Иран без забрадка

Другото място, изпълнено с живот, е арменският квартал. В Иран живеят около 200 хиляди арменци, а техният

район „Джулфа” е най-баровският

с хубави ресторанти и магазини и добре направени тротоари и улици. Най-голямата и известна църква тук е „Ванк“. По стените на катедралата са изографисани сцени от Библията, пърхат ангели, Христос и светците гледат отвисоко, обградени в рамки с познатите персийски мотиви. На площада свирят музиканти, младежи са насядали край фонтана с бутилки безалкохолна бира.

Съвсем различна е атмосферата в планинското село Абянех, известно с керемиденочервените си къщи, приютило преди векове бягащи зороастрийци, запазили старинния си език. В почивния ден шепата местни и многобройните им гости са се събрали край димящ казан, в който ври чорба. В Абянех, дори и след като са приели исляма, жените са наметнати с традиционни шалове на цветя, а мъжете носят характерни широки панталони. До

града оазис Кашан

стигаме по път, който пресича прашна пустиня. Местната гордост са няколко представителни къщи, построени за семействата на богати търговци – вътрешни дворове с прохладни фонтани и отделни помещения за мъжете и жените, богато декорирани. На входната врата има две чукчета – мъжкото е по-тежко и звукът му е по-плътен за разлика от женското с мек и звънлив глас. Така домакините са знаели кой идва и съответно кой да излезе, за да го посрещне. Невъзможно е чужд поглед да зърне дори за миг жените в къщата.

След тази идилия от XIX век пътят ни отвежда в светилището на Фатима Масуме в Кум. Непорочната Фатима, сестра на имам Реза, потомък на Пророка осмо поколение, както гласи пълната ѝ титла, е почитана като светица, а Кум е сред най-важните религиозни средища за шиитите. За да ни допуснат до това място, трябва да навлечем задължителния хиджаб. Вървим тихо и почти незабележимо покрай джамии с пищна украса и разточителна позлата. Наоколо, разбира се, разделени, са насядали жени в религиозен унес, а мъже направо си бият челата о земята.
Иран е може би най-религиозната страна, в която съм била. При това се усеща крайно

потискащ и необясним култ към смъртта

В градовете и по шосетата се веят черни траурни знамена, с които отбелязват кончината на някой много заслужил правоверен. Обикновено се оказва, че е заминал към рая преди векове, но за него плачат и страдат все едно е умрял вчера. В началото и в края на всеки град и селце има снимки на мъже, загинали в 8-годишната война между Иран и Ирак през 80-те години. На няколко места пред джамиите виждаме странни дървени съоръжения, които се оказват имитация на ковчега на някой от роднините на пророка Мохамед. На празника в негова чест хората бутат тази бутафория, обикаляйки улиците и площадите. Не че и в католическия свят не правят подобни шествия.

В Кум джамиите са излъскани за разлика от другите ирански храмове уж в списъка на ЮНЕСКО, но парите за тях видимо не стигат и реставрацията се точи с години. След революцията от 1979 г. значението на Кум скача, понеже тукашният ислямски университет е свързан със самия аятолах Хомейни. Възпитаниците – бъдещи молли с характерните бради и пелерини, крачат гордо и напето с книги в ръце, често унесени в разговор, и от време на време хвърлят снизходителен поглед към застиналите в молитвена поза фанатици, които се мотаят в нозете им.

Кум, този привидно извисен морален център, е на първо място в страната по брой на сключени временни бракове. В Иран е разрешено многоженството, но мъжете имат право да си вземат и

допълнителна жена за определен срок

По същия начин може да се наеме квартира или кола, а и да се сключи договор за работа. Този брак може да продължи от 2 часа до цял живот. Важното е да бъде благословен от моллата.

Докато пътуваме, периодично се налага да спираме пред полицейски пунктове. Шофьорът ни намята бялата си униформена куртка и разнася някакви тефтери. Оказва се, че маршрутът ни е съгласуван с властите и фиксиран до часове. Трябва да го следваме без отклонения.

Самите пътища пък са с две ленти в едната посока. Но около 50 м встрани е другото шосе, което води в обратната посока, също с две ленти. В градовете е сериозно изпитание да се пресече улица, дори и на пешеходна пътека. Шофьорите са агресивни, не зачитат нито зебрите, нито пътните знаци, често и светофарите.

