Неговото тяло е и покорен слуга с нашийник, и фино настроена арфа. Иво Димчев разтяга кожата, ума и душата си до болка, за да ни покаже какво има отвъд. Според „Ню Йорк Таймс“ той е гений. Но дали ще стане пророк на съвременното изкуство и у нас? Интервю на Кремена Димтрова за DIVA! от 2017 г.
Талантът и мащабът му са необясними и правят на пух и прах представите ни за човешките ограничения. Всеки, дръзнал да го деконструира, анализира или разбере, стига до провал. Защото Иво Димчев носи Божествената искра. Когато пее, танцува, рисува и снима, го прави с цялото си сърце и тяло и изгаря в дуендето си. Точно като Фрида, Фреди Мъркюри или Дейвид Боуи.
Освен колоритен хореограф и пърформър, Иво Димчев е удивителен певчески талант – има дробове като катедрали и резонатори като органа в зала „България“. Респектиращата му техника и безпределната му емоционалност впечатляват хиляди между София и Ню Йорк.
Иво Димчев е Homo ludens във всичко, което прави – от лудите му фейсбук статуси, написани в женски род, през шантавите му перуки, лъскави бижута и крещящи дрехи (всички купени от винтидж магазин в Ню Йорк), до 100-те милилитра кръв, която е готов да ти продаде. Показва кича като контрапункт на тоталната чистота – на невидимото, извиращо от дъното на сърцето. Определян е като майстор на постмодерния пърформанс. Безогледно и безсрамно прибягва до ексхибиционизма като демонстрация на тоталната искреност и болезнена разголеност на душата.
Иво Димчев е световен артист. Връзката му с българското и националното е толкова условна, колкото връзката между трибагреника и неговото бяло буто, зелените му очи и яркочервеното червило, което носи по време на пърформанс.
Познавам Иво от края на 90-те, когато още беше студент по актьорско майсторство в НАТФИЗ. Още тогава смятах, че е извънземен. За съжаление, оттогава до днес масовите медии странят от него. Затова съм щастлива от възможността да се срещнем и да направя това интервю специално за DIVA! Благодарим на галерия The Fridge, любезен домакин на разговора и фотосесията.
Иво, никога няма да забравя един твой етюд на годишния изпит в класа на проф. Крикор Азарян. Ти играеше… топка. Беше безобразно убедителен! Защо напусна НАТФИЗ навремето?
Защото имах други приоритети. В НАТФИЗ ми губеха ценно време и ми разваляха вкуса. А времето и вкусът са важни.
Чувствал си се ограничаван ли?
Да, защото методът на Станиславски е една от многото актьорски техники, а не е религия. Между техника и религия има разлика. Освен това нямаше как да позволя да ме оформят по калъп точно в момента, в който душата ми имаше адски силна нужда от усвояване на нови перформативни езици и от разширяване на речника ми като артист. В НАТФИЗ липсваше възможност да удовлетворя тази нужда.
Как избра пърформанса, танца, пеенето?
Не е било необходимо да избирам. Стана напълно естествено. Театърът, танцът, музиката… това са духове, по-скоро демони, които в един момент допускаш в себе си. В един прекрасен миг осъзнаваш, че си станал техен слуга и инструмент.
В колко октави се разполага гласът ти?
Диапазонът ми е напълно стандартен, а гласът ми се чувства гордо и удобно в две октави. Но аз използвам ексцесно и фалцетния си глас и така добавям още една. Всичко извън тези три октави е възможно, но е ходене по мъките и излишен стрес, който умишлено избягвам.
Сам ли пишеш текстовете си? И защо са единствено на английски?
Заради езика на музиката, която винаги съм слушал, заради певците, които са хранили, разплаквали и лекували душата ми. Заради това, че не искам изкуството ми да принадлежи към нито една географска територия, а да е достъпно за средно интелигентни хора по целия свят. Затова всички мои спектакли и песни са на английски от самото начало.
