Да успееш с интелектуален труд, е сложно, а да си жена в свят на мачизъм – още повече, казва внучката на Павел Вежинов
Вида Делчева – колкото академична, толкова и артистична и очарователна, е от онези героини, които никога няма да се отрекат от разговора за женските глезотии, красотата и модата, но паралелно с него влизат в дебата за морала, контрастите и законите в обществото.
Тя е внучка на известния писател Павел Вежинов, автор на два от най-качествените и нашумели романи от втората половина на миналия век – „Нощем с белите коне“ и „Бариерата“. Женските образи и в тях, и във фентъзи повестите и разказите му, и в сценариите му – от тези по собствените му произведения до „На всеки километър“, са много различни от масовката в литературата на соца: повече феминистки, по-малко жертви на мъжкия свят. Вида е истинска наследница на дядо си – за дълго се посвещава на словото. Превежда, редактира, прокламира и рекламира книги. Но докато дълбае в думите и философията, примерно на Джоан Роулинг, стига до личните си желания за участие в промяната на света около нас – както на природата, така и на нравите. Във версията на Вида това не звучи помпозно, нито декларативно. Неслучайно се включва в „Грийнпийс“ и работи за спирането на безконтролната сеч и възстановяването на българските гори, против постоянните наднормени атмосферни замърсявания, за опазването на биоразнообразието и за енергия от възобновяеми източници като слънцето и вятъра, против въглищната енергетика и за ефективни климатични и екологични политики. Нейният хъс за динамика и действие, непримиримостта и непоколебимостта преминават в кръвта ѝ от прадеди, комити в Априлското въстание. Затова като че ли няма учудени, че след книгоиздаването тя тръгва по път, който на пръв поглед не е като на творците във фамилията, между които има и художници, но всъщност целта е една и съща – победа в битката за човешката душа, която може да оцелее само в жива природа и нормална цивилизация. Вида е убедена, че не планетата има нужда от спасяване, а самите ние. Сред новите проекти, по които работи, е документален филм на „Грийнпийс“ и две продуцентски компании за красотата на Черно море – зрителите ще видят невиждани досега подводни кадри. Вида, която коментира, че екологията не е на мода в България, все пак е оптимист за бъдещето.
Снимка: Невена Рикова
Вида, в какъв момент от живота си решихте, че е време да се отдадете изключително на „Грийнпийс“? Бях работила години в книгоиздаването и усещах, че идва време за промяна. Редактирах книги, превеждах от английски, занимавах се с рекламирането им, за да достигнат до онези читатели, за които биха били най-ценни… Но винаги отделях от времето и енергията си за различни зелени инициативи с желанието да помогна според силите си за опазване на природата. Нещо, което бе малко странно за много от приятелите ми. Така назря моментът да изляза от познатите води и да се отдам на друга кауза, в която вярвам силно. Защото това, което наричаме околна среда, е светът, в който живеем – нашето настояще и бъдеще. Когато разбрах, че има възможност да вляза в българския екип на „Грийнпийс“, осъзнах, че шансът не е за изпускане.
Явно сте оптимист за желанията и морала на гражданското общество тук и сега, което поне досега не доказва често, че има мотивация за промяна. Всяка промяна е трудна и рядко започва с масова мотивация. Всичко, за което говорим непрекъснато – опазването на природата, овладяването на климатичните промени и предотвратяването на произтичащите от тях кризи и сътресения, изисква промяна в нагласите, в начина ни на живот. Зная, че е трудно. Но няма как нещо толкова голямо и съдбовно да бъде лесно, да стане отведнъж. Вярвам, че под слоевете инертност, отричане, нежелание за промяна на статуквото човечеството има чувство за самосъхранение и то вече се е задействало. Вярвам, че ще се справим, преди нещата да станат необратими и непоправими.
В българските медии рядко се коментира състоянието на Черно море – каква е истината? Черно море е богатство, което приемаме за даденост, а то не е. В него живеят ценни и уязвими видове, някои от които са застрашени от изчезване. Животът в Черно море е изправен пред много заплахи, за които рядко говорим – например нараняването на морското дъно при издълбаването му с тралове, замърсяването от различни индустрии. Безотговорното отношение води до изгубени местообитания, изчезнали видове като тюлена монах, до все по-малко риба… Според учените най-добрият начин животът в Черно море да бъде съхранен, е чрез въвеждането на защитени зони – както на сушата има резервати, в които не се допуска човешка дейност. Те са необходими и във водите на Черно море, за да може миди, раци, делфини и всякакви риби да разполагат с площ и да се размножават свободно. Само така биха станали по-многобройни. Всичко това би ме зарадвало.
