от PLUS ZERO CONCEPT STORE
Какво още научи за себе си чрез терапията? Веднъж след мое участие в телевизията майка ми се обади по телефона разстроена. Беше чула, че в следващия епизод на бригадата ще покажем пет деца, които живеят сами. Беше много развълнувана заради малкото момиченце в семейството. Беше на- правила пренос с подобна история в нашето семейство. Ние отгледахме едно малко момиченце, което дойде горе-долу на същата възраст в нашия дом. И виж сега терапевтичната нишка – всъщност майка ми първа ми е дала този пример – тя е била в тази роля, в която аз съм днес в предаването. Така че познавам този процес от първо лице, защото съм го преживяла в собственото ми семейство. И заслугата за това разкритие беше на терапевта ми. Нямаше да направя връзката сама.
Как успяваш да овладееш емоциите си? Самата аз в някои от случаите, които показвате в „Бригада Нов дом“, дори и пред телевизора плача като момиченце, камо ли ако ги видя на живо. Аз съм много емоционална, Риби съм все пак. Мога да се разплача от каквото се сетиш – музика, дума, поведение. В предаването още от самото начало в съзнанието ми се появи една много тежка истина – ако искам да си свърша работата, изборът е, вместо да съм много емоционална – да се събера, да се овладея и да дам максимума от себе си. Ако всички се отдадем само на емоцията, как ще помогне това на семейството? Все пак и работа трябва да свършим.
До каква степен организацията на снимането на един епизод зависи от теб? Всеки от членовете на нашия екип си има своите задачи, своето поле на действие и сме като добре смазан механизъм. И поради факта, че всеки от нас знае какво точно трябва да свърши, успяваме да направим ремонта точно за пет дена. А как става това и как разпределяме работата, остава тайна на екипа на предаването.
Има ли сценарий? Иска ми се да познавам човека, който ще седне и в реално време ще напише „сценарий“ по средата на ремонт, в който всичко се променя буквално за пет минути. А после да подаде репликите на майсторите, те да ги научат и да ги кажат убедително пред камерата. Невъзможно е. При нас всеки е себе си, говори това, което мисли, и през останалото време работи тежка физическа работа, особено момчетата. Ако имаме сценарий, ще загубим нашата автентичност, а това е нещото, което се харесва на зрителите.
Как избрахте първата бригада и защо я сменихте? Всеки от главните майстори си избира хората, като в истинска бригада. Минават през нещо като кастинг, трябва да са телевизионни, да могат да говорят добре, да издържат на напрежението пред камерата. Главният майстор също трябва да стои добре с мен на екран, да имаме някаква телевизионна химия, да общуваме леко. В първия случай беше Караджов, с когото, както и с момчетата, много добре си паснахме. След това дойде пандемията и наложи промени. Имахме дълга пауза в снимките и съвсем естествено дойде решението за промяна от страна на телевизията. За моя огромна радост Калин и момчетата са не просто чудесни, а са истинска телевизионна находка. Наистина толкова много работят и наистина са толкова усмихнати. Леко се работи с тях и на терен е много забавно, което е важно, за да можем да преживяваме тежките истории.
Много силно впечатление ми направи това, което написа Захари Карабашлиев на рождения си ден – искам да живея живота си с принос. Точно така. В това е смисълът.
Прави ли те щастлива известността, Мария? Нетолкова щастлива, колкото внимателна. Когато си известен, трябва да внимаваш да не се подхлъзнеш. Два пъти повече, отколкото докато вървиш нагоре.
Важно е с какво си известен и защо. Винаги съм следвала пътя си, известността не е била цел. Тя се явява като резултат от работата ми.
Бригадата винаги ли вярва, че ще се справи за пет дни? Това е условието на предаването и никой от нас не го оспорва – т.е. вариант ремонтът да не се случи за 5 дена не съществува.
А и момчетата са много съвестни и често остават наистина до много късно. Имахме такъв случай в Плевен, където Монката и Данчо дойдоха да вечерят в 23 часа в заведение, в което се притесняваха, че няма да ги пуснат, защото бяха с работни дрехи и лицата им бяха напръскани с латекс. А хората всъщност толкова много ни се радват, когато ни видят, че в какъв вид отиваме някъде няма никакво значение.
Ти покрай тях не усвои ли някои умения, за да ги прилагаш вкъщи? Да, всичко мога да правя. Вкъщи съм си правила доста неща сама, но така е, като се учиш от професионалисти.
А защо ти се смеят, като караш кемпера? Защото го карам по-внимателно, отколкото трябва. В началото ги беше страх, не вярваха, че мога, но с времето свикнаха. Кемперът е много важен, той е офисът ни, там се случва всичко и там запознавам майсторите с историята на семейството. Където и да отидем с него, той прави впечатление, хората ни се радват и много бързо се разбира, че нещо хубаво ще се случи.
Прави ми впечатление, че повечето от хората, при които отивате да помогнете, са настанени в общински – трудно ми е да нарека жилища тези срутища, понякога без електроинсталация… Предоставянето на общинско жилище е социална услуга, която очевидно на повечето места е недофинансирана, особено като имаме предвид колко много хора се нуждаят от този вид помощ. Но трябва да кажа, че навсякъде ние срещаме сериозна подкрепа от общините. И да, на повечето места, на които правим ремонти, условията за живот са лоши, без значение дали жилището е лично или общинско. Обаче нашите герои минават през нещо много по-трудно и битовите условия са само видимото лице на тяхната нелека житейска борба.
Ама вие вършите работата на общините, осигурявайки на наемателите нормални условия за живот! Ние вършим нашата работа. За нас е важно да помогнем веднага, особено там, където има малки деца. Нямаме време за размисъл – влизаме и помагаме. Повече ме възмущава, когато хората започнат да ни питат защо не им сложихте това или онова. Когато се появяват коментари за дизайна. Ама ние не сме интериорни дизайнери, по-важно ни е да направим баня или кухня, които да вършат работа. Това, което заварваме, понякога е потресаващо и е важно да изберем къде да насочим усилията си.
Случва ли се някой да е огорчен, че не е избран? Да. Пишат ми понякога трогателни писма със снимки, с обяснения, с истории. Но въпреки всичко не го правят с лошо, а с надежда. Възприемат ни вече като ангели, които ще ги избавят от някаква тегоба, от ситуация, в която са изпаднали. Не сме ангели, а хора, които просто си вършат работата.
Опитвал ли се е някой да ви излъже? О, не. И да е имало такъв случай, редакторите ни са развили много силен телевизионен инстинкт, благодарение на който за три секунди могат да разберат дали някой лъже. Не всичко е прекрасно, бяло и невероятно, има всякакви истории. Хората оцеляват в живота по начина, по който могат, а това невинаги е красиво.