В Техеран, за разлика от притихналия Кум, движението и глъчката не спират нито денем, нито нощем. В двореца „Голестан“ обаче е тихо и хладно. Строежът на този комплекс започва през XVI век, като всеки следващ владетел добавя по нещо, докато през XVIII в. става главна резиденция на династията Каджар. Легенди се носят за разврата и безотговорността към държавните дела на последния представител на династията. Сравняват го с Нерон и Калигула. Портретът му е черно-бяла фотография от началото на миналия век – Бай Ганьо със засукани огромни мустаци. Салоните на „Голестан“ – Двореца на розите, ослепително блестят, а светлината се отразява и струи от многобройните парчета стъкло, залепени по стените и таваните в мраморната и в огледалната зала. Първото огледало пристигнало в Иран с кораб от Амстердам, но по пътя се счупило. И архитектите направили с него уникалната украса на двореца.

В центъра на Техеран е и кулата, вдигната в чест на Пахлави – династията, заменила Каджар. Портите са изрисувани с оръдия и пушки като препратка към професията на Реза Пахлави – генерал от армията, издигнат за шах в началото на миналия век. Съвсем наблизо е и археологическият музей, изненадващо беден за страна с многохилядна история. Истинската археологическа изненада ще ни бъде поднесена по-късно – в музея на малкото село Джирофт в Южен Централен Иран. В стъклените витрини са изложени много мъничка част от над 8000 артефакти, изровени от земята случайно около 2000 г. след проливни дъждове! Това богатство, което според изследователи насочва към независима арийска цивилизация, условно наречена Джирофт

не може да се опише с няколко изречения

В Техеран скачаме от древността към по-модерното лице на страната. На път за луксозните квартали минаваме покрай руското посолство. Висока ограда скрива мястото, където през 1943 г. се е провела историческата среща на Сталин, Рузвелт и Чърчил. Затова пък някогашното американско посолство, атакувано от ислямистите през 1979 г., е превърнато в музей на „победата на иранския народ над американския империализъм“.

Дворцовият комплекс „Саадабад“ е построен преди век и е бил основна резиденция на последните ирански шахове Пахлави, напуснали Иран две седмици преди революцията на аятоласите. Последната съпруга на шаха – Фара Пахлави, преди това обаче е натрупала колекция модерна живопис, като платната на Мунк, Пикасо, Дали, Полък, Ротко, Уорхол са платени от Националната иранска петролна компания. Счита се, че това е най-голямата колекция от западно изкуство извън Европа и САЩ, която, за съжаление, не успяхме да видим – пренареждала се.

На раздяла с иранската столица спираме и пред нейния символ – кулата „Азади“, вдигната в чест на 2500-годишнината на персийската държава. Проектът е на студент по архитектура, спечелил конкурс, обявен от правителството на Пахлави. Строежът е завършен през 1971 г., а през 1979-а става символ на ислямската революция.

Освен с архитектура и история Техеран впечатлява и с огромния брой

жени и мъже с лепенки на носа

Операциите за разкрасяване, както ни обясняват, били и начин да се демонстрира, че семейството има пари. Вижда се, че все повече ирански носове стават чипи – последният писък на модата тук. Освен носовете мнозина в Иран сменят и пола си. При целия консерватизъм на властта страната е на второ място в света (след Тайланд) по брой на този вид операции. Държавата отпуска половината от парите за тях. Корекцията на пола според властите трябвало да направи човека „нормален“ и да го върне в лоното на хетеросексуалните отношения. Хомосексуалните са криминално престъпление и се наказват със смърт.

От Техеран летим за Бандар Абас, отправна точка към два острова в Персийския залив – Кешм и Омруз.

Разположени недалеч от Оман, те са ключът към Персийския залив и трафика на арабски петрол. Кешм, гледан отвисоко, прилича на стрела и от векове е важен търговски пункт, а днес е безмитна зона. Температурата минава 42 градуса, но ние крачим из невероятно живописния геоложки парк – белите скали имат сюрреалистичен релеф, цари тишина и спокойствие, но според легендите през нощта тук

скита зъл дух и издава страшни звуци

Затова след залез разходките са забранени. Следващото ни предизвикателство е каньонът Чах-Кух, образувал се след земетресение. Според друго предание обаче някога тук е паднал метеорит и е образувал атрактивните гънки в скалите.

Има и няколко кладенеца за събиране на дъждовна вода. Тъкмо когато сме на ръба на силите си, от тях мъж вади с кофата вода и ни полива. Каква благодат! В Иран всяка капка вода е далеч по-скъпа от петрола, убеждаваме се, докато пътуваме из страната. И никъде другаде освен на островите жените не крият лицата си зад странни маски от плат и метал.

