Артистът космополит продава картините си за милиони долари, но никога не е учил в академия
Антъни Куин, изиграл 130 роли в европейското и в американското кино, остава в арт хрониките на предишното столетие като мачо и мистификатор от висшата лига. Не е грък, но е съавтор на култовия танц сиртаки – емблематичен за хореографията и съвременната попкултура на южните ни съседи. Не е писател, но има две много тиражирани мемоарни книги – „Първоначалният грях“ и „Танго на един човек“. Не е художник с диплома, но картините му са ярки, магнетични, наситени с тестостерон, както подобава на един от най-изявените любовници в Холивуд и баща на 13 деца, като разликата между първото и последното е почти 60 години. Неслучайно звездата от „Зорба гъркът“ и „Лорънс Арабски“, който има два Оскара за персонажите си във „Вива, Сапата!“ и „Жажда за живот“, е роден по времето на революцията в Мексико. Откъде и защо в ДНК-то на ирландския потомък протича божествената искра на изкуството, може само да се гадае. Ограничен брой частни уроци в Чикаго през 50-те е единственият академичен опит на Антъни в живописта. А той още като тийнейджър се отдава на две полюсни занимания – боксира се професионално за пари и започва да изучава архитектура при Франк Лойд Райт, смятан за най-великия в жанра. Корифеят обаче е ужасен от говора му – момчето фъфли, никой нищо не му разбира. Лойд го изпраща на логопед и на техника в театрално училище. Скоро избират Куин и за спектакъл с огромен хонорар – 300 долара на седмица. Така Антъни се отказва от архитектурата. Заработва като музикант и свещеник евангелист, но никога не зарязва рисуването. Още на 13 е спечелил първия си конкурс в Калифорния с бюст на Ейбрахам Линкълн – друго момче, родено в бедност като него.
Във визиите, създавани от бъдещия ас на киното, има и нещо от естетиката на индианците, а той го носи и в собственото си излъчване, и в кармата си. Включва се сред епизодиците в „Човекът от равнината“ на Сесил Б. де Мил, а докато се мотае из продукцията, „сваля“ Катрин – дъщерята на режисьора, и се жени за нея през 1937 г. През следващите десет години го ангажират за злодеи – етнически индианци, хавайски вождове, филипински бунтари, китайски наемници и шейхове, но паралелно действа и с четката. Платната му постепенно се оформят като калейдоскоп от стилове, багри и техники. В някои от тях се долавя преклонението пред Пикасо и влиянието на неговата експресивност, в други – реверансът пред лиричните изображения на Анри Матис. Критиците започват да хвалят чистотата в палитрата му, сравнявайки я с блясъка на смарагди, рубини и сапфири. Пластиките му се отличават със смели и решителни линии, които припомнят, че Антъни остава свързан с древното наследство на Южна Америка. Но каквото и да сътворява, то излъчва забележителната свобода на изразяване и мощната енергия на личността без канони. „Човек има нужда от малко лудост или никога няма да скъса въжето“, категоричен е Антъни. И ако при старта на кариерата подписва работите с моминското име на майка си – Оахака, то следващите 25 големи изложби налагат фамилията Куин в продажбите за милиони долари. Ценители и колекционери се дивят и наддават в двореца Чапултепек в Мексико и замъка Шварценбах в Швейцария, в Канада и Корея, Австрия и Аржентина. Президентът Роналд Рейгън държи негови скулптури в Овалния кабинет, за притежателите на именията в Бевърли хилс и във Вашингтон е въпрос на престиж да купуват произведения на Куин. Самият той притежава впечатляваща сбирка със съвременни автори.
В киното обаче само веднъж влиза в кожата на художник – на Пол Гоген в „Жажда за живот“. В драмата на Винсент Минели за Ван Гог актьорът дори открадва вниманието на камерата от колегата си Кърк Дъглас, въпреки че е на екрана само за шест минути – толкова е органичен в образа на френския постимпресионист, хулен като примитивист и перверзник. Неслучайно триумфът е подсладен от „Оскар“. Но Куин никога не спира. Защото казва: „В Европа един актьор винаги си остава артист, в Холивуд, ако не работи, се превръща в скитник.“ Антъни Куин умира на 86 в болница в Бостън – след 130 филма, 13 деца, десетки изложби и безброй авантюри. „Ако искаме да създадем нов свят, материалът за него е тук. Предишният също е създаден от хаоса”, убеден е той.
Днес се смята, че Лоренцо, един от синовете на Антъни от втората му съпруга – костюмографката Йоланда Адолори, е истинският наследник, когато се заговори за екстравагантността у художника Куин. 55-годишният артист се прочу със скулптури на ръце – преди време на биеналето във Венеция, когато чифт длани подкрепяха един от дворците, а сега и в Гиза край Кайро, като авторът ги базира върху реални отливки. „Изкуството има способността да измами смъртта и да те направи безсмъртен“, казва Лоренцо, което се отнася най-вече за баща му Антъни.
