Медитира, докато ръцете му действат. За година сътворява над 40 пана, на шестия месец започва да ги продава. „В Порто нямах нито приятели, нито познати. Не съм ги търсил, не са ми трябвали. Всичко беше фокусирано върху работата ми. Заминах през есента, започна зимата, не спираше да вали.“ Организира и самостоятелна експозиция, но на местните 1000 евро за картина тогава им се струва много. Но му е добре в спокойствието на Порто след лудницата в Берлин, където е суперсоциален и екстровертен. Събира багажа за Лисабон, когато получава обаждане от България. Решава, че може да се прибере, защото няма да е с празни ръце. В столичната галерия „Доза“ прескачат 3000 артисти, за да го представят. В Казанлък някои се възторгват от тъфтинг паната му, други не ги разбират.
Италианци го откриват в тоталния пазар на истински интересни идеи и на идиотщини, наречен Инстаграм. Ловците на таланти, които денонощно ровят за автори извън баналността, са очаровани от багрите в работите на Петър. Избират пет големи негови картини за експозицията, разположена на 3000 кв.м в залите, в които се провежда Милано фешън арт уик. Те са от чиста казанлъшка вълна, като сюжети варират от романтика до футуризъм – от две лица, които се целуват, до киборг. Петър отново осъзнава, че може би е по-важно нещата от живота да се случват стъпка по стъпка, отколкото в динамика по ръба на истерията. „Не става с бързане, колкото и да искаш. Научих се на търпение, на уединение, на изключване от външния свят. Винаги съм бил навън, на улицата, сред хора, в нощния живот. Но нещата се промениха, след като се запитах кой съм и как искам да продължа.“
Последната му засега изложба, която бе наскоро в музея „Борис Христов“, беше с логото „Берлин. Порто. София“. Визуален разказ за приключения през градове, материали, лични истории. В картина, правена в Берлин – „Дяволската планина“, е интегрирана камера, която подслушва и следи. Тя е изработена чрез пънч нидл, вид бродиране, при което вместо пришиване на конеца към тъканта специалният инструмент го избутва през плата и го издърпва през същия отвор. В картина от София – „Детство“, пък има лего. То обаче не пречи на лирическия герой да е насочил оръжие към главата си – тя е от тежък период на раздяла. В „Киборг“ – серия от Казанлък, се виждат платки от компютър. В другите си творения Петър не крие увлечението по кубизма и дадаизма. Скоро ще гостува на берлинската галерия „Азур“. Вече има едногодишен договор за техни събития, на които всеки артист показва по две произведения. Оттам са го поканили да се присъедини към световни изложения в Париж и Маями, но засега финикийските знаци не му стигат. Твори без последователност и хронология. При всяка свежа идея е готов да скочи напред в проекта или да се върне назад във времето. С приятел – сценографа Борис Георгиев, организират уъркшоп в столичната Sofia Green Gallery. Но работата никога не свършва за каубоя, както някога пееха Шер и много бившият ѝ съпруг Сони.
От кожа, кръв и злато
Следващата му творба е композиция от четири картини. Съвсем различни. Срещу убиването на животни с цел разкрасяване и удоволствие. „Преди осем месеца ме посети жена. Неин близък ловец оставил кожи от одрани животни – ако мога да ги използвам за стенните килими. Стана нещо ужасно – намерих пет котки между тях. Бяха дори с главите си. След като дойдох на себе си, се запитах как да реагирам, за да изразя потреса и гнева си. Всичко би се обърнало срещу мен. Малко след това, прибирайки се от нощното заведение, в което работех, видях написано на близка стена Don’t eat meat, eat pussy. И тогава направих голяма картина – 160 х 1 40. От кожа, кръв и злато. Със същото име. За да бъда радикален, за да протестирам. Не съм веган, но мисля за тези неща. Ако човек наистина иска да яде месо, сам да убие животното – после едва ли ще посегне, освен, разбира се, ако не умира от глад. Цялата тази индустрия е дълбоко порочна. Факт е обаче, че биологичният ни ритъм е свързан с месото, по нашите земи открай време е на трапезата. Не е толкова лесно да се откажеш от него, каквото и да се говори. То ти е дълбоко закодирано. Осъждам убиването на животни. Обичам ги.“
Петър се въздържа от директни оценки за арта в България и все пак коментира, че сме поизостанали с десетина-петнайсет години, но и те ще минат. Усеща се по-оценен навън, там събужда повече интерес. Продава в САЩ, Германия, Португалия. От изложбата му в „Един бар“ в София купуват няколко картини – американка от Италия, българка от Германия. Пак друг тип хора. И понеже няма как да прогнозира кога ще се храни само от изкуство, труди се в международна компания за каравана барове. Неслучайно една от картините му – „Фрагменти“, разкрива молекулите на алкохола под микроскоп.
