След две години „забранена любов“ българската певица и белгийският режисьор създават семейство като „Цветовете на Бенетон“, което вече две десетилетия се радва на хармония и творчески подем
Повечето познаваме Вера Шандел като певица от „Сентиментъл суингърс“, а малцина знаят, че тя е и филмов продуцент. Сега и на втори филм – „Есента на ловеца“, който правят заедно с нейния любим Андре Шандел – кинорежисьор, сценарист и музикант, определящ себе си като „емигрант по любов“. Тяхната двайсетгодишна връзка е скрепена с брак и син. А сега разказват за D!VA своята любовна и житейска история с честността на творци, за които истината, свободата на личността и светостта на душата са на пиедестал. Оставяме ви на думите на Вера и Андре, които текат като филмов сценарий.
Вера: Влюбих се в таланта му. Запознахме се, когато дойде на огледи за един френски игрален филм на 3 март преди 22 години. В началото ми изглеждаше много сърдит. И докато си общувах с него и гледах как работи, видях, че всъщност е много светъл. Влюбих се точно в тази негова светла страна, която се проявява много силно, когато снима. Много си говорехме за всичко. Продължаваме и до днес – за хората, за дълбочината на чувствата, за нашите взаимоотношения, за това аз каква съм, той какъв е. За мен това е ключът на двойката. И общувам с него като с най-добър приятел, като психоаналитик ми е. Честността, която не можем понякога да постигнем със себе си, можем да я постигнем с другия, когато има любов. И историята в новия ни филм се изгради върху липсата на комуникация, това, което гони любовта. Започна като любовен филм, преди да стане мигрантски – тема, която става проблем, когато няма общуване.
Андре: Първия път, когато я видях, бях шокиран, че говори така добре френски. Попитах я къде го е научила, а тя ми отговори: „При арабите!“ После разбрах, че е учила в Алжир. Всеки път ми даваше суперстранни отговори. Например пия уиски и си сипвам колата в уискито, а тя ми казва: „Колата е прекалено хубава, за да се смесва с уиски.“ Беше колекционерка на бутилки кока-кола. Всъщност ми хареса, че непрекъснато ме дестабилизираше. Другото, което ме привлече, бяха сините ѝ очи. Мислех, че имам зелени очи, но те станаха сини като нейните с времето. Някакси очите ни се събраха и се уеднаквиха. А това, което обичам при нея, е, че е много добра танцьорка. Движеше се из дансинга и аз, който никога не бях танцувал, с нея го правех. С нея мога да танцувам, и то много добре. Само с нея. С други не успявам.
Не бях специално привлечен физически, беше приятна, хубава, но се носеше като момче. Съзнанието и интелигентността ѝ обаче… Тя е една от най-интелигентните жени, които познавам. Като се върнах в Белгия, преди да започнат снимките на въпросния филм, един ден стоях сам на улицата, валеше и си казах: аз съм влюбен в тази жена. И двамата бяхме женени с деца. Аз имам дъщеря, тя – син. Беше сложно да си представя, че може да имаме дълбока любовна история. С човек, който живее тук, а аз на 2000 км. Но докато снимахме филма, всяка нощ излизах с нея. Познаваше целия нощен живот. Имаше невероятна енергия. После дойде разкъсването, защото филмът свърши. Бяхме много влюбени и двамата. Не знаехме въобще какво да правим. И в този момент намерих повод да се върна в България – предложих на френския продуцент, който живееше тук, да адаптирам история, която се случва в Италия. Съгласи се и веднага ми представи български писател – Георги Тенев, с когото започнахме да пишем сценария. Вече имах официален повод да бъда тук и можех да се виждам с нея. Продължихме да работим така две години, да пишем филм, който никога не бе заснет, но направи така, че разбрахме колко много искаме да живеем заедно. През онези две години това беше скрита любовна връзка. Сега вече всичко е ясно.
