Внасяте ли продукти и от Япония?
Да, но лично. Винаги си тръгвам оттам, натоварен със специфични продукти. Повечето са подаръци от собственика на ресторанта край Токио, където се обучавах. После ги използвам в ресторанта.
Йоани: В Япония има традиция да се подарява храна, нарича се умеяге. Когато отидеш на непознато място или в чужбина, близките и приятелите ти очакват да им донесеш като подарък характерна за региона храна.
Петър: Разбрах за този обичай няколко дни преди за първи път да замина за Япония. Почудих се какво да занеса на моите домакини. Поиграх си доста, за да направя чипс с белтъци от рози.
Как попаднахте на остров Еношима, където през годините се обучавате в тънкостите на японската кухня?
Петър: Преди години общи приятели ме запознаха с японския архитект Йоши Ямазаки, който живее и работи в България. В онези дни работех в различни ресторанти. Йоши идваше, опитваше приготвеното и ме коригираше. Поднасях му например супа от раци, а той ми пише на един лист – махни съставката Х, добави подправката Y. В този процес дойде идеята да отида на обучение в Япония. Оказа се, че сестрата на Йоши и съпругът й имат ресторант на остров Еношима, близо до Токио, и са готови да ме приемат. Събрах пари за пътуването и престоя, напуснах работата си в София и отлетях.
Първото ви впечатление от Япония?
Петър: Когато самолетът кацна на „Нарита“, се изплаших. Колесникът докосна земята и продължихме да се движим по пистата още 40 минути, защото летището е огромно. Стотици самолети се редуваха ту отляво, ту отдясно, подредени като нигири суши. Мащабът ме вцепени. Ако в онзи момент можех да излетя обратно и да се прибера вкъщи, щях да съм най-щастлив. Все пак не се поддадох на изкушението. С кацането ме поеха собствениците на ресторанта на близкия остров Еношима, където заживях и започнах да се обучавам.
Йоани: Еношима е невероятно място, любима туристическа атракция. Съвсем близо до Токио, островът е наситено зелен и изключително красив. Смятан е и за свещено място. Според легендата някога там е живял дракон, а местните му правели жертвоприношение, като хвърляли децата си от скалите в морето. Богинята на музиката и изкуствата Бен Тен обаче го обладала и го скрила в пещера-тунел, която води до планината Фуджи.
Петър: От Токио до Еношима се стига по мост. Понеже релефът на острова е силно изразен, с пристигането се налага да оставиш превозното си средство и да продължиш пеш по склоновете нагоре. Освен за туристите това се отнася и за снабдителите на ресторанти. Онзи, в който работех аз, се намира на най-високата точка. Всеки ден виждах как снабдителят се катери с по 20 килограма ориз във всяка ръка или с четири каси бира. Японците се трудят здраво. При това шест дни в седмицата.
Кой е най-големият урок от вашия японски учител по кулинарно майсторство?
Петър: Когато за първи път бях на обучение в Еношима, собственикът на ресторанта Сатоши Катано ми каза: „Когато някой ден имаш свой ресторант и се случи да се събудиш в лошо настроение, не отивай на работа. Така ще спечелиш повече пари. Ако отвориш ресторанта, а той се напълни със сто човека и те видят киселата ти физиономия, никога повече няма да се върнат“. Това е урок за цял живот.
Има ли образ, който обобщава впечатленията ви за хората и храната в Страната на изгряващото слънце?
Петър: Миналата есен бях със съпругата ми в Токио. Докато вървяхме по улицата, попаднахме на един господин, който прави мочи (вид десерт – бел.ред.) на улицата. Посочих й го и я помолих да го запомни. След като се върнахме в България, изрових снимките от първото ми посещение в Япония отпреди десет години, от които гледаше същият човек. Бях го щракнал на същото място, пред същата будка, със същата посуда за готвене на пара. Японците са царе в специализацията в една дейност. А когато някой приготвя храна на публично място, на улицата, за всички е ясно, че той е специалистът.
