Изградих характера си в Париж, но правех малките си революции в София, разказва известната дизайнерка
Известната дизайнерка Дарина Манченко, която преподава в Нов български университет, е сред последните действащи мохикани на перфектния вкус, които се трудят с чисто сърце и хладен ум, за да продължат най-добрите традиции в жанра. Изисканата дама, която с лекота борави не само с тенденциите, но и с черния хумор и цветните истории, е специален гост на D!VA.
Дарина избягва да си задава въпроси от сорта има ли я още българската мода, надявайки се, че са излишни. „Но все повече и все по-често в модата прииждат хора, които не са учили. Те разчитат най-вече на лактите си и да не казвам още на какво. И избутват другите, училите, които постепенно остават по-назад. Тези с лактите бързо решават, че са върхът, и копират директно от световните марки. Едно към едно, хич не се притесняват. А образованието е от изключително значение. Закваската на най-успелите извън България – Ливия Стоянова и Ясен Самуилов от On aura tout vu, е тукашна, и двамата са завършили в София.
Най-важното, разбира се, е възпитанието в семейството. А то върви надолу – нищо от ставащото около нас не е каквото трябва да бъде. Както и да ви звучи, ще използвам словосъчетанието „ние едно време“. Да, тогава това го нямаше – всеки да дърпа към себе си, докато се мъчи да направи нещо“, коментира Дарина Манченко.
На 17 в Сорбоната
Даря още като ученичка се запознава с друга бъдеща звезда на дизайна – Дора Момекова. И тогава у нея изкристализира мисълта, че също иска да се отдаде на модата. Дора заминава за Германия, а Даря – за столицата на любовта и светлината. „Но да уточня – качих се на самолета за Париж, защото майка ми беше омъжена за французин. Не стана току-така. Нямаше как да стане току-така. Пуснаха ме да уча в Сорбоната, при това литература. Там се убедих, че качество се постига само ако познаваш материята из основи. Примерно цяла година изследвахме романа на Юго „Парижката Света Богородица“ – като започнахме от идването на римляните и начина им на пътно строителство. Този рефлекс да анализирам оказа влияние в мисленето и действията през целия ми живот. Но въпреки Сорбоната си бях навила, че моят път е друг. През деня ходех на училище за мода, а вечер – на лекции. После по цяла нощ правех проекти. Всъщност характерът ми се формира в Париж – бях на 17 и половина. Тъкмо навреме се научих на дисциплина, ама на тотална дисциплина. Това е демокрацията – да спазваш правилата и законите. Единственият валиден принцип. В Париж се появи и желанието ми да бъда самостоятелна. Всички в моя клас по мода показвахме нещата си на щанда, който училището поддържаше на прет-а-порте. И всеки от нас предварително знаеше с кого ще започне да работи, след като вземе дипломата. Бяхме „продадени“ на зелено. Но се върнах в България. Бях оставила заложници тук – баща ми, втората ми майка, двете им деца, баба ми. Завърших френска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
Даря стартира кариерата си на дизайнер в мастити държавни дружества. Започва в прочутата модна къща „Валентина“. „Дадоха ми ателие, бившата шивалня на Тексим. Всичко беше нормално в продължение на три месеца, докато един Божи ден дойде заповед, че трябва
да изпълняваме „човекодни“
Първата седмица не ми се получи. Баба обаче ми дръпна малка реч: „Дари, тези хора, които работят с теб, гледат семейства и си длъжна да изпълняваш „човекодните“, за да получат заплатата си.“ И започнахме да изпълняваме „човекодните“ – поли, панталони, абсолютна масовка. Всяка дреха за два часа – давай, давай, всичко по часовник. И отидох аз един петък на „Шишман“, там беше кабинетът на генералния директор Гандев, за да ги отчета. Дадох формуляра на секретарката му, а тя ми се изсмя: „О, ама ти не знаеш ли?! От началото на седмицата нормата е завишена!“ Направо ми стана лошо. Грабнах папката си с документацията за „човекодните“ и нахлух при шефа, докато жената тичаше в ужас след мен, опитвайки да ме спре. Цапардосах го няколко пъти по главата с бумагите, обяснявайки му, че мода с човекодни не се прави. Естествено, в понеделник бях уволнена по точка „Г“ – дисциплинарно, без право на отпуск, ако въобще ме вземат някъде. Видях се в чудо какво да правя. И започнах като
художник на костюми в телевизията
Първата работа на Манченко е с Хачо Бояджиев, който с характерния си маниер я хвърля направо в дълбокото – в новогодишната програма „Алтернатива“ и в мюзикъла „Взех тъ, Радке, взех тъ“. Дарина обаче не пожелава да бъде назначена на щат. „Щяха да ми дават какви ли не глупости, а така имах право на избор“, мотивира се тя. А Хачо хич не се плаши, че е революционерка. Двамата са в пълен синхрон, винаги готови да бъдат различни и в тандем. Когато в разгара на лятото през 1990-а започват подготовка и снимки за шоуто на 31 декември – с адски много костюми, летят от Бургас за София, за да гласуват на парламентарните изори, а след два часа вече са на Слънчев бряг край камерите.
Дарина не помни да е имала проблеми с властта заради избора на майка й да живее в Париж. Затова пък разказва, че родителката й в началото на френското си битие не може да преглътне блясъка и разкоша в легендарната столица. „Когато майка ми пристига там, се озовава в къща с камериерки и сервитьори. И пише сърцераздирателно писмо до дядо ми, в което се жалва колко това я притеснява и иска да се прибере. Той обаче й връща незабавен отговор: „Сама си избра мъжа, сега ще си стоиш при него!“ А мама тук беше преподавател по руски език в Перник, ставаше сутрин в четири часа, за да хване влака за там. Та малко след въпросното жалостиво излияние започна като продавачка в бутика „от кутюр“ на „Диор“. Започна да играе и любимия си баскетбол в „Расинг“ – много известен клуб. Остана в него до 40 и кусур години. А в началото на 70-те стана представител на Пиер Карден за България.“
Люба Дюко, майката на Даря
през 1976 година каца в София с Карден за първото му ревю у нас. Пристигат със 120 модела, като корифеят си води и манекенки от Париж, но взима и от софийските красавици. Целият му екип е настанен в „Ню Отани“.
„Карден не позволи на никого да доближи с ютия дрехите – сложи ги в банята на пара. Самото ревю също беше в Японския. Той направи и магазин там, който обаче просъществува кратко. Вторият му гастрол тук беше във Военния клуб, за което дойде и Слава Зайцев. Жанет Стойчева се включи в шоуто с много интересни трикотажни дрехи – хем етно, хем модерни. Карден, естествено, търсеше пазар – да не забравяме, че той е първият, който даде името си за лицензи по целия свят. Опита се да прави мъжки костюми у нас – с особено вдигнато рамо, казваше се „пагода“. Но не се получи, въпреки че той изпрати и последния детайл от Франция, а ние винаги сме имали отлични шивачи. После Даниел Ещер също се опита да произвежда тук, но пак не стана.“