панталон UMA WANG от PLUS ZERO CONCEPT STORE
Казвала си, че не се връщате там, където вече сте минали с бригадата. Връщаме се, но не го обявяваме. Редакторите ходят и проверяват, те първоначално общуват със семействата, често продължават и след ремонта. Много хора искат да даряват, затова ги свързваме, а там, където има деца, хора от екипа минават отново и отново. Иначе дали контролираме как се използва направеното от бригадата, не, не го правим. Доброто е сторено и оставено зад гърба ни. Няма как да се връщаме и да казваме дайте да видим сега как се справяте, какво се случва.
Допада ми този страничен ефект от предаването ви – мобилизацията на колективната енергия за благотворене. Да, аз винаги съм казвала, че ние не правим просто ремонти. Ние даваме нова посока на живота на семействата, но и на зрителите. Тази вълна от съпричастност след всеки епизод ме кара да продължавам да вярвам, че българинът е добър по природа. Просто понякога го забравя. А ние му го припомняме.
Кога ти остава време да четеш, та се хвана и с мисия, свързана с обръщането на младите към четенето? Ох, проблем е времето. Купувам и трупам книги, които просто няма кога да прочета. Трябва някой да снима как изглежда всеки от нас след последния снимачен ден. Все едно сме ударени от цунами, абсолютно смазани и физически, и психически. Общата група, в която всички ние от екипа си пишем, млъква. Никой не иска да чува и да вижда никого. Оцеляваме всеки сам със себе си, кой ходи за риба, кой изчезва по планините… Тишина след буря. Все си казвам ей сега ще чета. Но се завивам на дивана, прегръщам котката или каквото дойде при мен…
Какво идва обикновено при теб? Котки, дете, филми, изпуснати всякакви пиеси, постановки, изложби. Наваксвам.
Е, какво дете, синът ти вече сигурно е по-висок от теб! Дава ли да го гушкаш? Не. И да го снимам не дава, но много хубаво си говоря с него, това ми липсва, когато съм прекалено заета. Оказва се, че когато снимам, аз съм по-достъпна за другите деца, отколкото за моето. Често излизам много рано и се връщам, когато приключим. И после пак. Но той знае, че това е работата ми, аз трябва да я върша добре и това е посланието, което му давам.
Той гледа ли предаването? Понякога. Но той е човекът, който вижда как се прибирам вкъщи след снимки, гледа да ме разнообрази и да говорим за различни неща. За него аз съм майка му, а не Мария Силвестър от екрана.
Направил ли е избора си на професия? Да, слава богу, смени училището, сега е в паралелка „Компютърна анимация“ в Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография. Винаги се е интересувал от компютри, от създаването на съдържание, така че сега прави това, което харесва.
Имала ли си повод да се убедиш, че не остава добро ненаказано? В желанието си да направиш добро, понякога правиш грешка и даваш нещо, за което отсрещната страна не е готова. Сещам се как на една жена ѝ подарихме кученце от приют, за да го подари на детето си. На място в приюта я попитах сигурна ли е, че иска да осинови кучето, дали ще може да се грижи за него подобаващо. Отговорът ѝ бе утвърдителен. Закарахме кучето у дома ѝ, детето се запозна с него. И всички бяхме много щастливи, че правим добро и на семейството, и на кучето. Което после трябваше да вземем и да върнем обратно в приюта, защото тя го беше вързала на двора… Съседи го бяха снимали и бяха уведомили защитниците на животните. Беше много тъжно. Още повече от приказките, че сме направили всичко това само за пред камерата. А не беше така.
Ти какво би правила, ако не е това с телевизията? Толкова дълго съм в телевизията, че не зная дали мога и дали бих искала да правя нещо различно. Занимавам се с телевизия повече от 20 години. Когато дойде пандемията и ни затвориха, се уплаших, казах си – мога да правя само телевизия, ами сега? Но аз имам тази способност, каквото и да става, винаги да го обръщам в своя полза. Дори и най-неприятните неща.
Кажи поне едно! Бях на 19, когато станах модел и започнах да пътувам. Имах един доста неприятен престой в агенция в Милано, с която очевидно не можехме да работим добре и се наложи да се върна в България. Чувствах се като провалила се, беше неприятно. Но… ако не се бях върнала, никога нямаше да изпадна в онзи вакуум, в който не знаех с какво да продължа като професия. И точно на прага на отчаянието дойде предложение от приятел да започна да пиша за едно списание. Не знаех, че мога да пиша добре. После дойде предложение да стана сценарист на Гала, след това да водя едно предаване, след това правих онези видеа по улиците на София, после танцувах в едно предаване, после водих един час предаване, от което ме уволниха. После водих големи формати, докато стигна до Бригадата. Всички тези формати изглеждат като да не са били свързани, но всъщност водеха до това, което ми се случва днес. Невинаги са били успешни, често съм имала чувството, че не знам защо и какъв път следвам, но знаех, че правя всичко със сърцето си.
Най-големите провали ме доведоха до най-важните изводи за себе си. Ако не бяха те, нямаше да знам какво е да минавам собствените си граници. Нямаше да открия, че мога разни неща, ако не бях опитвала.
Резултатът е това, че превърнах всичките си опасения във възможности. За тази цел обаче трябва да си безкомпромисен. И да изследваш възможностите, всичко те обогатява, зависи как го гледаш.
