Звучи като да си изработила сама този късмет.
Нещата около мен винаги се случват така. Аз зная какво искам да направя и как. Това ми дава изключителна независимост. Всичките ми успехи се базират на това – ослушвам се, гледам.
Колко участия имаше в Ню Йорк, преди да се прибереш в България?
Всяка седмица – имахме колаборации с други артисти, направихме фотосесия. Но Ню Йорк по време на пандемията няма общо с онзи бляскав, луд и шумен Ню Йорк от преди това.
В този тежък период не се ли замисли да се занимаваш с нещо различно – бизнес например?
Разбира се. Аз нямам проблем да работя други неща, да се занимавам с бизнес аспекта на музиката. Мисля, че ми се отдава да го правя. Усещам, че в бъдеще музиката и технологиите ще се слеят. Това си пролича и сега по време на пандемията – скоро няма да е фантазия да слушаш музика от холограма на някой любим артист. Това ще промени играта и аз мисля в тази посока.
Смяташ ли, че ще изчезнат концертите?
Не, но много от хората ще се нуждаят от време, за да се възстановят психически от изолацията – няма как след година сам у дома или с най-близките си да изпиташ желание да влезеш в зала, където има струпани 1000 души. Физически няма да ни е естествено и ще е некомфортно.
Ти изпитваш ли вече подобен дискомфорт от споделяне на затворени пространства с други хора?
Аз го изпитвам с асаньорите от години. Не харесвам да пътувам затворена с непознат. Интровертна съм в това отношение. Но извън тази конкретика – мисля, че периодът, в който се намираме, е чудесен да се учим и да се развиваме. Да сме подготвени.
На какво те научи пандемията? Как прекара изолацията?
Различно. Няколко месеца с приятеля ми бяхме затворени в едно забутано мексиканско село, където по първоначален план отидохме, за да караме кайт. На третия ден дойде заповед за затваряне и се наложи да останем три месеца. Приятелят ми караше кайт почти до края на престоя ни, аз готвех и както се шегувам – ловувах храна, защото не говоря испански и за местните бях като туземец. Малко се откача в такава ситуация – сам си, далеч от близките, интернетът беше много слаб или напълно изчезваше. Изчетох всички английски книги в селото. Накрая понаучих от езика, по хубава случайност се запознах с местен музикант, който имаше огромно и супердобре оборудвано студио. Направихме записи. После в селото открихме и продуцент с хубава камера, с когото записахме лайф пърформанс. Животът беше дивашки и много различен.
Звучи като отново да има добра страна – почивка с екстри.
Така е – човек едва ли се решава сам на такова дълго бягство. Сега вече зная какво е и може би бих го потърсила в подходящ момент. Здравословно е.
След бягството в дивото се върна обратно в Америка и лудницата там. Къде се чувстваш най-добре?
В Америка – харесвам културата, начина на живот. В Париж – заради музиката. В Прага музикалната култура е нещо невероятно. Виена е с много готина публика, сърбите са жестоки. В Япония се чувстваш като рок звезда. Но не съм се замисляла дали искам да живея някъде другаде.
А къде е твоят дом?
Моят дом е там, където е любовта.