На остров Ормуз няма исторически забележителности с изключение на почти рухналата португалска крепост, но пък природата е извънземна. Скалистите хълмове в долината Рейнбоу с крайно оскъдна растителност греят в различни цветове и нюанси, неравномерното охлаждане на вулканичната лава. Дъждовете, ветровете и морските вълни в съседната Долина на статуите са ваяли причудливи форми – въображението разпознава дракони, птици и митологични чудовища. Друга забележителност на острова е солената пещера с пъстрите си шарки. Най-голямата атракция обаче е червеният плаж – само няколко крачки и краката и дрехите ни се боядисват в същия ярък цвят, който се отмива само след упорито търкане. „Не купувайте от шишенцата с пръст“ – съветва гидът ни Юсеф. Оказва се, че

червената земя се яде

Използва се като пикантна подправка за риба и скариди и се изнася в Индия. За съжаление обаче, това е заплаха за оцеляването ѝ.
Преди време Ормуз става дом и ателие за световноизвестния художник еколог Ахмад Надалиян. Откриваме музея му, затънтен в лабиринт от кирпичени къщи. Когато през 2008 г. Надалиян пристига на острова, намира вдъхновение в уникалната му природа и започва да разполага творбите си със сюжети и символи от древни митове и ритуали директно върху плажа и крайбрежните скали. И така до един момент, в който започва да учи местните жени да рисуват върху стъкло с пясък и мастило от сепия, да правят картини-пачуърк с парченца плат от старите си шалвари. Творбите се продават в музея и на различни места из острова.

От брега на Персийския залив пътешествието ни води към дълбините на страната. Пътуваме с часове през пустиня, дърветата и храстите в оазисите са напудрени с пясъка, който се усеща във въздуха, в ноздрите, между зъбите. В Бам се изкатерваме до върха на замъка, най-големия кирпичен градеж в света, построен преди повече от 2000 години. Отсядаме в малкото градче Махан, в съседство с мавзолея на дервиша поет и мистик шах Нематолах Вали. През нощта палим фенерчета и тихичко обикаляме по приказния покрив на местния кервансарай, за да се полюбуваме отвисоко на осветената джамия. На следващия ден ни очаква най-вълнуващото приключение в Иран – обиколка и къмпинг в

най-горещата в света пустиня Дащ-е-Лут

В тази суха земя, заобиколена от планини, е измерен температурният рекорд от над 80 градуса. Водачът ни през солените пясъци е Ахмед, когото наричат Диването. С джиповете на Ахмед и неговите роднини започваме луда надпревара по дюните, а гледката към гигантските пясъчни образувания, високи по 100-тина метра и наречени калути, е незабравима. Пътеките между тях, казват, се ползвали и от афганистански трафиканти на хероин. Стигаме Солената река, която се вие през пустинята 200 км, преди да изчезне в горещия пясък. В Дащ-е-Лут според биолозите не могат да виреят дори бактерии, но пустинята сякаш има таен живот. След залеза небето се изпълва с ярки звезди, в пълния си блясък сияе и Млечният път. Палим огън и се наслаждаваме на величествената гледка. През нощта става много студено, но в палатката има топло одеяло. Луната свети като лампа, закачена на черното небе, а силуетите на калутите стърчат в мрака като мистериозни останки от извънземна цивилизация.

Нощното небе е точно толкова красиво и следващата вечер, когато отсядаме в скалното село Мейманд. Проблемът в тъмнината тук е да уцелиш пътеката към личната ти пещера, превърната в хотелска стая.

След дълъг преход наближаваме Язд. Градът, който има зад гърба си пет хилядолетия история, е основан между двете пустини – Дащ-е-Лут на юг и Дащ-е-Кевир на север.

Язд е един от големите центрове на зороастризма

и първото, което съзираме отдалеч, са Кулите на мълчанието, наричани дахми. От древността до преди 60 години в тези цилиндрични кули са правили погребални обреди. Труповете са хвърляни в огромните ями, за да бъдат изкълвани от птиците. В новите зороастрийски гробища всичко е циментирано, за да се спази правилото „нито земя, нито огън“ да не докосват мъртвото тяло.

Зороастризмът възниква в средата на I век пр.Хр., а по време на управлението на Дарий става официална религия на империята. Неговите основни принципи са: добри мисли, добри думи, добри дела, а може би най-известният му последовател е Фреди Меркюри. В храма „Аташкаде“, построен през 1934 г., в каменна купа се издигат пламъците на свещения огън, който гори още от XV век и се поддържа ежедневно със сандалово дърво.

Язд с чистите си улици и спретнати нови сгради, макар да се намира между две пустини, е пълен със зеленина. Старата му част е под егидата на ЮНЕСКО, а лабиринтът от тесни улички направо ни пренася в приказките на Шехерезада. Над жълтите глинени къщички се извисяват

„ловците на вятър”

бадгирските кули, които служат като климатик. Вятърът навлиза през отвори в горната им част, после се спуска надолу и създава приятен хлад. Преди векове из тези улички е бродил самият Марко Поло.

