Александра Сърчаджиева: Защо на мен е най-безсмисленият въпрос

Моноспектакълът „На живо“

Защо реши точно сега да го направиш,  Александра?

Три месеца след като Иван почина, близък приятел, влюбен в момиче от голяма рекламна компания, помоли да отида на организирана от нея мотивационна среща. Трябвал й известен човек. Учудих се: нима той не знаеше какво се случва с моя живот?! Но човекът много ме помоли – безкрайно обичал приятелката си, искал да се жени за нея, та да помагам. Щеше да е много тъпо, ако прецакам връзката им. Тя пък ме успокои, че става дума за 10-15 минути пред 10-15 души. Залата обаче беше фул догоре и жестоко се притесних. Започнах да говоря – смееха се много повече, отколкото зрителите на комедиите в Сатирата, и плакаха много повече, отколкото на драмите. И след близо два часа си дадох сметка, че искам да направя нещо толкова искрено и за себе си. А сега съм сигурна, че може би помагам на някого да осъзнае, че има смисъл да продължи. И че няма нищо по-важно от любовта до теб – мъж, гадже, приятел, дете, куче.

Как събра смелост да разголиш душата си така безпощадно?

Винаги много трудно съм вземала решение. Ако не беше Иван да ме ръга и бута, почти нищо нямаше да ми се случи – нито да водя „Фермер търси жена“, нито „Биг Брадър“. Все казвах, че това не е за мен, че и другото не е за мен, че няма да се справя. Когато получих предложението да си партнирам с Мария Каварджикова във „Вампир“ и отказах, защото трябваше да се пътува до Хасково, Иван реагира веднага: „Ти ненормална ли си?“ Обясни, че сега ми е времето да играя, да обикалям, тъй като когато имам дете, вече няма да е същото. За пореден път се оказа, че има право. Та много неща щях да пропусна заради нерешителността си. Аз съм страхлива, докато не се хвърля напред – тогава всякакви демони изчезват и стремглаво гоня целта си. Но нямам задръжки да разголя душата си, да покажа, че съм нормална жена със слабости. Нормална жена, която всеки ден влиза в битки, за да отгледа сама детето си. София няма никой друг освен мен. Момиченцето ми веднъж каза: „Ако ти си отидеш сега, ще остана пълен сирак.“

Не се ли притесняваш, че твоята изповед ще бъде интерпретирана в неподходящ контекст?

Не. Винаги съм била открит човек. И много съм си патила от това – уж срещу мен седи също открит човек, а ми забива нож в гърба. Но дотук ми дойде да питат каква съм аз, какъв е животът ми. Дъщеря ми чете какво ли не за мен. А ние, артистите, сме нормални хора, на които обаче им е по-трудно да отглеждат „нормално“ децата си.

Кои са най-страшните дни, за които говориш в спектакъла?

Тези, през които преминахме с Иван в болниците.   Въобще не знаех какво се случва със София, къде е, кой я гледа. Борех се да спася баща й.

Как се овладяваш, когато произнасяш всички тези думи и се връщаш към всички тези кошмари?

Много ми е трудно. Но това е моята душа, моята история. Никога през годините не съм имала роля мечта, било ми е все едно дали ще изиграя Жулиета или Дойката. Може би не осъзнавам колко е висока цената, но имам нужда. Самосъжалението е разкош. Супер е да потънеш в него, повтаряйки: „Защо на мен ми се случват най-гадните неща!“ На много хора им се случват още по-гадни неща. Но ние сме тук, за да извървим някакъв път – на едни е по-лесен, на други по-труден.

И все пак питаш ли се защо точно на теб?

Не. Това е най-безсмисленият въпрос. Кой да ми отговори?  А и какво ще ми донесе това? Не мога да ги върна. Няма ги вече. Колкото повече време минава, толкова повече ми липсват. Става все по-страшно. Самотата нахлува до смразяване. Оглеждаш се и си сам. Ами угризенията? Не можех ли това да направя, не можех ли онова да предвидя… Жестоко се обвинявах, че не съм се погрижила добре и навреме за майка ми. Знам, че тя не би искала да се самобичувам, но всеки, който е загубил най-близките си, ще ме разбере. Сега, две години по-късно, знам, че направих всичко за Иван. Когато майка ми си отиде, разполагах с цялото време на света – да се обвинявам, да се самосъжалявам, да изпадам в истерии, да троша, да си правя каквото искам. А когато Иван си тръгна, трябваше да събера цялата си енергия, да се концентрирам в нея, за да спася себе си, а след това и София. Не че до този момент съм се спасила. Но няма нищо по-страшно от страданието на дете, на което не можеш да помогнеш. Дори и света да обърна, болката в София остава. Как да заменя баща й?! Никак. Тяхната връзка беше уникална, мен ме нямаше в нея. А когато София ме пита: „Защо добрите хора си отиват“, оставам безмълвна.

Позволяваш ли си еретичната мисъл, че в незнаен ден, в незнаен час би могла да бъдеш с друг мъж?

На този етап не. Но човек никога не бива да казва никога. Сега мисълта ми е в детето. Раната в душата ми все още е много голяма. Знам, че самотата е чудовище. Наясно съм, че след няколко години София ще си хване пътя. Но не съм готова. Някога, в бъдеще – може би. А и Иван е единствен. На много хора подобна любов никога не им се случва. На мен ми се случи и съм благодарна за това. Случи ми се и с майка ми, и с Иван. Винаги съм мислила, че отношенията между всички родители и деца са като тези между Пепа и мен. Но не е така – трепят се, бият се за имоти. Господ ми даде да изживея тези чувства концентрирано, а после всичко си взе. 

Spread the love
Written By
More from admin
Албер Елбаз: Зад диамантите винаги нещо боли
Като онези на малкото момче, родено в Казабланка, което имигрира със семейството...
Read More
0 replies on “Александра Сърчаджиева: Защо на мен е най-безсмисленият въпрос”