Какво най-силно и непреодолимо си спомняте за края на 90-те, когато написахте вашия „Естествен роман“?
В една от главите на романа героят се пита: „Как ли ще свършат 90-те години – като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал…“ Мисля, че свършиха и като трите едновременно. Но също така мисля, че бяха едно от най-живите и важни десетилетия. Написах “Естествен роман” в самия край на 90-те и затова в него има много от това време – от енергията и разпадите ни тогава, от влюбванията и разделите ни, невинността и отчаянието, от илюзията, че можем да променим нещата, до усещането за провал…
Какво ви отведе тогава към конкурса за дебют, който спечелихте: честолюбие, мерак да завладеете литературата, порив да се докажете пред себе си или пред друг…
Нищо от това. Дори не вярвах, че някой ще го издаде. Давах си сметка, че е много шантав, много различен роман и няма особен шанс – затова го дадох с леко сърце на конкурса за ръкописи. Бях едва на 30, имах две стихосбирки зад себе си, имах своя представа за това какво е съвременен роман и какво ми се пише и не ми пукаше особено. От друга страна, знаех, че каквото и да се случи, ще продължа да пиша поезията си – тя ми беше по-важна. Вече бях публикувал „Черешата на един народ“ и „Лапидариум“.
Не обичаме да говорим за политика, но задължително стигаме до нея 30 години по-късно – струва ли си така нареченият преход да бъде обезсмъртен в различните жанрове?
Всяко минало си струва да бъде разказано, особено близкото, живото още. То е и най-трудно обаче. Защото неговите читатели са свидетели и участници в това време. Така че всеки според таланта и нагласата си може да опише това минало. За мен то е в регистъра на тъгата. Друг би видял фейлетонното в него, трети – криминалното. Всички погледи са важни. Единственият жанр, който няма да е адекватен, е този на епитафията – защото никое минало не е минало. И особено в този случай с прехода.
Как ви промени това очакване за промяна – дали то е виновно за това, че немският вестник „Нойе цюрхер цайтунг“ ви нарече „ироник на отчаянието“?
Ироник на отчаянието – да, как иначе да се справиш. Ако перифразираме Ницше, трябва да кажем, че онова, което не ни убива, ни прави по-иронични. Вън от шегата – винаги съм ценял това качество иронията. И особено самоиронията. Смятам го за същностна част от българското разказване. Алеко Константинов или Йордан Радичков са истински гении в иронията.
Колко от самия вас има в Сляпата Вайша, която вижда в миналото и в бъдещето, но не и в настоящето?
Самият аз гледам много често с онова око на Вайша, което е към миналото. Там ми е интересно, то е пълно с истории, миризми, гласове на любими хора… Детството ми мина сред хора, които непрекъснато разказваха истории – като в „Хиляда и една нощ”, така че Вайша се роди съвсем естествено. Истината е, че писателят влиза във всеки от героите си или им дава по нещо от себе си, иначе няма как да оживеят.
Вероятно са ви питали многократно: в действителност вие тъжен човек ли сте?
Понякога – най-тъжният, понякога – най-светлият.
Трябва ли да владеем граматиката на остаряването?
Да, във „Физика на тъгата” става дума за тази граматика и бавното преминаване от глаголите на младостта към прилагателните на остаряването. Хубаво е да си даваме сметка за тази промяна, но да съхраним глаголите от времето, когато сме били млади.
Какви истории разказвате на дъщеря си Рая за вашето детство в Ямбол и Тополовград?
Детските ми истории. Като беше по-малка, непрекъснато ме разпитваше и обичаше да ги слуша. Истории за къщата с черешите и котките, за улицата, за разни смешни неща…
По-рано рисувахте с нея – да не би като малък да сте искали да ставате художник?
Продължавам да рисувам – предимно лица на хора, които не познавам. Никога не съм имал амбиции в това занимание. Рая също рисува свои си неща, много хубави птици и риби например.
Имате ли време за поезия?
Времето за поезия е особено време. Стихотворението идва, когато реши да дойде. Това му е и хубавото. Никога не съм забравял, че тръгнах от поезията, и се надявам никога да не я напусна, а по-вярно е да се каже никога тя да не ме напуска.
Повдигнете завесата върху следващия си роман – поне над една дума от него…
Думата може да е „памет“. Ето още няколко – „невинното чудовище на миналото“. Но не е роман за миналото, а за това, което се случва днес и утре. Смешно-тъжен роман – с ирония и леко отчаяние.
