Драган Милев с артистичен прякор Дари е рядко колоритна личност. Интелектуалец, каратист, музикант, художник, занаятчия, пътешественик, фолклорист, изследовател на традициите и корените на живота, носител на свободния български болярски дух, рокер, колекционер на спомени и артефакти, мъдрец от нашето съвремие, когото може да срещнете ненадейно и на най-неочакваното място по света, стига неговият голям дух да пожелае тази магична среща. Дари е артист в най-точния и широк смисъл на думата. Артист, който нито една житейска трудност не би могла да спре от пътя, по който върви. А пътят му е криволичещ, интересен и много дълъг и той го изминава с достойнство на зиг-заг, за да си даде време за повече познание и срещи с хората, на които да подари частица от душата си. Представяме ви Дари – художника на мотор с хармоника в джоба, чиито ръце създават живот.
Как ще определиш себе си в едно изречение?
Артист. За мен това е подадине, дадено от Бога.
Лесно ли е да си артист в днешно време в България?
Това е свързано със себеусещането. Лесно е, ако си независим. Ако обаче имаш стремления да създаваш неща, които не са трайни, ако те владее материята, не е лесно. Много е трудно даже. Но аз съм свободен и продължавам да бъда.
Твоето изкуство към кого е насочено?
Когато имам срещу себе си човек с моите вибрации, то е насочено към него и заедно създаваме едно произведение. В диалог изграждаме това, от което имаме нужда. Това ме вълнува и в изобразителното изкуство. Седем години учих в академията, но не я завърших. Учил съм илюстрация и сценография, и оформление на книгата, а съм завършил полиграфия и фотография.
Като се уволних от казармата, си поставих много ясни цели – да рисувам картини, за които да не търся харесване и одобрение. За да го правя, трябваше да се издържам от нещо. И тогава на помощ дойдоха думите на дядо ми за занаята. Той казваше, че няма значение кой е на власт, няма значение какво се случва – важното е ти да умееш един занаят. Грехота е да кажеш скучая, нямам, не мога. Стана ми ясно, че трябва да мога да правя нещо с ръцете си. В случая – различни занаяти. Единият води другия. Отидох към творческия фонд към СБХ и започнах да се занимавам с кожи. Пет години работих в Комбинат за приложни изкуства. Научих занаят и той може да ме храни.
Какво според теб е новото нормално?
Новото нормално е добре проверено старо нормално. Новото нормално е хората да започнат да се сещат, че могат да оцеляват и сами. През последните месеци се видя, че хората, които работят с ръцете си, всъщност нямат нужда от организации, от партии, от компания, за да осмислят времето си. Защото като ги изкараш от средата на някакъв измислен комфорт на така наречения социум, те се почувстваха като в безтегловност. Ние, художниците и артистите, наречени днес маргинали, стоим в ателиетата по тавани и мазета и се чувстваме добре, когато сме сами със себе си. От време на време се успокояваме с приятели – да се виждаме, да споделяме идеи. Направих и аз онлайн изява – жест към приятели, познати и непознати, близки и далечни, показах под формата на видеоурок как може да се правят фигурки с дремел. Тези машинки се продават на много места. Слага се един накрайник като борче за правене на зъби и с него изрязваш фигурки.
Свободолюбив човек като теб как издържа заключен? Едно е сам да си определиш границите и съвсем друго е някой друг да ти го наложи насила.
При мен няма промяна. Аз си работя в ателието. Истина е, че има хорах, без да са ми близки и приятели, които ми се обадиха да ме питат как съм, имам ли нужда от пари… такива, които дойдоха да си купят картини, защото знаят, че нашего брата в момента няма как да продава. Открих изложба на 2 март, рождения ми ден. Дойдоха хора, наслагаха червени точки и край. Не можеш на никого да се сърдиш. Има една група във Фейсбук „Купи изкуство – помогни на художник“, която доби популярност. Там качих всички мои работи от изложбата. От тази платформа има ефект и тя функционира, защото много от картините ми се закупиха.
Колко проявления имаш в този земен живот?
Рокер, художник, свободолюбив, фотограф, защото имам и две фотографски изложби, а някои ме знаят и само като Дари – хармониката. Други ме познават с мотора, трети с изложбите, четвърти ме свързват с подводните снимки, които правех навремето, правехме филми за „Атлас“. Бил съм каскадьор и през всичкото това време (37 години) съм тренирал карате. Бил съм и Даро Самурая. Всъщност не са били много посоките, в които съм се движил. Това е проява на една личност в много и различни измерения. И за мен се допълват всички тези неща.
Какво е свободата за теб?
Да знаеш какво правиш с ръцете си. Това ме прави свободен. Защото само с ръцете си, без пари, мога да се оправя по целия свят. Сядам, правя нещо, продавам го на галерията или буквално на улицата. Или свиря…
… при това на различни и много интересни инструменти.
Използвам всякакви перкусии. Два чинела, тибетски купи, окарини. Имам една много хубава турска с нисък дълбок звук. Голям процент от моите инструменти нямат имена, защото си ги правя сам. Синът ми Батбаян направи монохорд, като беше на 11 години. Една дървена призма, на която има дупки, и отгоре една струна. Аз добавих още две, защото една ми се видя малко. Намерихме дъсчици, струна, ключ, лепило и детето по една полска книжка с указания – като „Направи си сам“, си я измайстори. Резонантната дъска не трябва да е по-дебела от 4 см и да е стара и изсъхнала.
На откриването на изложбата ми бях поканил много колеги музиканти. Имаше гайда, кавал, гъдулка, контрабас, самият Георги Дончев дойде, Ееро Турка – финландецът, също. Те моите откривания винаги са свързани с всички видове изкуства – актьори, музиканти, танцьори, кукловоди, всеки участва с каквото иска. От години така празнувам рождените си дни и подаръците за мен са само на сцената.