Вера: Най-смешното, погледнато от днешна гледна точка, бе, че продуцентът, при когото точно бях започнала работа, ме беше предупредил: „В никакъв случай да не смесваш личния живот с работата!“ Не искаше никой от неговите служители да има връзка с чужденците, които идват да снимат тук. А ето, че още с първия филм аз наруших тази „заповед“ и в крайна сметка се омъжих за Андре три години по-късно.
Андре: След две години жена ми, с която нещата не вървяха добре, реши да се разведем. Вера, от своя страна, много се притесняваше да се раздели с мъжа си. Чаках я търпеливо да реши и един ден това се случи, но знаех, че няма да напусне България. Тогава един приятел ми каза: „Ама ти можеш да бъдеш в Белгия и в Париж (където също живеех тогава) и когато не работиш, да си в България.“ Така и направих, непрекъснато пътувах. Дъщеря ми остана с майка си в Брюксел, а синът на Вера с нас.
Вера: Той много се влюби в мен в някакъв момент, много повече отколкото аз. А и си имах партньор и много държа на връзките. Трудно ги развалям. Нямах никакво намерение да имам друга такава, но в един момент си казах: това е човек, който толкова много те обича, опитай се да му се довериш, така ще можеш да бъдеш честна със себе си, уязвима. Защото понякога ние хората или поне аз, за да се харесаме на другите, бягаме от истинската си същност. Бягаме от себе си, за да може другите да ни приемат. И това беше моето израстване като човек. Аз му се доверих, за да мога да опозная себе си. И изведнъж тази връзка стана много по-голяма от всичко. Никога дотогава не бях имала такава. И може би точно защото не е от България, не е от средата ми, не е от това, което винаги ме е заобикаляло, можех да бъда абсолютно искрена с него. Може би и затова сме толкова време заедно.
Той ми каза: „Много искам да ми станеш жена.“ А аз му отговорих – може би някога ще ти стана жена, но при всички положения ще живеем в България. И когато взех решението, осъзнах, че надали ще има някой до мен, който толкова да ме познава и толкова да ме приема такава, каквато съм. И може би наистина Господ събира и аз съм го чакала него. За мен той е най-добрият подарък в живота ми, казвам му го много често.
Самият брак за мен не е от огромно значение, самото решение да живееш с един човек е встъпване в брак. Ние се оженихме, защото е по-трудно иначе за един чужденец да живее в България. Дори не сме си направили още сватбеното тържество. Чакаме да дойде подходящият момент. Може би като станат 25 години, ще направим и самата сватба. С Андре имаме сключен брак, но нямаме сватбено парти, докато с бащата на Коси имахме парти, но нямахме брак. Така, че аз като цяло имам и двете.
Андре: Роден съм в Лиеж, Белгия. По-възрастен съм от Вера със 17 години. Тя дори не е била родена, когато пътувахме с чисто новия мерцедес на баща ми, един кръгъл такъв, черен, с червени кожени седалки, от Лиеж до Клюза – планинска станция, много красива. Ставахме много рано сутринта, всички деца спяха – ние сме четирима, а аз стоях отпред по средата между двете предни седалки и гледах пътя. Отивахме в планината – обожавам планината. И съм много щастлив, че тук сега имаме гледка към Черни връх, а от офиса ми виждам Стара планина. Имаме къща в село Бачево, близо до Разлог, на юг, на южния склон на Рила, отсреща е Пирин, а отляво са Родопите. Имаме и къща на морето. Така сме се разделили – за мен планината, за нея морето, но вече смесихме всичко, дори и предпочитанията си.
Като тийнейджър имах рок група, защото мечтата ми беше да бъда като Джими Пейдж или Джими Хендрикс. Свирех на китара и все още свиря. Бяхме селектирани на фестивал в Билзен, където имаше 18 000 души. Бяхме сред трите най-добри групи тогава. Ако бяхме спечелили, щяхме да запишем плоча и може би животът ми щеше да е различен. Сега имам две китари и свиря за кеф. Обичам да свиря и с брат ѝ на Вера – китариста на група „Киора“ Петър Василев, който е и композитор. Негова е песента „Вярвам в теб“. Той написа и музиката на новия ни филм – „Есента на Ловеца“.
