Към Смоличано през САЩ
Елена напуска България през1990 година, първо заминава за Швейцария и в Лугано остава 4 месеца. Оттам на автостоп отива до Рим. Бере домати, грозде, работи в пицария, след това се грижи за едно семейство. Връща се в България с един италианец и с брат си с надеждата да завъртят бизнес с офис мебели. През 1995-а заминава отново, този път с Националния ни отбор по пара ски, на Световно състезание в Чикаго. Остава в Щатите дълги години, които разделя на два периода – от 1995 до 2006 и от 2012 до 2018.
Във Флорида отваря кафе-галерия Il Sogno, метър на метър, „клаустрофобия да те хване вътре“. „Рики Мартин се появи един ден в кафето. Спират двама с два Харлея. Влизат и аз се обръщам към единия: „Ако знаеш как приличаш на Рики Мартин.” А той отговаря: „Аз съм Рики Мартин!” Отвръщам му: „Да бе, а аз съм Мадона!” И той: „Не знам дали ти си Мадона, но аз съм Рики Мартин.“
Елена създава Cocoa Beach Art Assotiation и се развихря артистично и по български. И без това в градчето вече е плъзнал слух, че е дошла някаква европейка с акцент, ексцентрично обличаща се, която най-вероятно има много богати родители и обикаля света, харчейки парите им, отваряйки галерии наляво и надясно. Елена не им разваля илюзиите, а вместо това обединява живеещите в градчето около 40 художници. Харесва си една стара библиотека там, подлежаща на събаряне, и се разбира с кмета да ползва сградата за галерия. В Щатите годишно се провеждат по 200-300 малки изложения, в които участват не повече от 250 души. Един от тези градове е Кокобийч, където за три дни пристигат 200 000 посетители. Елена представя в сградата на библиотеката – изчистена и боядисана, над 20 творци от своята Cocoa Beach Art Assotiation. След това затваря една улица и прави Уличен фестивал на семейството. За да затвори улицата, трябва да плати такса от 2500 долара. Неочаквано получава подкрепа от свой приятел, собственик на стриптийз бар – Ламар. Поканил я в заведението си, в полунощ спрял музиката, взел микрофона и казал на публиката: „А сега приканвам всички да си бръкнат в джобовете!“ Ламар говорил как той от 20 години имал бизнес и никога не бил виждал човек с такъв ентусиазъм (Елена изрисувала всички сгради наоколо), с такъв плам да работи за развитието на техния град, как е обединила художниците и т.н. А през това време едни девойки без сутиени с подноси събирали парите – 2000 долара за половин час. Преди това едно китайско семейство дава на Елена 120 долара, убедени, че няма да ги остави на мира, ако не дарят. Ламар приканил всички левенти в бара да си вземат фамилиите и да отидат на Уличния фестивал на семейството. А Елена отделя 10% от продадените картини на художниците по време на фестивала за тетрадки и учебни помагала в Дом за деца, които бягат от вкъщи.
Избистрена мечта за детско селище
През 2006-а баща ѝ умира, Елена се прибира в България и решава, че повече няма да се връща в Америка. И както си седи вкъщи и гледа отсрещната улична кофа за боклук, решава да хване децата от квартала да ги изрисуват всичките. „Разкрасяват“ 100 кофи за боклук в центъра на Кюстендил. Тогавашният кмет д-р Стоянов, с когото са съученици, помага на Елена да осъществи идеята си лятото да работи с деца. Правят мозайки в центъра на града. Водят ги в Осоговския балкан, на детския фестивал „Охридски бисери“ на Охридското езеро, завеждат ги в Турция на Чанак Кале, на международен лагер. Дейността продължава три години, докато идват нови избори, нови кметове и всичко се променя. А Елена решава отново да се върне в Щатите, за да може да събере необходимите ѝ средства за изграждане на детско селище, мечтата, която се избистря в главата ѝ. Дава си срок от 5 години, в които работи непрекъснато, без събота и неделя. Без почивка. И тогава се сприятелява с Иван Илиев, разказва му какво иска да направи и той горещо прегръща идеята ѝ, за което Елена му е много благодарна. Тя привлича и други съмишленици, които даряват средства за каузата й, заради която е продала апартамента си в София. Трима-четирима успешни бизнесмени подкрепят фондацията „Живей с любов“, ангажиментът им е, докато приключи основното строителство, и след това базата ще се самоиздържа.
„Искам това селище да си има собствено стопанство – да си отглеждаме храната и да се самоиздържаме. Горе ни е фермата, където са млечните продукти, кокошки ,от които ще си имаме яйца, имаме си зеленчуци за зимнина. Не разчитаме на държавата. Трябва да обединим хора, които разбират какво се случва и какво трябва да направим, за да предотвратим някои неща, защото ще е твърде късно иначе. Не знам не го ли виждаме, не искаме ли да го видим… не мога да разбера какво става. Затова тук навсякъде ще има книги. Това е нашето послание – да четем книги. От предаването „Да хванеш гората“ си нямате представа какви интересни хора се появиха – едните ни купиха малко бойлерче за топлене на водата на мивката. Други ни преведоха пари, трети ни изпратиха чаршафи.“
