Докато шумно оплаквахме Доналд Съдърланд и Анук Еме, сякаш не забелязахме, че си отиде голям писател, световен писател – Исмаил Кадаре. У нас са преведени немалка част от книгите му – „Посърналият април“ – част от сборника „Кой доведе Дорунтина“, „Загадките на безумието“, „Хроника на камък“, „Нишата на позора“, „Кьорферманът“, но наистина нямаме представа за цялостното му творчество, за което му е присъдена първата награда „Ман Букър“ през 2005 г.
Роденият в Албания Кадаре е автор на десет стихосбирки и близо 50 произведения в проза. От 1982 г. е обявен от Съюза на албанските писатели за враг. Принуден е да емигрира и от 1990 г. живее във Франция. Публикува изключително в чужбина, като един от романите му – „Чудовището“, написан през 1965-а, е забранен и вижда бял свят чак през 1991-ва.
Също като Милан Кундера и Харуки Мураками многократно е номиниран за Нобелова награда за литература, но тя така и не му е присъдена. Става първият носител на „Ман Букър“ през 2005 г. за цялостен принос в литературата. Притежава още международната награда „Чино дел Дука“ (1995), Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата „Ерусалим“ (2015).
Исмаил Кадаре
„Хроника на камък“
Издателство „Колибри“, 2019
В произведенията си, повечето от които са написани на албански, Кадаре води читателя в родната си Албания така, както Халед Хосейни отвори очите на света към Афганистан. Най-често малката балканска страна е виждана през погледа на дете – най-чувствителния и най-чистия. Ето така, както талантливо и красиво разказва Исмаил Кадаре в „Хроника на камък“:
„Скрил глава под завивките, слушах приглушения монотонен шум на дъждовните капки по големия покрив на нашата къща. Представях си как многобройните капки се търкалят по стръмното нанадолнище, забързани да паднат по-скоро на земята, после да се изпарят и отново да се издигнат нагоре към светлото небе. Те не знаеха, че под стрехата на покрива ги очакваше непозната опасност – ламариненият улук. Тъкмо в мига, в който се готвеха да скочат от покрива на земята, дъждовните капки се озоваваха в тясната тръба заедно с хиляди други и се питаха изплашени: „Накъде отиваме? Къде ни отвеждат?“ И още преди да са се окопитили от този луд бяг по улука, неочаквано попадаха в мрачна дълбока тъмница – в голямата щерна на нашата къща.
Така завършваше свободният весел живот на дъждовните капки. Там в мрачната глуха щерна те щяха да си спомнят с тъга небесните простори, които никога вече нямаше да видят, чудните градове под тях и хоризонтите с проблясващи светкавици. Само аз понякога, като си играех с огледалото, щях да им изпращам късче небе, малко колкото длан, и то щеше да се плъзне по водата като кратък спомен за голямото небе.
Те щяха да прекарат там долу много скучни дни и месеци, докато някой ден майка ми ги извади с кофата, учудени и замаяни от мрака, за да изпере с тях дрехите ни или да измие пода и стълбите на къщата.“
