Белязани от любовта към музиката

И внукът Мартин на незабравимия Емил Димитров носи артистизма на своите предци – баща, дядо и прадядо, никой от които не е живял и не живее напразно           

Питате ли се, ако като италианците сега излезем по балконите и запеем, коя ще е песента, която всички знаем и която ще ни обедини? Да позная ли отговора ви на този въпрос? „Моя страна, моя България“, нали?

Наскоро внукът на легендата Емил Димитров – Мартин, навърши 18 години. И това ни даде повод отново да се върнем към спомена за неговия дядо, а и по-назад в родословието на този забележителен артист, който създаде музикална история и я разнесе по най-големите сцени на света. Този, с чиито песни се гордеем, празнуваме и плачем.

За него и родословието му си говорим навръх 50-годишния юбилей на Емил Димитров-син, с когото ни свързва старо приятелство и Музикалното училище „Л. Пипков“ в София.

ЕМИЛ ДИМИТРОВ-СИН

Как се справяш с изолацията, която не сме преживявали никога преди?

Още от Чернобил насам се готвя за извънредно положение. Винаги мазето ми е пълно с различна зимнина – домашни зеленчукови и месни консерви. Имам си винаги варива поне по един кашон, 12 кила боб, леща, брашно и си ги сменям на всеки две години.

Това си е направо военен резерв. Кой приготвя всички тези консерви?

Аз обичам да се занимавам с това. Едната ми баба беше от Кричим и ние си имаме традиции в тази работа. Даже имам снимки как пека чушки и патладжани. Правя си много хубава домашна лютеница, кьопоолу. Понеже съм и ловджия, имам съответно и доста дивечово месо, хубаво направено, в буркани. С храната сме добре. За семейството си още навремето съм взел наметала за биологична защита и противогази. В една голяма раница са всичките най-важни документи, храна за три дни, филтри за вода, аптечка, палатка, спални чували… При едно земетресение само взех раницата и излязохме навън.

Не е истина …

В това отношение съм ок. Психически съм също добре, въпреки че малко ме психясват новините. Имам и шест литра спирт между другото, от едно време – по 2 лева литъра, а не като сега по 16.

А приемаш ли гости? И посягаш ли в момента към тези хранителни запаси?

Не, разбира се. Нито гости приемам, нито пипам дълбокия резерв. Всички вериги работят, дори и „Джъмбо”, само бизнесът не може да работи. Ние, маргиналите, също.

Защо пък да не можем да работим?

Съпругата ми има три детски центъра с разширено изучаване на изкуства. Наложи се да затвори всичко. Да освободи учителки и да замрази фирмата си, защото тя работи с деца. И такива хора като мен, нея, теб не влизат изобщо в никакви сметки. В държавите, които мислят за своите граждани, помощите са директни на глава от населението.

Какво ще е първото, което ще направиш след края на карантината?

Принципно не излизам много от вкъщи, така че тази карантина не ми действа.  Сега, като излизам, ми е хубаво даже, защото няма хора в София. Може би ще започнем да работим отново. Да се виждаме с хора.

С какво се занимаваш сега?

Предимно с работа в ПРОФОН, защото съм в Управителния съвет. Защитаваме правата на маргиналите и на българските продуценти. Имам и някои мои проекти, които тази година няма как да се осъществят. Имам фирма, с която се мъча да работя – консултантски услуги в сферата на културата. Карам го на ниска предавка, защото искам да живея дълго и спокойно.

Защо се отказа от музиката? Свиреше на ударни инструменти и ти предстоеше голяма кариера.

Не съм се отказал, но понякога животът сам те бута някъде другаде. В  началото на 90-те, след като завърших консерватория, вземайки три години за една, се явих на международен конкурс за асистентско място в Токио. И така отидох там. Но тогава се разболя майка ми и трябваше да избирам дали да се връна да ѝ помагам, или да остана в Япония и да си гледам живота.

И какво избра?

Е, как какво! Аз още 1988 година, като бях във Виена, се върнах, защото имах дълг към родината и влязох в казармата, а сега се върнах, защото имам дълг към родителя. Трябваше да се грижа за майка ми Мариета Димитрова, с която баща ми се разведе и после, след двадесет години, пак се ожениха и си отидоха женени повторно.

Как се препитаваше тогава?

С музика не можеше нищо да се направи, а след това се започна – тая фирма, оная фирма, това ще правим, онова ще правим. 15 години се занимавах с търговия на електроматериали. Което пък ми помага сега да си правя всичките  ремонти у нас и нямам проблем. Имах и едно барче – много хубаво. Опитах от всичко. Но мен музиката си ме влече, липсва ми.

Свириш ли сега?

Не мога и да свиря много, защото получих нещо като тендовагинит и ръката ми се подува, понякога не мога даже и отвертка да държа. Свърших със свиренето, но се върнах към музиката с различни проекти. Занимавам се с бекстейдж на музиката, организации, права и т.н.

Малкият Емил много рядко е казвал на баща си „татко“, за него той и досега е само Емил
Spread the love
More from Вида Пиронкова
Александър Георгиев – A.L.E.K.S.: С тембъра на Майкъл Джексън
Има хора, дарени и с вътрешна, и с външна красота. Правят всичко...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *