Повечето избори, които съм правил в живота си, колкото и странно да звучи, са били не на база какво искам, а дали желая да платя тази цена, казва диригентът, докарал в България суперзвезди на класическата, популярната и рок музиката
Успяхме да се проврем в процепа на крайно натоварената програма на Найден Тодоров – директор и главен диригент на Софийската филхармония, и да си вземем няколко песъчинки от времето му. Всички знаем кой е той и каква е кариерата му на диригент, музикант и общественик. Отскоро и писател – на пазара е сборникът с разкази “Полъх от ангели”. Представяме ви Найден Тодоров не само като човека оркестър, а и в неговия по-интимен свят, разкрит отчасти
С какво помните дебюта си в Пловдивската опера, където сте били най-младият дотогава диригент и музикален директор в България? С ентусиазма си и с вярата, че мога да постигна всичко. Вероятно се дължи на младостта ми или на характера, или на чудесните музиканти, с които успявахме да гледаме в една посока и да правим чудеса. Пловдивската филхармония играе важна роля в развитието ми – професионално и личностно, и винаги ще бъда благодарен за уроците, които научих там.
Сътрудничите си с много световноизвестни музиканти и правите винаги успешни концерти. Как го постигате? Вярваме си. Това са огромни професионалисти, които обаче са и чувствителни хора. Старая се да им създам комфорта и вярата, че ще направя всичко, за да се случи концертът по най-добрия начин. Очевидно това работи.
Има ли случай, в който не сте доволен от представянето си? Почти винаги има нещо, което смятам, че е можело да стане по-добре. Мисля, че всички артисти са така и в това отношение не правя изключение.
Какво може да ви смути, докато дирижирате? Докато съм на сцената, май няма нищо, което да ме смути. Тогава сякаш съм друг човек. Но преди концерта имам страхотна сценична треска и не е хубаво точно тогава да сте около мен.
Пловдив ви награждава с най-високото си отличие за концерта ви с легендата Джон Лорд. Какво е да си редом до най-големите в класическата, популярната и рок музиката? С кого ви е било най-леко да работите?
Джон Лорд беше изключителен музикант с огромна класическа подготовка. Той беше музикант до последната си фибра и да работиш с него беше най-приятното нещо на света. Повечето големи имена са големи точно затова – защото са огромни професионалисти, които в процеса на работа мислят само как да направим най-добрия продукт. Докато работим, те не са суперзвезди, а музиканти, които знаят и могат и които искат да са едно с диригента и оркестъра. Да се работи така, е повече от удоволствие.
Кои от типичните за зодия Овен качества са ви били най-полезни в изграждането на кариерата ви? Упоритостта, струва ми се. Упорит съм и не се отказвам лесно.
Имали ли сте някога съмнения, че това е вашето призвание? Не, никога. От малък знаех, че искам да стана диригент. Никога не съм си представял, че ще работя друго и никога не съм искал да сменя професията си. Обичам я. Тя все още ме вълнува по онзи радостен начин, важен за всеки човек на изкуството.
През октомври направихте невероятен концерт с „Кралицата на Рахманинов“ – пианистката Валентина Лисица. Как успяхте да я ангажирате? Работя с агентката ѝ от години, а тя пък e към най-голямата световна компания IMG и успях да докарам тук хора като нея, като Джошуа Бел, Сара Чанг. Едни от най-прекрасните изпълнители в света са в тази агенция. А на Лисица съм голям фен и дълго се борих за нея, но се преборих. Чаках две години, но тя се съгласи след още две години пак да дойде.
Това лято издадохте първата си книга с фантастични разкази „Полъх от ангели“. Откога пишете? От ученик пиша. Имах тетрадки, които, като ги запълня, ги хвърлях. После, като започнах на компютър да пиша – ги триех. Това е нещо в моята глава и трябва да се освободя от него, затова го записвам и после хвърлям. Преди шест години пътувах в самолет от Виена до Ница и една моя позната седеше зад мен и непрекъснато надничаше да види какво правя, та не обръщам внимание на никого около мен. Първо мислеше, че си играя на игри, а аз на телефона си пиша. И колкото и да е странно, тази книга е написана на телефона по време на полети. Май никога не съм имал амбицията да споделям с хората разказите си, докато случайно не попаднаха у моя позната, която ме насърчи да не изхвърлям в коша историите си, а да ги издам. Доста години минаха, докато това стане факт, и съм благодарен на издателство „Колибри“, че повярваха в мен и издадоха тази книга. Разказите са фантастични истории, но основани на реалния живот.
Пишете семпло, разбираемо и с хубави диалози. Но все пак как ражда главата ви тези идеи от фантастика през приказност до реалност? Не претендирам да е реалност, ако визирате „Вирус“. Обичам да омесвам това, което смятам за истина, с нещо фантастично. Правя го много нарочно, защото когато сложа нещо фантастично, имам възможността да бъда честен. Когато пиша нещо реално, винаги трябва да се съобразявам кой какво ще помисли. А когато пиша фантастика, мога да кажа всичко. Фантастиката винаги е била моето бягство. Диалозите са ми най-лесни, защото цял живот водя диалози със себе си, колкото и шизофренично да звучи.
Освен че пиша разкази от дете (два пъти съм ги унищожавал, защото бяха докопвани от хора) водя си дневници. Сега са в телефона и ги трия, като се посъберат повече. Документирам не случки от живота ми, а усещанията си – какво си мисля в този момент по този повод. Дневник на моите мисли.
Защо ги унищожавате? Защото, когато съм сам със себе си, мога да си позволя да съм максимално честен. Не казвам, че не съм честен с другите, просто има неща, които не казвам. Използвал съм много от тези свои мисли в разказите, вкарвайки ги в устата на героите директно, без обработка, както ми е било в главата – едно към едно.
Има ли успех книгата „Полъх на ангели“? За момента има и съм много изненадан. Аз дори не исках да излизам с моето име. Навремето имах блог, в който публикувах свои разкази, но под име, анаграма на моето. И когато с издателство „Колибри“ решихме да издадем книгата, им предложих това име, защото се смущавах от факта сериозен диригент да издава книги, но те настояха да съм Найден Тодоров.
Пишете за ангели. Виждате ли ги в действителността? Усещам ги. Като присъствие.
А имената на героите? Това са имена от сънищата ми.
Толкова ли е болезнено да си човек? Толкова е болезнено по една много проста причина, с която се сблъскваме непрекъснато: човекът е социално същество, обаче не си истински човек, когато имаш ограничения. Но когато си социално същество, длъжен си да се самоограничаваш, дори да не те ограничават. Много пъти, за да не навредиш на другите. Понякога е изключително болезнено за мен да правя неща срещу собственото си убеждение, защото така е най-добре за другите.
Всяка промяна е болезнена, без значение от посоката. Хората се страхуват от промяната и много често с основание. Но всичко се променя в този живот и спре ли промяната, спира животът. Това не означава, че на нас ни харесва. Затова и всяка промяна е болезнена. Специално в случая с Крея (от разказа “Пробуждане”) това е моят страх, че промяната може да води към лошо, а искам да води към добро. Животът умее да се подиграва с хората, които имат фиксирани мнения и възгледи, че нещо е така и не може да е различно. Спомням си как преди 20 години бях убеден, че директорите на културните институции пречат на развитието им. И в един момент станах директор. И осъзнах всеки ход на директорите, които не съм разбирал преди това. Гледната точка е различна. Виждаш много препъникамъни и правиш нещата така, че да са вредни за най-малко хора. Ситуацията с Крея беше нещо,за което винаги съм мечтал, особено в моменти, в които чувствам, че вървя по път не който искам, че правя или трябва да живея в компромиси, които не искам да търпя, а се налага. И когато всичко върви надолу, защо да не се промени рязко и да се окаже, че това е бил верният път?