Вие сте свързани с Копривщица, а се говори, че там се случва нещо опасно с местните гори. Всяко лято ходя в Копривщица. Това, на което ставам свидетел през последните години, може да се назове с единствена дума: унищожение. Изсичането на горите около Копривщица е толкова жестоко, поголовно и повсеместно, че доведе дори до изменение на микроклимата. Ако доскоро човек можеше да се скрие там от големите жеги, сега летните температури са като в София, и то не заради глобалните климатични промени, а заради пълното изменение на средата. Дървета все още има, но много по-малко отпреди – представете си как някогашна гъста гора е все по-оредяла и по-оредяла, с просеки и с камиони, натъпкани догоре с дърва. Някакъв кошмар! И ако за мен това е тъга през лятната ми ваканция, то за хората, за които Копривщица е дом, е истинска трагедия – местните масово разпродадоха овцете си, защото липсата на дървета означава и липса на вода. Разбира се, всичко е законово оформено – подавала съм жалби до Агенцията по горите и документите на секачите неизменно са били наред. Това е пореден тъжен пример за родната действителност – интересите на местен „бизнесмен“ са поставени над интересите на цялата общност. И много над ценността на гората.
Имали ли сте сблъсък с политици, чиновници, администратори заради екоакции? Сещам се за куриозен случай, когато ремонтираха улицата, на която живея. Отсякоха сухо дърво, но вместо да запазят мястото за нова фиданка, покриха го с плочки, за да създадат още едно паркомясто и да спечелят още пари от зелената зона. С две съседки няколко пъти говорихме с фирмата изпълнител. Оттам ни казаха: елате в сряда в 10 на седмичната оперативка с общината и с Центъра за градска мобилност на въпросното покрито място, на което беше отсеченото дърво. В уречения час се събрахме със съседи от околните кооперации и отидохме.
И какво се случи? Бяха дошли пет полицейски коли плюс една за арестанти. Огромно количество полицаи в пълна готовност. Защото общинарите се бяха уплашили от предстояща екоакция – вероятно очакваха блокада, осуетяване на ремонтните работи и кой знае още какво. А ние просто искахме да помолим да спазят плана за улицата и да засадят ново дърво на мястото на старото. Събрахме се в кръг, заобсъждахме с отговорните „лица“. По едно време се приближи главният полицай: „Извинете, всички вие изглеждате като нормални културни хора. Имате ли нещо против да си продължите разговора така, а ние да си тръгнем и да си вършим работата?“ Така спасихме мястото за дървото – засадиха ни фиданка. Но и до днес се забавляваме със страха на тогавашните общинари от екоактивистите, пък били те и екоактивисти по пантофи.
Имали ли протести, предизвикани от значими проблеми, които действително са довели до стабилен резултат? Прави ми впечатление как периодично протестираме срещу едни и същи неща, които съсипват природата. Следват промени в законите, после те отпадат, след година-две пак се връщат на дневен ред и така до безкрай. За съжаление, тези, които гледат на природата като на ресурс за еднократно ползване за обогатяване, са изключително настоятелни и последователни. И както се знае, са доста по-близо до властта от обикновените граждани, които искат да опазят, да съхранят. Парите са на страната на грабителите. Не общественият интерес, а парите си остават един от най-силните фактори във вземането на властови решения у нас.
Снимка: Невена Рикова
Какво е мнението ви за Грета Тунберг? Не мога да кажа, че напълно я одобрявам и харесвам като личност. Но тя наистина успя да привлече световното внимание върху много важни и спешни за решаване проблеми. В България за нея се говори по-скоро с подигравка, мнозинството я одумва като куриоз – като мързеливата ученичка, която, вместо да ходи на училище, се занимава с активизъм. Но на Запад виждат ролята ѝ по съвсем различен начин – като момичето, което превежда предупрежденията на учените на разбираем език, като силен глас, който принуждава политиците, медиите, широката общественост най-сетне да обърнат внимание на съвсем настоящи заплахи за живота на Земята. Като човек, който по нестандартен, но ефективен начин вкарва темата в дневния ред. Това е сериозен успех, който без излишно идеализиране на образа на Грета Тунберг заслужава уважение. Иска ми се да живеем в свят, в който няма нужда някой да изкрещи проблемите, за да ги забележим и да им обърнем внимание.
