Дали не ставаш все по-изявен индивидуалист?
Не е точно индивидуализъм. Отделих се от цялата тази среда заради отношения, натрупани с годините. Разбрах, че ми е много по-добре с хора, които нямат нищо общо с нея. А и осъзнах, че когато искам да направя нещо, по-спокойно ми е да съм сам.
Но не си стигнал дотам да предпочиташ социалната изолация, нали?
Напротив, точно нея предпочитам. По-комфортно ми е да се дистанцирам. Обаче не го правя нарочно. Всъщност занимавам се с много и различни неща, но не в компанията на тези, с които съм бил постоянно през последните 20 години. Дори театърът, в който съм прекарал толкова много време, започва да ми става все по-чужд и по-чужд.
Не е ли малко прекалено, особено сега, след категоричния успех на „Опашката“?
Най-доброто предложение на този етап от кариерата ми. Нов театър, нов екип, прекрасен текст. Дори не съм мислил кой знае колко, докато приема. Играл съм много главни роли за изминалите две десетилетия, но тази в „Опашката“ е най-голямата, най-тежката и най-важната досега. От „Крал Лир“ не бях влизал в постановка на Явор, но тогава бях съвсем млад. А сега открих много неща у него, той откри много неща у мен. Просто сме станали други хора. И въпреки че джигерът ми излезе за два месеца, струваше си тотално. Доказах някакви неща на самия себе си.
Като какви например?
Че съм упорит. Времето, в което репетирахме в Плевен, беше сравнително кратко. И се притеснявах дали ще успея да науча текста, вече започна да представлява трудност, особено в толкова голям обем. Но беше страхотно. Запознах се с талантливи млади колеги. В момента театърът в Плевен е много по-добре от повечето в София – директорът Васил Василев кани интересни режисьори, ходят по турнета из Русия, без да тръбят за това. На други държавни театри явно не им се занимава. Вярно е, че никак не е лесна работа спектакъл с 10 души да тръгне на турне, но нали в това е смисълът: да свериш часовника, да премериш сили. А и нивото на актьорите у нас е много високо и може да се покаже.
Разкодирай ни философията в образа на кандидат-президента…
Казват, че хората на изкуството могат да се превърнат в диктатори, защото са крайни в чувствата си. Неслучайно главният герой на Захари е писател. На репетициите обсъждахме, че ние, артистите, сме доста лабилни психически. Днес в едно настроение, утре в абсолютно противоположно… Ето това се опитахме да вложим в образа – той е съвършено нормален човек, който дори не се е взел на сериозно. Автор талантлив, но мързелив, затова и нетолкова продуктивен. Но го посещава духът на властта. Хората сме така устроени, че винаги може да поддадем. Когато ти предложат проект от подобна величина, има час-два, в които си сам пред себе си – какво би последвало, ако наистина стана президент. Точно тези час-два на размисъл определят дали ще допуснеш изкушението да те превземе и да те завладее. Или просто ще го стопираш и ще го изрежеш от съзнанието си. Към финала натискът върху героя е ужасен. Заради всичко това направихме страшно динамичен спектакъл – има само два момента от по 10 секунди, в които мога да пийна вода. Трудно ми беше да запомня в тези 26 сцени коя след коя е – всяка от тях е с различни персонажи.
Ти кога си се хващал, че действаш авторитарно?
Когато тотално ми падне пердето. После може би съжалявам, може би не. Случват се някакви неща, които ме предизвикват да доминирам. У всеки от нас дреме по един малък диктатор. Но съм много далеч от политиката. Не мисля за нея. Всеки трябва да прави това, което може. Надявам се никога да не бъда посетен от духа на властта. Там е мътна и кървава. Когато започнеш да пускаш по едно ухо на новините, попадаш в отвратителна бездна – и колкото повече слушаш, толкова повече се омерзяваш от всичките глупости. Но сме човеци, лошотията ни е заложена. От нас зависи дали ще я пуснем или не. Затова се опитвам да работя с хора, които ми харесват – да съм спокоен и да няма истерии. Най-хубавото, което чух за себе си в Плевен, беше от най-младите в трупата. Казаха ми, че съм добрият пример, който досега не са виждали „на живо“ – срещали популярни колеги, но останали разочаровани. Подобно признание си заслужава енергията.
А ти какво посъветва младоците в Плевен?
Никога да не съдят за хората по това какво са чули или чели за тях, а само след общуване очи в очи. Тези предразсъдъци през годините много са ми тежали. В нашите среди е разпространено някой да мрази някого, без да го познава. Защото гилдията робува на егото си, всичко е свързано с това пусто его. Всеки се мисли за голямата работа, всеки казва за другия: „Сега този на какъв ми се прави?!“ И когато се отделиш от всичко това и спреш да се вълнуваш, нещата се получават.
Явно сте си паснали обаче с Михаил Билалов, в „Опашката“ той играе коварния манипулатор, който прави на луд писателя?
О, да, да, Билалов е супер. Не го познавах добре – откакто се е прибрал от Франция, сме само на „здрасти“. Чувал съм за него какво ли не, той за мен – също. Но винаги съм знаел, че е много талантлив. Въобще новите срещи са ми по-важни от зациклените „приятелства“. Кошмар. А и в нашия театър всичко се промени – за мен не е за добро, но за много колеги сигурно е обратното. Така че всичко е относително. Но сме възрастни хора, не сме в детската градина – ако нещо или някой не ти допада, ставаш и излизаш. Не мрънкам, не говоря, не се оплаквам. Ужасно много ми писна и затова вече не го правя.
Умееш ли все още да плачеш?
Аз съм си ревльо. Така се отървавам от негативизмите – който ги трупа и не реве, се товари психически. Друга тема е, че след като човек мине 40-те, около него започват да остаряват и да умират. А сега животът ни доказа, че само той има значение, останалото е суета и нищо друго.
Пропуснах да те питам как публиката реагира на опашката върху Надя Керанова?
Мислех, че хората ще се смеят. А настана пълна тишина – беше голяма изненада за мен. А и опашката стои много истински. Страхотна метафора да се изобрази различността, която никъде и от никого не се толерира. Метафора за това, че ако си малко по-различен в каквото и да било отношение, вече си аутсайдер и пречиш. Слава Богу, аз съм доста либерален. Нещо може да ме учуди или смае, но в никакъв случай не бих го отрекъл. Въпреки че и аз съм си типичен българин – когато за първи път отидох в Холандия, гледах по улиците като току-що слязъл от Балкана. Жестоко се смахнах от някакви побъркани мъже, които се бяха награбили: единият – без крак, с патерица, с 30 години по-възрастен от другия, а върху задника му, който се виждаше целият, имаше само прашки. За мен беше пълен шок, а наоколо никой не обръщаше внимание. Сега вече съм кален от Лондон, където често гостувам на брат ми – там има всичко, ама, разбираш ли, всичко. Няма да забравя как черна жена в метрото, където бяхме 400 000 човека на квадратен метър, с едната ръка не спираше да топи картофи в майонезата на сандвича си, а с другата не спираше да разресва с четка огромната си негърска коса. Е, няма подобен непукизъм.