Макар и преситени от храмове, не можем да пропуснем Джаме Джамия, наричана още Петъчната, вдигната през XII век и останала досега като бляскав образец на някогашната ислямска архитектура. Внушителни мозайки в синьо покриват сградата, чийто портал е най-големият в Иран. Двете тюркоазени минарета, високи по 52 м и с диаметър 6 м, се считат за най-високите в страната.

На другия ден в чифлик с фурми край Язд разглеждаме традиционната хидравлична система „канат“ от третото хилядолетие пр.Хр. Персите са намерили начин да извеждат от земята и да транспортират подпочвените води далеч преди римляните да изобретят акведуктите, обясняват водачите ни. През вековете в страната са изградени около 50 хиляди „каната“, като 37 хил. от тях работят и досега.

Стигаме до руините на великите имперски столици от миналото Пасаргад и Персеполис. Най-важната спирка в Пасаргад – някога огромен град, сринат от Александър Македонски, е гробницата на Кир Велики. Персеполис, както гърците наричат древна Парса, има подобна съдба – става столица на Персия през VI-V в. пр.Хр., докато не е съсипан.

Основите на това архитектурно чудо са поставени от Дарий I с мечтата да бъде столица на света. Импозантният дворцов комплекс е строен повече от 60 години, имал е водоснабдяване и други подземни комуникации.

Влизаме през Портата на всички народи, построена от Ксеркс, която се пази от огромни статуи на бикове с човешки глави. Насреща е Планината на милостта. Минаваме покрай руините на огромната зала със стоте колони, от които са оцелели само две-три.

Най-запомнящо се е изображението на дългата процесия с хора от всички части на империята, които носят дарове на владетеля. Сред тях гидовете ни показват фигури, които идвали от земите на Тракия – Персия все пак се е простирала от река Инд до Дунав. Познат от учебниците по история е и барелефът на лъва, нежно захапал и сякаш скоро ще погълне бика – символ на идващата нова година според зороастризма.
Недалеч от Персеполис е некрополът Накш-е Рустам. В скалите са издълбани гробниците на персийските владетели от династията на Ахеменидите. Редом с тях е и високата 12 м сграда, условно наречена

Кубът на Заратустра

В градежа ѝ няма хоросан, а каменните блокове са прилепнали плътно един върху друг. Археолозите нямат обяснение какво е било предназначението на този Куб, нито пък се знае кога точно е издигнат и от каква култура. Най-много привърженици имат версиите, че може да е бил древно светилище или обсерватория. При положение че религиозната власт в Техеран заделя толкова малко пари за археология, тайната на Куба на Заратурстра едва ли скоро ще бъде разгадана.

Шираз е последната спирка от маршрута ни. За първи път името му се споменава преди второто хилядолетие пр.Хр. В средата на XVIII век е столица на Персия. Преди да влезем в града, минаваме покрай Портата на Корана. Мюсюлманската традиция повелява, когато някой тръгне на дълъг път, близките му да държат свещената книга над главата му, докато той прекрачва прага.

Задължителна тук е гробницата на Хафез, един от най-почитаните и популярни поети в Иран. Преди ислямската революция Шираз се слави не само като град на поезията, но и като център на винопроизводство. Поетите от векове възпяват вкуса на местното вино. Дори има версия, че оттук

сортът Шираз е тръгнал към Франция

Вечерта край цитаделата на Карим хан, основателя на династията Занд, много хора танцуват, други се надпяват, а някои просто им се радват. Млад танцьор след изпълнението вади от джоба си касов апарат. Явно хлапето предпочита плащане по банков път, вместо да носи купища хартия. Рано сутринта на другия ден сме в джамията „Насир ал-Мулк“. Светлината минава през витражите на храма, известен като Розовата джамия, и играе по стените и пода във всички цветове на дъгата. В украсата отвън се отличават изображенията, сякаш вдъхновени от романтични европейски пейзажи с характерните сгради, езерца и дори катедрали.

На другия ден, докато самолетът излита, въздъхвам с известно облекчение. Да, Персия е страна със славно минало, природни богатства и вековна култура, но днешният Иран върви по странен път. От историята обаче знаем, че династиите се сменят, политиците и техните режими идват и си отиват. Остава хилядолетната култура, а също и надеждата, че скоро ще видим Иран, непокрит от черния хиджаб.

Spread the love
More from divamagazine.bg
Как да намерите идеалния коледен подарък в последния момент?
Каквото и да прави човек, щом Коледа наближи, рано или късно се...
Read More
0 replies on “Иран без забрадка”