Вие сте редактор на някои книги от Джоан Роулинг, на която ѝ е лесно да е непокорна поданица на кралството, защото разполага с почтено заработени милиони – какво е най-интересното, което научихте за нея? Че е болезнен перфекционист и има много строги изисквания към начина, по който книгите ѝ се издават по света. Честно казано, възхищавам се на Джоан Роулинг, въпреки че имиджът ѝ се понащърби през последните години покрай скандалите с позициите ѝ спрямо трансхората. Но независимо от това Роулинг написа романи, превърнали милиони деца в страстни читатели, и изгради около тези книги един цял свят на магия. Вложи милионите си в достойна благотворителна дейност и продължи да надгражда с още прекрасни сюжети и филми. Друго, което ме впечатлява у нея освен работохолизма и максимализма, е желанието ѝ винаги да отстоява позициите си докрай. Независимо дали това ѝ носи дивиденти, или е точно обратното – с право или не, тя има своя глас, държи на него и не позволява да ѝ бъде отнет.
Как се справя според вас съвременната интелектуалка на Запад между феминизма и Me too, а у нас между балканския мачизъм и собствените амбиции? Прекрасно се справя. Винаги съм имала и имам привилегията да живея и да работя в интелигентна среда без сексизъм, без дискриминация. Но това, за съжаление, е въпрос на късмет, а не общовалидно правило. Реалността на много жени е съвсем различна. Много често у нас „феминизъм“ е възприемано като мръсна дума – вземат се най-крайните му проявления, слагат се под лупа и се казва: „Не, така не бива, това е лошо!“ И наистина е лошо, защото всички крайности са лоши. Но в основата си феминизмът е борба за равноправие: човек да бъде оценяван според собствените му заложби и труд, а не според пола му. Да има достъп до възможности за развитие, зависещи от личните амбиции, способности и действия за постигане на желаното, без стъклени тавани и избутване назад. Да успееш с интелектуален труд, е достатъчно сложно, а да имаш допълнителна бариера, защото си жена в свят на мачизъм, още повече. Крайности ще има винаги и във феминизма, и в мачизма. От всички нас зависи да създаваме среда на равновесието и да приемаме хората заради самите тях, а не по модели от клишета, изградени в главите ни.
Разкажете ни фамилни истории, свързани с дядо ви Павел Вежинов. Много обичам една история от детските години на дядо.
В началното училище им възложили да нарисуват препарирана лисица. Всички деца я нарисували така, както я виждали – статична с колчета вместо крака. На дядо му станало жал за лисицата и решил да я нарисува в движение. Когато видяла рисунката му, учителката избухнала в смях, взела листа и го показвала на всички – да видят как не трябва да се рисува. Дядо останал поразен – та неговата лисица тичала, тя била свободна!
Друг негов сблъсък с посредствени учители и сбъркана образователна система настъпва, когато за първи и последен път решава да помогне на вуйчо ми с домашното му по литература в трети клас. Темата била „Пролет на нашата улица“. Дядо се постарал да се постави на мястото на дете, да погледне през неговите очи и да употреби неговите думи. Бил много доволен от постигнатото. Какво било учудването му, когато вуйчо донесъл категорична двойка. Така и не разбрали защо. Същото се случва няколко години по-късно и с майка ми, филолог по образование и журналист по професия, която била извикана на помощ, за да поправи непрекъснатите двойки на брат си. За съжаление, по онова време образователната ни система стимулира сляпото преповтаряне на казаното и показаното в клас, а не самостоятелното мислене.
Вие също сте човек на словото и със сигурност сте се пробвали в поезия или проза. Когато бях в гимназията, много се вдъхновявах от стиховете на Елисавета Багряна и наистина се опитвах да пиша поезия. Уви, не се оказа моето поприще, но кой знае – може би някой ден ще пропиша нещо друго.
